Изминаха 35 години от 1991 г., когато България се сдоби със сегашната си конституция. С нея се установи демократичната система в страната, след 45 години тоталитарно управление. Новият Основен закон въведе парламентарния характер на републиката, разделението на властите и механизмите за взаимодействие между тях.
Гарантирането на плурализма и наличието на многопартийна система са необходимите условия, за да може държавата да функционира институционално така, както е заложено в конституцията. Отваряйки врата на тези явления към българската политическа среда, може да се каже, че Основният закон от 1991 г. осигури всички необходими предпоставки за установяването и развитието на демокрацията у нас.
Важно е да се отбележи, че след 1991 г. демократичният модел в България съществува не само номинално, но и реално. В страната се появиха много и разнообразни политически партии, които дебатираха помежду си въз основа на плурализма, предлагаха на гражданите програми и политически решения, печелеха или губеха избори.
С течение на годините част от партиите изчезнаха, други от големи станаха малки и дори изпаднаха от парламента. България премина през продължителен преходен период, така че това е процес, за който може да се каже, че е бил съвсем нормален.
Партиите на прехода престанаха да са фактор в страната, но многопартийната система се запази. Това беше ярък знак за жизнеността на българската конституция. Разбира се, не идеална, но достатъчно добра, за да осигурява правната база за функционирането на институционалната уредба в страната ни.
Конституцията обаче не е застинала материя. Във всеки един Основен закон са предвидени възможности за неговата промяна. Смисълът тук е, че всеки конституционен модел с течение на времето има необходимост от освежаване и подобряване.
По време на неговото функциониране изплуват неизбежно съществуващите недостатъци и отделни политици или партии започват да се възползват от тях. За да не се допуска това, са необходими промени. Те обаче могат да се осъществяват при строго спазване на заложените правила и следване на парламентарните принципи и стандарти.
В демократични условия въпросът за промените в конституцията е ключов. Конституциите по принцип имат едновременно и либерална, и консервативна природа. Либерална, защото постановяват и гарантират свобода, плурализъм и многопартийна система. Консервативна, защото промените в тях стават трудно и изискват време. А е така точно, за да не е възможно това, което е постановено и гарантирано, да бъде накърнено.
Промените в американската конституция, например, се осъществяват чрез т.нар. поправки. 22-та поправка е приета повече от пет години, след като започва работата по нея. Това е поправката, с която се ограничават мандатите на президентите до максимум два. Нейното разработване започва през 1945 г., след смъртта на Франклин Делано Рузвелт, а е приета едва през 1951 г.
За да бъде поставено на разглеждане предложението за конституционна поправка, то трябва да има подкрепата на поне 2/3 от сенаторите и представителите в Камарата (двете нива на американския Конгрес). За да влезе в сила пък съответната поправка, трябва да получи одобрението на най-малко 3/4 от щатските законодателни събрания. Това е законодателната власт в 38 от щатите.
Този сложен и продължителен механизъм гарантира институционалната устойчивост на САЩ и факта, че конституцията не може да бъде променяна под въздействието на индивидуални или групови интереси, нито пък в резултат на моменти или емоционални нагласи.
Доналд Тръмп, в началото на втория си мандат, намекна, че би искал да има и трети. Това обаче със сигурност няма да се случи. Подкрепа от 2/3 в Сената и Камарата за отпадане на 22-та поправка няма да има.
Дори обаче да имаше някаква вероятност подобна идея да мине през законодателната власт на федерално равнище, тя нямаше как да мине през законодателните събрания на 38 щата. Хипотезата, че едната от партиите (демократи или републиканци) би могла по едно и също време да има мнозинство в 38 щата е практически невъзможна и дори немислима.
Промените трябва да стават чрез консенсус. Самият процес по изграждането на консенсуса предполага внимателно оглеждане и дискутиране на самите промени. Това осигурява обективност и стабилност и гарантира, че по промените има съгласие и че те са действителни, без никакъв скрит замисъл зад тях.
Българската конституция също съдържа консервативни изисквания за осъществяване на промени в нея. Тя дори предвижда института на Великото народно събрание. Някои конституционни промени могат да се правят единствено от тази институция. Тук обаче става дума само за много дълбоки промени, свързани с формата на държавно устройство и управление и някои други въпроси.
