Публикуваме текстовете ви без редакция

Надигането на „хората срещу олигархията" може да се разглежда като движение за повече свобода и демократичност. Затова изглежда учудващо, че тази революция е излъчвана по телевизията. Обикновено олигархията включва в себе си и контрол върху медиите (а у нас всички големи медии освен обществените са собственост на богати и властни хора); в момента обаче медиите са като цяло в отбора на „хората" - позиция, различна от тази в предишните протести.

Вече коментирах ролята на „Икономедия" в оформянето на протеста. Изтеклите дни на #ДАНСwithme дават достатъчно материал, за да „отгатнем" основните тактики, прилагани за успеха на протеста от тази платформа и политическите технолози, които, предполагам, я съветват. Добре е да систематизираме тези тактики и да учим от тях; в бъдеще гражданите отново ще заявяват позиции срещу институциите и това знание ще им трябва.

1. Легитимност на малцинството

Направляваните протести по необходимост са малобройни. Масови могат да бъдат спонтанни надигания по въпроси на оцеляването, но „протест за ценностите" като този трудно може да стигне мащаба на протестите от зимата. И това е нормално - обществените промени обикновено се правят от малцинства.

За да се обоснове легитимността на исканията на тези протести не може да се използва броят хора (мнозинство) или експертността на групата. Поради това „Икономедия" създаде образа на „можещите", „интелигентните", „плащащи сметките си", „плащащи заплати". Тоест, легитимността на исканията идва от това, че тези хора допринасят за държавата, вложители са в нея. Това не е демократична логика, а по-скоро аристократична (най-добрите) или меритократична (най-заслужилите). Също така се прокарва и идеята, че тези хора са „истински", а не „платени", т.е. те са едни от малкото, чиято политическа воля е автентична.

По този начин, ако някой попита, защо 10000 души искат да наложат волята си над останалите, отговорът е: „Защото моралът е по-легитимна причина за протест от цените на тока; защото ние плащаме за държавата; защото нашата воля е истинска, а не неграмотна и зависима".

2. Идентичност, не идеи; истории, не лидери.

Сол Алински (Rules for Radicals), една от големите фигури на организирането на бедните в САЩ и без съмнение част от библиографията на технолозите на „Икономедия", казва: „Цената на успешната атака е конструктивната алтернатива". Това не е факт в тези протести. Вероятно алтернативи се обсъждат, например в групата, заседаваща на Орлов мост, но тези идеи не влизат в медийното пространство на протеста. „Икономедия" старателно оформя идентичност на протеста - кои сме ние, какви сме, срещу какво се борим. Но също така старателно, технолозите избягват отразяването на обсъждане на идеи какво искаме след революцията и как ще го постигнем. Също така, протестът продължава да крие лидерите си. Медиите канят „случайни хора" „от улицата", които обясняват какви са и защо са там. „Икономедия" публикува истории на хора от протеста, които дефинират идентичността му - от „разумните", от „туркинята", от „грозните", от майките и т.н. Историите са много важна част от фрейминга/интерпретациите в социалните движения. Обикновено отнема много време хората да се опознаят, да разкажат историите си и да формират обща идентичност. Благодарение на платформата на „Икономедия", този процес се случи за седмица. Разбира се, това е хидропоника, а не органично земеделие, но засега ще свърши работа.

Защо е важно протестът да се поддържа и развива чрез идентичност, а не чрез идеи? Защо протестът няма глас и позиция чрез лидерите си? Можем да отгатнем какво ще се случи при предлагането на идеи или лица от реакцията на Харта2013 - един наистина „разумен" документ, до голяма степен формулиращ исканията на протеста и стъпка към реализирането им. Реакциите, съвсем нормално, бяха различни и противоречиви, както към идеите, така и към подписалите се, въпреки че това бяха 60 човека (т.е. доста деперсонализирано). Особено илюстративен е форумът в „Дневник" под новината. Експлозията от параноя, анти-комунизъм и примитивни обяснения там е толкова силна, че човек се чуди как тези протестиращи могат да вървят по улицата с други хора. Очевидно технолозите на „Икономедия" са взели поука от зимните протести, когато лицата на протестите предизвикаха разделение (всеки има биография), а медиите, давайки им трибуна, „ги разкриха" колко боси са в политиката.

3. Проста и невъзможна за преговаряне цел. Персонализиране на врага

Вместо предлагане на нов политически модел, задача трудна и противоречива, протестът е фокусиран ясно и категорично - оставка и нови избори. Не се обсъждат сценариите след това (който обсъжда, е скрит комунист и саботьор). Разбира се, „Икономедия" и интересите зад нея имат планове и надежди, свързани с дясното, но не това е важното за протеста. Простата цел гарантира единство, както фокусирането върху идентичността.

Културната и технологична платформа на протеста също предполага фрагментарност и простота - хаштагът не е аргумент или позиция, той е боен вик или намигване. Ако някой пише текст като моя, отговорът може да е просто #ignorethis, и този културен инструмент ще замести обсъждането. Под технологиите стои и културата на пост-времето, с фрагментарността и бързото превключване.

