Европейска армия - (не)възможна идея, поне засега

Идеята за "европейска стратегическа автономия" все по-често се представя като логичен отговор на несигурността около бъдещето на НАТО и ролята на Съединени американски щати в него.

Но ако допуснем хипотезата, че САЩ се изтеглят от Алианса, става ясно едно: Европа не просто няма готов заместител - тя няма и условия да го създаде.

Проблемът не е в липсата на армии, а в липсата на власт, доверие и обща стратегическа култура. Истинска армия не може да се командва от 27 генерали, нито чрез ротационни механизми, които размиват отговорността. В реална военна ситуация е нужен един върховен командир с безспорна политическа тежест. А в Европа няма държава, която останалите да са готови да следват без резерви.

Големите сили не желаят да отстъпят лидерството си една на друга. Франция и Германия остават стратегически конкуренти, Полша мисли преди всичко за източния фланг, а по-малките държави нямат тежестта да бъдат безусловно слушани.

Командир от малка страна може да изглежда "неутрален", но в реални бойни действия политическата му легитимност би била под въпрос още с първата заповед.

Дори на равнище военно производство този дефицит на доверие вече е факт.

Германия и Франция от години не могат да се разберат за създаването на общ изтребител от ново поколение. Споровете не са технически, а стратегически - кой води проекта, чия индустрия доминира, кой задава стандартите. Ако двете водещи военни сили в ЕС не могат да постигнат съгласие за един самолет, илюзия е да се очаква, че ще изградят обща армия с единно командване.

Европа едва ли ще има собствен изтребител от пето поколение

Страните по проекта не могат да разпределят ролите си

Към това се добавя и човешкият ресурс, който все по-често се посочва като ахилесова пета на европейската отбрана.

Именно тук някои държави започват плахи опити за възстановяване на форми на всеобща военна служба - било чрез доброволни програми, краткосрочна задължителна подготовка, жребий за ограничен брой наборници или хибридни модели между професионална армия и масов резерв.

Тези инициативи безспорно могат да добавят количество към числеността на войските, но качеството остава несигурно: кратки срокове на обучение, ограничена мотивация и неясна интеграция в съвременни високотехнологични армии поставят под въпрос реалната бойна стойност на подобен личен състав. В условията на модерна война числеността сама по себе си не компенсира липсата на професионализъм, командна култура и оперативна съвместимост.

Никой не споменава и неизговореният реваншизъм, който продължава да тлее в Европа.

Полша периодично повдига въпроса за германските репарации, въпреки следвоенните териториални компенсации. Балтийските държави използват антируския наратив не само като инструмент за сигурност, но и като морална разплата със съветската епоха.

В Германия пък се наблюдава възраждане на твърда линия спрямо Русия, която съвпада с настоящата военнополитическа конюнктура. Историята на Европа е преплетена военна история - тя не е преодоляна, а институционално "замразена" чрез ЕС и НАТО.

Полша отново иска репарации от Германия заради Втората световна война

Карол Навроцки заяви, че въпросът за репарациите остава ключов за историческата справедливост

Особено уязвима при оттегляне на САЩ би била Германия. След 1945 г. нейната сигурност е изградена около американското присъствие - външно, политически неутрално и приемливо за всички съседи. Трудно е да си представим френски или полски войски да заемат тази роля, без това да отключи нови напрежения както в самата Германия, така и около нея.

Към всички тези проблеми се добавя и икономическият въпрос, за който почти не се говори: готови ли са държавите от Южна Европа да плащат за сигурността на Североизтока? Готови ли са Италия, Испания и Португалия да финансират постоянно разполагане на войски във Финландия, Литва и Полша?

Да обяснят на собствените си избиратели защо социални и инфраструктурни разходи се ограничават, за да се поемат рискове и разходи далеч от националните граници?

Южна Европа има други приоритети - миграционен натиск, нестабилност в Северна Африка и Близкия изток, висока дългова чувствителност.

Без американския чадър, който прави тези разходи "колективни" и политически поносими, всяко евро за източния фланг ще изглежда като чужда война, платена от собствения джоб.

Показателен за тези разломи е и фактът, че Испания още миналата година отказа да подкрепи новата цел на НАТО за 5% от БВП за отбрана, като аргументира позицията си с това, че подобно равнище на разходи е трудно оправдаемо, при това за собствената ѝ национална отбрана.

Позицията на Мадрид ясно очертава границите на европейската солидарност, когато военните бюджети започнат да конкурират социалните разходи и вътрешната икономическа стабилност, и показва колко илюзорни са очакванията за устойчива европейска отбрана без американския финансов и стратегически гръб.

В НАТО се разбраха за 5% разходи за отбрана, но без Испания

Ще има ли сблъсък между Санчес и Тръмп?

За разлика от колебанията и отказите в други части на Европа, Полша действа последователно и прагматично.

Варшава вече се доближава до целта от 5% от БВП за отбрана и изгражда реално боеспособна армия, с масирани инвестиции в техника, личен състав и инфраструктура.

Полският подход ясно показва извод, до който Варшава е стигнала по-бързо от други столици: в условия на несигурна колективна солидарност най-надеждната гаранция за сигурност е собствената военна сила, а помощта на съюзниците е важна, но допълваща - не заместител на националната отбрана.

Остава и ядреният въпрос, който често се представя опростено като "френски ядрен чадър".

Да, Франция разполага със собствено ядрено оръжие и е единствената държава в ЕС с напълно автономни ядрени сили по замисъл и доктрина. Но дали този арсенал е достатъчно модернизиран и адаптиран към новата технологична реалност е открит въпрос.

На фона на бързото развитие на хиперзвукови оръжия в Русия и Китай, класическите модели на възпиране все по-трудно гарантират стратегическа стабилност. Ядреното възпиране вече не е само въпрос на брой бойни глави, а на скорости, системи за преодоляване на ПРО и технологично превъзходство.

В този смисъл Европа без САЩ би разчитала на ядрена защита, концентрирана в една държава, с национални приоритети и ограничения, която трудно може да поеме отговорността за сигурността на целия континент. Това не е устойчив "европейски ядрен чадър", а компромисно решение, което по-скоро подчертава стратегическата уязвимост на Европа, отколкото нейната автономия.

Затова, ако САЩ се изтеглят, НАТО не се трансформира в "европейска армия", а губи функционалността си.

Европа остава с множество национални армии, исторически сметки, различни възприятия за заплахата и несъвместими приоритети. Това не е път към стратегическа автономия, а към стратегическа фрагментация.

Истинският избор пред Европа не е между НАТО и европейска армия, а между НАТО със САЩ и свят, в който старите европейски страхове и недоверия отново започват да диктуват сигурността.

Рюте против европейска армия: От полза само за Русия

На фона на конфликтите между САЩ и европейските съюзници в НАТО