Страните от Персийския залив не водят войната, но плащат цената

Последните развития в Персийския залив изведоха конфликта в региона на ново ниво, като Съединените щати и Израел отправиха директни заплахи към иранския остров Харг - ключов терминал, през който преминава по-голямата част от иранския петролен износ. В отговор Техеран предупреди, че ще разглежда всяка атака срещу Харг като основание за удари по енергийната инфраструктура на страните от Залива - включително рафинерии, терминали и износни съоръжения.

Така конфликтът вече заплашва да обхване мащабно енергийната архитектура на региона, превръщайки държавите от Залива в потенциални фронтови линии, независимо от собствените им намерения.

Това, което се случва на малките, но много богати петролни монархии не е парадокс, а резултат от стратегически ограничения, които дори милиардните им военни бюджети не могат да преодолеят напълно. Невъзможността на тези страни да реагират адекватно има няколко групи от причини.

Първо, държави като Саудитска Арабия, Обединени арабски емирства, Катар и Бахрейн изградиха отбранителните си способности основно около концепцията за защита, а не за настъпление. Техните системи за ПВО - Patriot, THAAD и други - са ефективни при прехващане, но не дават отговор на въпроса "как да се неутрализира източникът на заплахата". Те са щит, не меч.

Второ, Иран води асиметрична стратегия и инвестира в масовост - дронове, балистични ракети, прокси групи. Това създава "икономика на изтощението": евтини средства за атака срещу скъпи средства за защита. Един дрон може да струва десетки хиляди долари, докато прехващането му с ракета струва многократно повече. Така дори успешната отбрана е финансово изтощителна, а страните от Залива само броят ударите по своя територия.

САЩ обмислят рисковано превземане на остров Харг, за да притиснат Иран

Целта е Техеран да бъде принуден да отвори отново Ормузкия проток

Трето, географията работи срещу страните от Залива. Ключови икономически обекти - рафинерии, терминали, пристанища - са концентрирани и трудно защитими на 100%. Един пробив в ПВО не означава военен разгром, но означава сериозен икономически удар.

Четвърто, политическата рамка. Тези държави са част от системата за сигурност, доминирана от САЩ, но не са автономни стратегически играчи. Те не могат да ескалират самостоятелно срещу Иран без риск да се окажат на първа линия на конфликт, който не контролират, докато Израел и Вашингтон водят кампанията със свои цели.

Допълнителен фактор, който се оказва с ограничена стойност в настоящата ситуация, е задълбоченото сътрудничество на някои държави от Залива с Москва. През последните години Саудитска Арабия и други производители на петрол изградиха работещи формати с Русия в рамките на ОПЕК+, както и извън него. ОАЕ е член на БРИКС, а Саудитскла Арабие се колебае няколко години. Това им позволяваше да координират добива и да влияят върху цените на петрола.

Русия отхвърли като фалшива новина за отказ от разузнаване за Иран

По-рано Politico съобщи, че Дмитриев е предал на Вашингтон такова предложение на Москва

В условията на военна ескалация обаче тази връзка не предлага реална сигурност. Русия е ангажирана със собствените си стратегически приоритети и няма нито капацитета, нито интереса да действа като гарант за безопасността на инфраструктурата в Залива. Така икономическото партньорство се оказва недостатъчно, когато рискът премине от пазарен към военен.

И тук идва по-дългосрочният, често подценяван ефект - икономическият модел на тези държави започва да се пропуква. В продължение на десетилетия Дубай, Доха или Манама се утвърдиха като "острови на стабилност" в нестабилен регион - сигурни за инвестиции, привлекателни за международен бизнес и символ на луксозен туризъм. Именно тази репутация е най-ценният им актив.

Продължителните атаки - дори когато са успешно отблъснати - подкопават този имидж. Инвеститорите не реагират само на реални щети, а и на риск. Туризмът - особено високият клас - е още по-чувствителен към усещането за несигурност. Сирените, известията за ракетни заплахи и експлозиите в близост до мегаполиси постепенно ерозират представата за "безопасен рай" за много дълго време.