Подобна функция има персонализирането на врага - "pick the target, freeze it, personalize it, and polarize it" (отново Алински). „Олигархия" е обтекаемо понятие (вижте списъка на членовете на КРИБ, които са вече сред борещите се против олигархията), но в случая „отвратителните" са по плакатите („задкулисието" е на сцената под прожектора), a шествието обикаля централите на БСП и ДПС (очевидно „Икономедия" има проблем да издигне ГЕРБ до техния статус на таргет, може би защото част от протестиращите са симпатизанти на партията на Бойко). В случая с БСП и ДПС „Икономедия" е в малък конфликт. БСП щедро е отразена с „Червени боклуци", докато настроенията срещу „турците" или „гея" не се вписват в либералната позиция. Те са, така да се каже, срамежливи плевели в хидропонната ферма. Но пък дълбоките им културни корени ги правят мобилизираща сила и без „Икономедия".

4. Забавление и привлекателност

"A good tactic is one your people enjoy." (Алински) Протестът задържа и привлича хора със самото си естество, не (само с) целите си. Образът, създаван от „Икономедия", е cool, funny and smart. Събиранията вечер могат да продължават много дълго, защото са добър начин за прекарване на свободното време. Хората споделят чувство на общност и положителна енергия. Протестът рискува да се превърне в социално движение от културен тип (каквито са много от движенията в identity politics), ако не отправя политически искания и не „натиска" за тях. Забавлението се подхранва и от тактиката "Ridicule is man's most potent weapon" (Алински). Врагът и аргументите му се осмиват, а не се дискутират.

5. Използване на ресурсите на хората

"Never go outside the expertise of your people. Whenever possible, go outside the expertise of the enemy." (Алински) Виждаме как протестът използва перфектно културния и социален капитал на участниците, езика и градската култура на професионалистите. Самото безшевно наместване на платформата на „Икономедия" в комуникационната мрежа на протеста (фейсбук, блогове, туитър) става възможно поради съвместимостта на културните, социални и технологични мрежи. Дизайнерите правят плакати, артистите - пърформанси, ИТ-специалистите - сайтове и киберакции, писателите пишат, фотографите снимат и т.н. Съответно, не се опитват да се учат на политика както февруарските лидери. На този фон, реакциите на „таргета" са неадекватни (те са извън своето знание).

6. Акцията е в реакцията

Един принцип на Алински, който не е част от Правилата за радикали, гласи: "Action is in the reaction". Тоест, нашите действия предизвикват реакция от страна на врага, която ни дава материал за нови действия. В това отношение е много видна неадекватността на управляващите. Техните изказвания, уголемени от „Икономедия", дават богата храна на протестиращите. Например, „платени протести" стана „Не съм платен, мразя ви безплатно", „интернет лумпени" стана любим етикет, а Станишев тъкмо говори пред чуждестранен вестник, че „София протестира, а в провинцията е тихо" (вече на първа страница на dnevnik.bg). Особено глупави са опитите на управляващите да използват етикети или метафори при описването на протестиращите, защото те веднага стават хитроумни и популярни слогани. Например, ако Монов беше казал, „протестиращите не предлагат обосновани причини за протестите", вместо „те са интернет лумпени", трудно изказването му би захранило езика на протеста. По подобен начин, Станишев говори за „тихо" (вместо да каже "малобройни протести), с което си проси някакви тематични шумни протести (и още няколко дена забавление за протестиращите). Метафорите, които хора като Кутев, Манолова или Станишев обичат да ползват в общуването с Бойко, Цецо или Яне (и обратно) за пред електората, са самоубийствени в комуникацията с/пред протеста. Обиди като „лумпени" също така работят по друго правило на Алински, "if you push a negative hard enough, it will push through and become a positive." Препубликуването на обидите и широкото им експониране в медиите създава симпатия към обидените (негативът става позитив).

Да обобщим:

1. Създаване на легитимност на малцинството.

2. Изграждане на идентичност, не идеи; показване на истории, не лидери.

3. Проста и невъзможна за преговаряне цел.

4. Персонализиране на врага.

5. Забавление и привлекателност.

6. Присмех вместо спорене.

7. Използване на наличните ресурси на хората.

8. Акцията е в реакцията.

Към тези тактики трябва да добавим като необходими ресурси платформата на „Икономедия", без която тези процеси на формиране щяха да бъдат много по-бавни и може би невъзможни. За съжаление, този ресурс рядко ще е на разположение на граждански групи в бъдеще. Тъкмо обратното, в протестите срещу фракинга „Икономедия" беше на страната на кабинетите, не на улицата.

Тактиките също така са заложени върху налични културни инструменти, които да направят възможно свързването им със съществуващи навици, допускания и практики на протестиращите. Това е добра тема за следващ анализ.

Предупреждение

Случващото се поражда у мен едновременно оптимизъм и песимизъм. Оптимизъм, защото виждаме как гражданското общество може да бъде по-силно от институциите и държавата. Виждаме, че гражданското общество „внася" и усвоява знание по-бързо и по-добре от мастодонтите на властта. Песимизмът ми идва от въпроса, „но що е гражданско общество"? Доколко това важно и опасно знание - политическите технологии - всъщност е „у хората"? Доколко то е grassroots и доколко е хидропонен експеримент на „Икономедия" и интересите зад нея? А и "гражданското общество" в случая са няколко хиляди протестиращи с голям ресурс от културен и социален капитал. Иронията е, че Сол Алински е разработвал и прилагал правилата си за радикали в каузата на бедните и изключените. Сол Алински би работил със „заслужено" и „законно" бедните - каквито ще са всички бедни след като либералната революция, която бе излъчена, победи.