News.bg започва публикуване изследването в 10 части на д-р по социология Теодор Дечев, представящо "Основни твърдения около съдбата на българите - мюсюлмани през Балканските войни"

(Продължение от предишната част)
Както вече стана дума около сведенията за покръстването на опожарения Бабешки колибак, с идването на пролетта православните мисионери навлизат дълбоко в планината и се захващат с покръстването на обитателите на разпилените върху площи от десетки квадратни километри колиби. (По данни на Разложкото Архиерейско наместничество, само Бабешкият колибак е пръснат върху площ от 40 - 50 квадратни километра „по урви, дерета и тепета из Родопите"). Там отново и отново мисионерите се сблъскват с глад и епидемии. [1]

В рапорта изрично се подчертава, че освен поради климатичните неблагополучия - големи снегове и силни студове, покръстването на Бабек (Бабяк) се е забавило и за да „се набавят необходимите помощи за крайно нуждающето се население от всичко".[2] Към липсата на храна и дрехи в Бабешкия колибак се прибавят и продължаващите епидемии. В рапорта са дадени числени данни за болните, както и ясна диагноза за причината за масовите заболявания:

„...Отбележени са всички болни, които не са били в положение да се подложат на покръстване, а такива са били много, понеже свирепствуват там болестите „шарка" и „дифтерит", които се дължат, може би, изключително на общата болест за всички - мизерията".[3] (Думата е подчертана в оригинала, бел. авт.).

В участъка около самото село Бабяк са покръстени 1446 души, а 130 са останали непокръстени поради инфекциозно заболяване. Общата рекапитулация е: 3615 покръстени и 392, които са останали „непросветени" поради това, че са поразени от заразна болест.[4] Оказва се, че мисионерите са преброили в Бабешкия колибак 4007 жители, 392 от които по време на покръстването са били болни от шарка или от дифтерит. Иначе казано - почти десет процента от населението (9,78 %) е било поразено от епидемията по това време. Мисионерите са категорични, че причина за това е мизерията, в която са живеели помаците по това време.

Архиерейският наместник в Разлог (Мехомия) - Протоиерей Н. Саев, добавя към рапорта си още някои свои уместни размишления за числеността на помаците в Бабешкия колибак:

„Точна статистика на населението на Бабяк за сега не може да се даде, защото никой не може още да определи колко и кои са загинали при навлизането на войските, колко са убити при съпротивлението им, колко са забягнали, колко са измрели от царящите навсякъде из колибаша епидемии, на които няма лек да тури край".[5]

Написаното от протоиерей Н. Саев потвърждава информациите, че помашкото население в Родопите е останало лоялно към Султана и е оказало въоръжена съпротива на настъпващите български войски. Поне за района на Бабешкия колибак тази теза може да се смята потвърдена, за което свидетелства и мащабът на предприетите репресии от българската армия, която според цитираните по-горе сведения на свещенопроповедника Димитрий Кутуев е изгорила 1000 от общо две хиляди къщи в района.

В един по-късен рапорт на свещеник Димитрий Кутуев от 09 май 1913 г., се откриват и относително точни данни за броя на опожарените къщи в ядрото на Бабешкия колибак - в самото село Бабек (Бабяк). Кутуев съобщава, че: „Селото Бабек е опожарено от четите. То е броило преди опожаряването 300 - 350 къщи, с население 3000 жители, а сега са останали 10 къщи по краищата на селото и то най-простите. В тях живеят възвърнатите от бягство бабешки семейства".[6]

И тук в Бабешкия колибак, е напълно в сила логическата верига: „данък йошур - мобилизация - реквизиции на турската армия - въоръжена съпротива срещу българските войски - репресии и опожаряване на помашки къщи - отвеждане на мъжкото население в Стара България - глад и епидемии по останалите без покрив и без стопани от мъжки пол и дори без дрехи помашки семейства".

