News.bg публикува текстовете ви без редакция...

Имало едно време една държава с приказна природа, с добри, трудещи се хора, с топло слънце и прекрасни усмивки. В тази държава живеела група хора, наричана от другите политици. Те били скучни, много говорели, нищо не правили, само обещавали, на работа не ходили и се хранили само с отбрани храни и пиели само отбрани вина.

Имало двама които най-много се откроявали от всички останали политици. Обаче станали ненужни на администрацията те и ги направили второстепенни. Заплати плащали им, автомобили дали им и жилища, прислуги и мъничко блага и ги оставили на страна. Кроткали си те, не се напрягали, живеели във тишина, пощипвайки, поскубвайки по малко от народа живеели.

Една сутрин събудили се те един до друг, завити с общо одеяло, мили, че сън е, пощипали се, но уви реалност то било, на остров пуст оказали се те. Какво да правят те не знаели, учудени били. Започнали да се оглеждат, да търсят те храна, големите им търбуси празни били на сутринта. Единият, от тях завършил бил лицей, предложил да се разделят, да търсят те храна.

Решили единият на запад да тръгне, другият на изток, а вечерта пак да се срещнат там от където са тръгнали. Обаче не знаели на къде е изток, на къде е запад, поспорили те малко и решили единия на ляво да върви, а другия на дясно.

И скитали се под парещото слънце, намирали дървета осипани с плодове, животни бягащи в гората, поля засеяни с ръж, от риба във водата дъното не виждали.
Настанала вечер и срещнали се пак, там от тръгнали те сутринта. Единия попитал другия:
- Намери ли ти нещо?
-Не, само ето този вестник. - И извадил смачкани листа хартия.

Глада не спирал тях да ги тормози, търбусите им празнички били. Чудили се двамата, че всичката храна която има покрай тях не могат да погълнат, не знаели, не можели те да жънат ръж, не знаели и риба да ловят, до този ден си мисли, че хляба расте във този вид, в който виждали са го до днес.

Отчаяни те легнали да спят, но глада не давал им покой, решили вестника да прочетат, а там само за приеми в тяхната държава се говорело, за пиршества. Загубили разсъдъка си те, нападнали се, започнали да хапят те друг друга и само кръвта им възвърнала разсъдъка в главите им.

Тогава по-умния се сетил и казал:
- Дай да намерихме работник и той ще ни нахрани.
- От къде тук работници да има, тук пусто е.
- Работници навсякъде има, просто трябва да ги потърсиш по-добре. Със сигурност лежи сега той някъде и се скатава.

Пленени от новата идея те тръгнали да търсят работника. Забравили за глад, забравили за всичко, те лутали се, лутали се и само аромата на прясно сготвена храна отвел ги при работника, който задрямал бил под клоновете на едно дърво.

Събуди ли го те, заповядали му той да ги нахрани. Послушно той набрал им ябълки, от косата си корда той направил, и риба наловил, ожънал той пшеницата, меж камъни я смлял и пресен хляб изпекъл им, нахранил ги. Ситни вече те били, решили, че време е за сън, но заповядали те на работника въже да им направи и пак покорно той изпълнил волята им. С въжето те за едно дърво го вързали, да не избяга.

Така, ден след ден минавали дните им, работника ги хранел, а те лежали и мислили как заплатите им една след друга трупат се.
Минало време, домъчняло им по дома, поискали те да се върнат. Заповядали те на работника кораб да им построи. Мирно и покорно и кораб направил им, и с храна го запасил.

И тръгнали те в път, лежат и пълнят си търбусите, работника гребе, през бури и урагани прекар ли ги, в дома им ги доставил.
Посрещнали ги радостно, с прегръдки и целувки. Всички весели били.
Тръгнали си политиците, прибрали се по домовете си и за работника те не забравили, пенсия му уредили те, 130 гроша.