Неочакваната, според сондажите на общественото мнение, победа на смятания за умерен и либерален кандидат за президент на Ислямската Република Иран Хасан Рохани постави много въпросителни пред бъдещата вътрешна и външна политика на Техеран.

Според всички запознати с предизборната борба от този месец, той е успял да изиграе консервативните кандидати, с помощта на диаспората и социалните мрежи, наклонили в последния момент везните в негова полза - до петък около 60% от имащите право на глас не бяха решили на кого ще го дадат. Решаваща, разбира се, беше и подкрепата на двамата бивши президенти-реформатори - Хашеми Рафсанджани и Мохамад Хатами.

Не случайно новият президент обяви, че ще следва съветите на върховния духовен водач Али Хаменей и на споменатите си покровители. Той даде да се разбере, че основният му приоритет ще бъде оздравяването на иранската икономика, пострадала от санкциите. За целта е нужно подобряване на връзките със Запада, което е също сред основните му приоритети. Тези западни дипломати, които са контактували лично с него, го описват като опитен дипломат, умеещ ловко да избягва личните конфликти и нагнетяването на напрежението, при последователната защита на позициите и интересите на страната си.

Следването във Великобритания и емигрантският период във Франция определено му дават възможност за по-лесно установяване на контакт и намиране на общ език с опонентите си от Запада, което е залог за скорошно смекчаване на напрежението между Техеран, от една страна, и Вашингтон и Брюксел, от друга. Това значи, че бомбардировките на иранските ядрени централи се отлагат за неопределено време.

В същото време, налице е същата твърда реторика по отношение на Израел и Азербайджан - двата най-сериозни регионални геополитически противника на Иран (ако приемем, че Турция за момента е извадена от строя, особено на фона на нарастващото недоверие между Реджеп Тайип Ердоган и Абдулах Гюл, които изглежда ще се явят като съперници на следващите президентски избори в югоизточната ни съседка). Хасан Рохани поне засега не отрича възможността иранската военна машина да унищожи Израел (макар навярно да е наясно, че това няма как да стане). Той определя Република Азербайджан като пряка заплаха за националната сигурност и териториалната цялост на Ислямската Република Иран, поради териториалните претенции към земите, където живеят етнически азербайджанци (на този фон няма какво да се чудим на израелско-азербайджанския военно-политически съюз).

Толкова по-топли са приветствията към другия съсед от Север - Република Армения, както и към 100 000 - та арменска общност вътре в страната. Всъщност, имайки предвид нейните силни позиции в производството и най-вече в търговията, той разчита на ключовата и помощ за възстановяването на икономиката (ключът беше символ на предизборната му кампания). А вдигането на жизненото равнище на иранците е необходимо и достатъчно условие за спокойното му президентстване и съсредоточаването на вниманието върху проблемите със съседите.

А че при нужда те ще се решават от позиция на силата, говори изпращането на 4 000 елитни бойци на помощ на армията на сирийския президент Башар Ал Асад, като специално се подчертава, че «това е само началото». Очевидно, той няма намерение да изостави най-верния си регионален съюзник. Имайки предвид и последните изказвания на Владимир Путин за недопустимостта на появата на западно оръжие в Сирия и готовността за руска реакция, става ясно, че в обозримото бъдеще режимът в Дамаск ще оцелее, разчитайки на помощта на двата регионални гиганта - Русия и Иран.

Толкова по-необяснимо е мълчанието на Хасан Рохани за бъдещето на руско-иранските отношения, което днес вече започна забележимо да дразни Москва. В момента на предаването на този анализ, все още не е налице негов отговор на поздравленията на Владимир Путин и на пожеланието му за всестранното развитие на тези отношения.
Много странни на пръв поглед изявления и действия на Хасан Рохани стават ясни, като се проследи биографията му. От нея разбираме, че той е подлаган многократно на арести по време на управлението на шаха за пропаганда против него. На него принадлежи патента за определенията за Хомейни като «велик вожд» и т.н. Тоест, той е бил сред най-доверените лица на лидера на Ислямската Революция в Иран.

По време на ирано-иракската война е заемал важен военен пост. Няма нито едно тъмно петно в биографията си, което да провокира аятоласите да го заподозрят, че може да стане «иранският Горбачов», както се изразяват някои руски колеги. И може би това е истинската причина да бъде допуснат до президентския пост - от една страна, либералният му ореол е призван да успокои най-вече младежта и столичните жители (които продължават да празнуват победата му) и да вдъхне надежди на западните партньори за мирно разрешаване на въпроса за иранската ядрена програма (той си приписва заслугата за това, че САЩ и НАТО са ударили двете съседни държави - Афганистан и Ирак, а Иран са оставили на мира).

От друга страна, всички в Кум (религиозната столица на страната, откъдето всъщност тя се управлява) са убедени в неговата лоялност и привързаност към традиционните ценности. Затова го изтикват напред - за да постигне отслабване на санкциите и да спечели време за довършване на иранската ядрена програма. Когато вече ядрената бомба е налице, с Техеран няма да може да се разговаря от позиция на силата.

Затова се създава видимост, че е изиграл консерваторите. Всъщност наблюдаваме една типична ориенталска пиеса с непроницаеми за европейците и американците актьори.