Протоиерей Н. Саев още един път потвърждава фактите за бедствията по помаците от първа ръка: „Аз лично констатирах по ниските места (понеже поради болката ми в кръста и крака, причинени ми от побой преди освободителната война, не можах да посетя планинските места), върлуването на грозните епидемии. Същото ми докладваха и комисиите. Свирепството на епидемиите се дължи изключително на мизерията. Хората се хранили само с барабой (картофи, бел. авт.), варена царевица и хляб от горяло жито, трито между камени, от което се вади чер хляб с вид на същински въглен".[7]

Можем да се досещаме, защо българите - мюсюлмани от Бабешкия колибак са пекли хляб от „горяло жито". Това съобщение напълно кореспондира на информацията за опожарените хиляда къщи в района. Разложкият архиерейски наместник обаче съобщава и за още грозни факти около катастрофата на помаците в района. Особено шокиращи са сведенията, че хората вече са започнали да просят:

„Голяма част от населението се е решила да проси, за да доживее до като им се даде възможност да заживеят човешки живот. Ако се мисли да се запази това население, трябва да му се достави храна до август. По Разлога няма никъде излишна храна. Даваните им помощи са далеч неудовлетворителни за минималните нужди на бабячени. При разпределението на помощите за Бабяк сякога трябва да се предвижда повече".[8]

От Св. Синод очевидно са били „изначално" съгласни с последното мнение на разложкия архиерейски наместник, защото мисията начело със свещеник Илия Джаджов, която преминава през Разлог (Мехомия) на 18 март 1913 г., оставя не малката сума от 6000 тогавашни лева „за раздаване на пострадалите бедни в Разложко". От тази сума 3500 лева са заделени целево за нуждаещите се от Бабяк и Якоруда. Същите средства са предадени на якорудския полицейски пристав и на Бабешкия кмет, които е трябвало да ги разпределят справедливо между бедстващите „на тяхна отговорност".[9]

Тази помощ обаче явно изобщо не е била достатъчна, защото в рапорта си от 09 май 1913 г., свещенопроповедникът Кутуев съобщава нови покъртителни факти:

„...Населението в самото село Бабек е съвършено бедно, болно и гладно. Тук епидемията е в най-голям размер. Малки дечица отиват по далечните села по просия и се възвръщат при своите болни и им подават нещичко за едене от изпросеното. Тук ма заобиколиха множество гладни и голи дечица и със сълзи на очи викат „искаме хляб дядо попе"! Картината беше ужасна и потресающа, като гледа человек, малки дечица гладни, голи и с повехнали лица. Едно дете ми казва: „Дай ми хляб дядо попе, защото съм гладен от небето до земята". - В самото село Бабек, трябва непременно да се даде една бърза помощ за храна. Защото това село е съвършено унищожено и е останало без добитък и храна и сега е оставено изключително на глада...".[10]

Вижда се, че според най-достоверни източници към 09 май 1913 г., хуманитарната криза в Родопите не е преодоляна, поне в някои райони, сред които Бабешкият колибак изпъква особено контрастно и драматично. Картината на просещи деца, които от километри носят по нещо за ядене на болните си родители, очевидно е един от образите на войната въобще, независимо дали тя е справедлива, несправедлива, освободителна или завоевателна.

Около месец по-късно, околийският началник в Мехомия (Разлог) поканва с писмо № 1466 от 15 юни 1913 г., якорудския свещенопроповедник Кутуев, заедно със свещениците от Бабешките енории - Димитър Цеков и Йосиф поп Василев, както и новоназначения свещеник в Якоруда - Игнатий Недевски, за да му предоставят „някои сведения от Бабешкия колибаш" и да разменят мисли и да вземат „решения за централизиранието на Бабешкия колибаш".[11]

На въпросното заседание, състояло се на 22 юни 1913 г., се взима решение и се съставя протокол Бабешките колиби „да се централизират в 6 центъра, от които центрове ще бъде най-голям в „Краището", като съвършено се изсели старото село Бабек и се присъедини към „Краището" и то колкото е възможно да стани по-скоро централизиранието, защото населението е без подслон".[12]

Случаят със съвещанието в Мехомия показва, че в края на месец юни 1913 г., жителите на опожарените Бабешки колиби продължават да живеят „един върху друг" в оцелелите след опожаряването къщи с всички произтичащи от това последици. Интересен е подходът на околийския началник в Мехомия, който се съвещава със свещениците за въпрос в сферата на това, което днес наричаме „териториално и селищно устройство". Самите свещеници не се чувстват никак поласкани от поканването им на това събеседване, защото то проваля църковните служби в отделните населени места на следващия ден, който е неделя. Свещенопроповедникът Кутуев е много директен в квалификациите си за предприетото от околийския началник: „Нямаше какво да се прави на тази глупава Началникова постъпка и разпоредба и за да повърна свещениците обратно по енориите им беше станало много късно. Разпоредих да се служи в неделя на 23 того, съборна литургия в тукашната църква".[13]

Несъмнено, не е изключено, околийският началник да се е съветвал и с местни хора по предприетата териториално-устройствена реформа на Бабешкия колибак, но от подобни консултации не са останали никакви следи. Междувременно, проблемите с глада и липсата на покрив над главите на „новопросветените" помаци остават.

