Малко повече от век след обявяването на независимостта на България от суверенитета ни като държава днес са останали само отломки.

Самото придобиване на държавната ни самостоятелност на 22 септември 1908 г. бе плод на външнополитическа сделка с една от великите тогава сили - Австро-Унгария. Актът на отхвърляне на сюзеренитета на Османската империя от София бе съпроводен от този на анексирането на Босна и Херцеговина от Виена.

Така с помощта на Хабсбургската империя нашите политици не само сложиха началото на Третото българско царство, но и разбраха един много важен за тях урок - държавният суверенитет е изключително ценна стока. Той може да се търгува със същия успех, даже неизмеримо по-голям от постовете във властта в самата държава и дори носи по-големи приходи от това да удариш кьоравото на избори.

За нещастие на България този урок бе разбран и то много по-бързо и по-добре и от управлявалите повече от четири десетилетия като царе и премиер представители на Кобургската династия.
Впрочем за Фердинанд, Борис и Симеон това бе неизмеримо по-лесно, благодарение на „синята им кръв" и несъмнено по-високото им възпитание. В крайна сметка, аристократизмът им си каза думата.

А, имайки предвид, че вземането на еднолични решения бе практика не само в царска, но и в социалистическа България (Тато не бе по-различен от Фердинанд и Борис) суверенитетът на България се оказа плитка вода за „водачите" й.

В името на „обединението на Отечеството" цар Фердинанд І води от 1912 до 1918 г. три войни и донесе на страната две национални катастрофи. Една от основните причини за крушението на националния идеал бе, че Кобургът приемаше дадените му от Търновската конституция права само „за сведение". И еднолично повери суверенното право да взима решения за съдбата ни на Кайзерова Германия.

Потъпкването на държавния суверенитет довело ни два пъти до крах обаче му донесе неизмерими лични облаги, които му позволиха да доживее до дълбоки старини в пълен разкош. Впрочем, както видяхме през последните години, осребряването на суверенитета на България е явно родова черта на Кобургите.

За да си гарантира безпрепятственото „връщане" на царските имоти, в качеството си на премиер Симеон също хариза на ЕС част от енергийния ни суверенитет, затваряйки 3-ти и 4-ти блокове на АЕЦ „Козлодуй". В замяна „отворилият ни вратите на Европа" внук на Фердинанд спокойно заграби чужда собственост.

Все в името на сбъдването на „народните тежнения" за втори път ни направи „съюзник" на Германия и цар Борис ІІІ, предоставяйки този път на фюрера да определя бъдещето ни като народ и държава. Резултатът от това „отстъпено право" на Берлин бе нова, трета национална катастрофа след Парижкия мир от 1947 г.

Не само Кобургите обаче търгуваха с националната ни независимост. Суверенитетът на България бе великодушно предложен и от родоначалника на Правешката династия - Тодор Живков - на една друга империя - СССР. За да укрепи все още нестабилните си позиции, „човекът от народа" направи това предложение не един, а цели два пъти - през 60-те и през 70-те години на миналото столетие.

Резултатът от тези напъни бе, че Москва, следвайки собствените си сметки, „любезно" отклони предложенията на бившия „Първи" в София.

Търговията с национален суверенитет не спря обаче с рухването на режима на 10 ноември 1989 г. Всеки един от държавните ни глави, а и премиери, с готовност го разпродаваха на парче винаги, когато им се отдадеше възможност. Било то във външно-политическата, било във военната, било в икономическата област.

Тежък удар на този „алъш-вериш" бе нанесен първо с вкарването ни в НАТО през 2004 г., а след това и в Европейския съюз през 2007 г.

Но освобождаването ни от „тежки отговорности" по никакъв начин не бе в състояние да обезкуражи сегашният премиер Бойко Борисов, че ще остане капо. С прагматичния си нюх той бързо разбра, че губейки голяма част от суверенитета си, влизайки в Алианса и ЕС ние сме спечелили друго ценно нещо - право на глас.

И премиерът със замах започна да раздава подкрепата ни за членство според търсенията - в НАТО, в ЕС или и в двете организации. Засега от всички, на които щедро е обещал да им удари едно рамо, най-заинтересована да се възползва от полагащата се на София част от европейския суверенитет изглежда съседна Турция.

Този факт, както и приличният брой евродепутати от турската етническа партия ДПС, дават основание на притежателите на черен хумор в Европейската комисия иронично да подмятат, че България отново е „султан регион".

Което неизбежно поставя въпросът - струваха ли си усилията отпреди 102 години?!...