Най-съществените и одумвани промени в българската конституция досега се случиха през 2023 г., когато беше сменен моделът за излъчване на служебно правителство. За тези промени Велико народно събрание не беше необходимо. Конституцията предлагаше два варианта - бърз (ако поне 180 депутата подкрепят) и бавен (ако подкрепата е минимум от 160 депутата). В случая промените бяха подкрепени от 165 народни представители.
Въпросните промени и до днес остават спорни. Поне такова е отношението към тях на голяма част от политическия елит. Дори има и такива партии и политици, които работиха по тях, подкрепиха ги и след това ги отрекоха.
Техническото изпълнение на тези промени може би наистина е спорно. От философска гледна точка обаче тяхното осъществяване беше свързано с необходимостта от осигуряване на допълнителни гаранции за парламентарния характер на държавата, който е постановен в самата конституция.
Ако страната се управлява от служебни правителства често и продължително и то без парламент, това може да се превърне в заплаха за формата на държавно управление, а именно за парламентарната република. При стария вид служебно правителство де факто имахме свръхпрезидентско управление. Държавният глава беше неограничен при определянето на служебния премиер и министрите, а Народно събрание нямаше. Това беше същински нонсенс.
В парламентарната република парламентът трябва да е постоянно действащ орган, защото той е центъра на политическата система. След промените президентската власт при служебен кабинет вече е ограничена (не на личността, а на институцията), а парламентът не се разпуска. Така и при служебно правителство страната ни не излиза от рамката на парламентарната република.
Такава институция като служебното правителство у нас няма в нито една конституция в Европа. В Гърция е предвидено при политическа криза управлението да се поеме от председателя на Върховния съд. Това обаче може да продължи не повече от 45 дни и трябва да се произведат избори. На други места правителство, подало оставка, продължава да управлява, с ограничени правомощия, до встъпване на новото.
Във Франция пък, за да се проведат нови парламентарни избори, трябва да е минала поне една година след предходните. Това е превенция срещу влизане в изборна спирала. И то принуждава парламентарните формации и президента да търсят варианти за постигане на консенсус в полза на гражданите и националния интерес.
Конституцията е от голямо значение за демократичните системи. Те не могат да съществуват без нея. Конституции обаче има и при авторитарните и тоталитарните режими. Например, в България преди 1989 г. или в Русия, Беларус и Китай сега.
По принцип в недемократичните режими конституциите играят ролята на параван. Основната разлика между конституциите в демокрациите и в тоталитарните и авторитарните режими е тази, че в първите конституционните промени стават трудно, а във вторите много лесно, щом авторитарният лидер или тоталитарната партия пожелае това.
В Беларус Александър Лукашенско промени конституцията още през 1996 г., защото имаше ограничение за два президентски мандата. След като то отпадна, Лукашенко се превърна в пожизнен президент. Често, след като бъдат напълно изработени конституционните промени в недемократичните страни, се подлагат на референдум, за да изглежда, че те са били желани от хората.
Поради пълната липса на независими медии обаче отсъстват каквито и да било дебати. В публичното пространство съществува единствено тезата, че промените трябва да се приемат. Освен че няма независими медии, няма и независим конституционен съд, както и независима съдебна система. Така че може да се обяви всякакъв резултат от референдумите. Просто няма кой да проверява и да осъществява контрол.
В Русия също имаше конституционна промяна. И тя де факто дава възможност на Владимир Путин да остане пожизнен президент. И тук въпросът за мандатите и тяхната продължителност е загубил всякакво значение. В Китай ограничението в броя на президентските мандати също беше премахнато. Промяната беше подкрепена от всички (почти 3000) народни представители в страната. Сега и Си Дзинпин, ако желае, може да е президент до края на живота си.
В Европа, с малки изключения, демократичните държави (републики или монархии) са с парламентарен властови модел. Това е и най-ценната характеристика на българската конституция. Като парламентарна република страната ни в най-голяма степен е защитена срещу евентуалната поява на тоталитарни и авторитарни тенденции.
Ето защо същността на конституцията ни трябва да се утвърждава и развива. Всякакви опити за излизане извън парламентарния модел са меко казано неприемливи и не бива да се допускат.
USD
CHF
GBP
