Могат ли Тръмп и Рубио "да дръпнат шалтера" на НАТО?

Изказванията на президента на САЩ Доналд Тръмп и държавния секретар Марко Рубио за възможно преосмисляне на ангажимента на Вашингтон към НАТО поставят въпрос, който доскоро изглеждаше немислим: може ли Америка реално да "дръпне шалтера" на Алианса - и какво би означавало това за Европа и света?

На теория САЩ могат да се оттеглят от НАТО. Договорът допуска напускане с едногодишно предизвестие. На практика обаче подобен ход би изисквал сериозна вътрешнополитическа подкрепа и би срещнал съпротива в Конгреса, където традиционно има двупартиен консенсус в подкрепа на Алианса. По-вероятният сценарий не е формално напускане, а де факто оттегляне - намаляване на военния ангажимент и прехвърляне на тежестта към европейските съюзници.

Без САЩ НАТО губи своя ключов елемент - военната мощ, логистиката и най-вече ядреното възпиране. В такъв контекст Европа се изправя пред стратегическа дилема, която не може повече да бъде отлагана. В продължение на десетилетия европейската сигурност бе изградена върху американския ангажимент, което позволи на много държави да ограничат собствените си отбранителни инвестиции. Ако този модел се разклати, Европа ще трябва или бързо да изгради собствена отбранителна архитектура, или да търси нов баланс със Русия - ход, който неизбежно ще бъде възприет като отстъпление.

В хипотетичен сценарий на официално изтегляне на САЩ от НАТО последиците не биха били само политически, а дълбоко структурни. Един от най-непосредствените ефекти би засегнал командната архитектура на Алианса. Традиционно върховният главнокомандващ на обединените сили в Европа (SACEUR) е американски генерал, в случая генерал Алексус Гринкевич, назначаван с прякото участие на Вашингтон. При изтегляне на САЩ тази позиция би трябвало да бъде поета от европейски офицер, но това не е просто формална смяна - става дума за прехвърляне на огромен оперативен, логистичен и разузнавателен капацитет, който в момента е тясно обвързан с американските въоръжени сили.

Апартаментите в Китай по-евтини от гробовете

Много китайци гледат на апартаментите си като "по-изгодно гробище"

Още по-осезаем би бил ефектът при де факто оттегляне чрез изтегляне на ключови генерали и щабни офицери - включително фигури на нивото на командващи като генерал Гринкевич. Подобен ход би довел до разпад на съществуващите вериги за командване и контрол, тъй като значителна част от оперативното планиране, координацията на силите и интеграцията на системите зависи от американския персонал и инфраструктура. Това включва не само командването, но и достъпа до разузнавателна информация, сателитни системи, комуникации и способности за бързо прехвърляне на сили.

В такъв сценарий европейските съюзници биха били принудени в кратки срокове да изградят паралелна командна структура, което на практика означава години на преход с повишен риск. Дори при наличие на политическа воля, липсата на унифицирани системи и зависимостта от американски технологии биха затруднили процеса. В резултат НАТО не би се разпаднал формално, но би загубил оперативната си ефективност - поне в краткосрочен план.

В този контекст се откроява и възможно ускорено сближаване между Обединеното кралство и Европейския съюз, особено в сферата на сигурността и отбраната. След години на дистанция след Брекзит, Лондон може да се превърне в ключов мост между европейските държави, разполагайки с една от най-боеспособните армии и значителен разузнавателен капацитет. Изказванията на премиера Кийр Стармър за по-тясно сътрудничество с Европа подсказват, че подобна динамика вече се обмисля. В отсъствието на САЩ Великобритания би могла да заеме по-централна роля в европейската сигурност, макар и без да разполага с ресурсите да замести напълно американския фактор.

След критиките на Тръмп Стармър насочва Великобритания към по-тясно партньорство с Европа

Напрежение от двете страни на Атлантика

Промяна в трансатлантическите отношения би имала отражение и върху връзките с Китай. През последните години Европейски съюз и Обединеното кралство следваха по-твърда линия спрямо Пекин, до голяма степен в синхрон със САЩ. Ако тази зависимост отслабне, не е изключено да се търси по-прагматичен подход, макар че натрупаното недоверие и ограничените резултати от предишни инициативи като 16+1 ще затруднят бърз обрат.

Истинската тежест на този сценарий обаче не е само в Европа, а в по-широкия геополитически периметър, където континентът традиционно има ограничено, но все пак реално присъствие - Близкия изток. Франция от десетилетия поддържа амбицията да бъде фактор в региона - чрез дипломатически инициативи, военни мисии и исторически връзки с части от арабския свят. Но без американската подкрепа тези позиции се оказват далеч по-крехки, отколкото често се представят. Европейското влияние в региона е фрагментирано, лишено от единна стратегия и силно зависимо от рамката, която САЩ задават.

Ако Вашингтон действително намали ролята си или пренасочи вниманието си, Европа ще бъде изправена пред въпроса дали е готова не просто да поеме повече отговорност, а да понесе и загуба на влияние. Близкият изток е регион, в който вакуумът не остава празен - той бързо се запълва от сили като Русия, Китай, Турция или регионални играчи. В този смисъл въпросът не е дали Европа ще "загуби" позиции, а дали изобщо разполага с ресурсите, политическата воля и стратегическото единство, за да ги защити.

Особено чувствителен е въпросът за реакцията на традиционно проамериканските държави в Европа, като Полша и балтийските страни. Техният стратегически избор през последните десетилетия бе ясен - максимално обвързване със САЩ като гаранция за сигурност срещу Русия. Ако този залог се окаже несигурен, те ще бъдат изправени пред трудна преориентация. В краткосрочен план това вероятно ще означава ускорено въоръжаване и търсене на двустранни гаранции - например чрез задълбочаване на сътрудничеството с Великобритания, Германия или Франция. В по-дългосрочен план обаче не може да се изключи и по-прагматичен подход, включително опити за намаляване на напрежението с Русия - сценарий, който доскоро изглеждаше политически немислим за тези държави.

На фона на евентуално отслабване на трансатлантическата връзка някои анализатори допускат, че подкрепата за Израел в Европа може да стане по-нееднородна. Досега позициите на редица европейски държави се формираха в рамка на тясна координация със САЩ, но при намаляване на този фактор е възможно да се засилят вътрешните различия в Европейски съюз - между държави, които подчертават сигурността на Израел, и други, които акцентират върху хуманитарните последици и международното право.

В същото време не се очаква рязък или еднопосочен обрат. Европейските страни имат дългосрочни политически, икономически и ценностни връзки с Израел, които трудно биха били прекъснати. По-вероятният сценарий е не "отпадане" на подкрепата, а нейното преформулиране - с по-голям акцент върху баланс между сигурност, дипломация и регионална стабилност, особено в контекста на по-широките промени в глобалната система на съюзи.

Тук се връщаме към основния парадокс: дори само поставянето под въпрос на ангажимента на САЩ вече променя поведението на всички останали. Европа започва да мисли в категории, които доскоро избягваше - автономия, преговори, баланс на силите. Но между мисленето и действието стои пропаст, която трудно се преодолява бързо.

В крайна сметка въпросът не е дали НАТО ще бъде формално "изключен", а дали ще загуби своята същност като гаранция за сигурност. Ако това се случи, Европа няма да има лукса да избира идеалния сценарий - тя ще трябва да действа в условията на намалени възможности и повишен риск. И тогава ще стане ясно дали е готова не само да защитава себе си, но и да остане фактор извън собствените си граници.

Европейска армия - (не)възможна идея, поне засега

НАТО без САЩ едва ли ще е жизнеспособно