"Кой Ви позволи да започнете война, Нетаняху ли?": Милиардер от ОАЕ към Щатите

"Изчислихте ли страничните щети, преди да дръпнете спусъка?", пита Халаф ал-Хабтур

И тук се появява един на пръв поглед парадоксален, но показателен ефект - относителното "затихване" на Хутите. В предишни фази на напрежение именно те бяха активният инструмент за натиск срещу Саудитска Арабия и ОАЕ чрез удари по нефтена инфраструктура и морски маршрути. Сега обаче тяхната активност изглежда ограничена.

Това може да се тълкува по няколко начина. От една страна, Иран концентрира ресурси и контрол върху директната конфронтация, вместо да разширява фронта чрез проксита. От друга - Техеран може съзнателно да избягва пълна регионална ескалация, която би въвлякла държавите от Залива в открита война. Има и трети фактор - самите страни от Залива през последните години подобриха отбраната си именно срещу такива атаки.

Така се очертава стратегически парадокс: държавите от Залива дори да защитят инфраструктурата си в краткосрочен план, губят нещо по-ценно в дългосрочен план - доверието.

Затова въпросът дали войната е "чужда" за тях има ясен отговор - не е.

Тя не е тяхна като инициатива, но е тяхна като последствие. Ударите може да са насочени срещу Иран, но икономическата и психологическата цена се плаща и в Залива.

Има още един ключов пласт в тази картина, който често се пропуска - държавите от Персийския залив не са "анти-ирански" в класическия смисъл, нито пък са еднозначно позиционирани в конфликта около Газа и палестинската кауза.

Напротив - през последното десетилетие те целенасочено изграждаха паралелна политика на баланс. Катар например финансираше години наред заплати и социални разходи в Газа, поддържайки работещ канал към Хамас. В същото време Доха запази и функционални отношения с Иран, включително в енергийния сектор.

От своя страна Саудитска Арабия направи стратегически завой, възстановявайки дипломатическите си отношения с Техеран след години на открита конфронтация - процес, който бе възприет като опит за деескалация и стабилизиране на региона.

На теория тази политика трябваше да създаде "буфер" - да намали риска от директен сблъсък и да даде на държавите от Залива статут на посредници, а не на участници. На практика обаче настоящата ескалация показва границите на този подход.

Подкрепата за палестинската кауза не ги изважда от уравнението на конфликта. За Техеран стратегическата логика е различна - той разглежда региона през призмата на влияние и контрол, а не на идеологическа солидарност. С други думи, дори държави, които не са враждебни и дори поддържат канали за диалог, остават потенциални цели, ако това обслужва по-широката военна или политическа стратегия.

Тук се проявява и още един парадокс: страните от Залива инвестираха в "дипломатическа застраховка" - отношения с всички страни, подкрепа за палестинците, отваряне към Иран - но в условия на война тази застраховка не покрива най-големия риск.

Причината е проста: когато конфликтът ескалира до ниво на пряк сблъсък между САЩ, Израел и Иран, регионалните актьори губят способността да останат "между лагерите". Те се превръщат в част от оперативната среда - независимо от собствените си политически позиции.

Това окончателно затвърждава извода: за държавите от Персийския залив този конфликт не е външен. Те не го водят, но вече не могат и да останат извън него - независимо от усилията им през последните години да изградят точно такава позиция. 

Именно поради това тяхната стратегия остава балансирана: силна отбрана, избягване на ескалация, зависимост от външни гаранции за сигурност и паралелни опити за диалог с Техеран. Това не е слабост, а опит да се съхрани модел, който в условията на продължителна война става все по-трудно защитим.

ОАЕ: Не сме лесна плячка

Първите му публични коментари, откакто Иран изстреля ракети по своя съсед от Персийския залив на фона на американско-израелските удари