Проблемите с прехраната в новите земи са от всякакъв характер и съвсем не засягат само Бабешкия колибак. На 02 април 1913 г., Светият Синод констатира, че освен всичко друго, населението има и казано с днешна терминология „логистични проблеми" около изхранването си. В протокола от заседанието на Светия Синод, по повод на писмо на Неврокопската Митрополия (вх. № 1564 в Св. Синод от 23 март 1913 г.) е записано:

„...През време на последните събития били изгорени три от помашките села. На населението на тия села била отпущана храна от Радомир. Пред вид на далечината и на липсата на работен добитък, моли да се направят постъпки, за да се определи по-ближно място за набавяне храна за същото население".[14]

Светият Синод за пореден път „признава, че новопросветените помаци, които последствие на войната са ограбени, оголени и са останали без всякакъв добитък", след което констатира, че новопросветените християни не могат да ходят пеш от Неврокоп до Радомир за да дирят храна, още повече, че времената продължават да бъдат „размирни". Светият Синод решава „да се предаде на Министерството на Изповеданията съдържанието на писмото ... и да се настои да се вземат мерки, за да се определи по-ближен пункт, отдето да се дава храна на същите, защото иначе те заедно със семействата си рискуват да загинат от глад".[15]

Тук е мястото да се изкаже предположението, че когато се говори за изгорените „три от помашките села", може би се имат пред вид селата Рибна, Филипово и Буково в Неврокопско. Косвено доказателство за това е записът в протокола от заседанието на Светия Синод от 30 май 1913 г., че е разгледан рапортът на иеродякон Антим „за положението на пострадалите новопросветени помаци в селата Рибна, Филипово и Буково, Неврокопско, на които той раздал помощи".[16]

Рапортът на иеродякон Антим е препратен в Светия Синод от протоиерей Кръстю Попов с писмо с вх. № 1726 в Св. Синод от 02 април 1913 г. Действително по време на военните действия в Неврокопско със сигурност са пострадали повече от три помашки села, но в случая че става дума за инциденти от по-късен период, предположението, че става дума за Рибна, Филипово и Буково, може да се разглежда като доста основателно.

Виждаме, че в началото на месец април 1913 г., Светият Синод съвсем не изключва продължаване на апокалиптичния сценарий с глада в Неврокопско. За тези страхове несъмнено са допринесли и сведенията от други части на новоосвободените земи, където децата просят, свирепствуват епидемии и прочее. Действително, след месец март 1913 г., правителствените мерки срещу глада в новите земи започват да дават резултат. Кореспонденциите между съответните компетентни страни, като правителство, църква, граждански комитети и други, за неотложна нужда от доставка на храни като неотложна помощ видимо намаляват. Но заплахата от нова вълна на глада остава и предложенията за предприемане на превантивни действия не престават. Впрочем, в Бабешкия колибак действията се оказват необходими в „реално време". Там положението си остава катастрофално и става дума за спасяване на положението, а не за превенция.

Всъщност, исканията за изпращане на храни като безвъзмездна помощ за населението не престават и през месец април 1913 г. На 04 април 1913 г., с телеграма управляващият на Солунската епархия поисква отново от Светия Синод да отпусне помощ за храна на новопросветените в Дойранско. (Телеграма с вх. № 1779 в Св. Синод от 04 април 1913 г.).[17]

От Светия Синод се виждат принудени да изтръскат „дъното на брашнения си чувал" и взимат решение:

„По случай на светлите Христови празници, Св. Синод реши да се отпусне на Солунската Митрополия за помощ на новопросветените в Дойранско още 500 лева. Оправдателните документи да се изпроводят на Св. Синод".[18]

Вече стана дума, че през месец май 1913 г., положението в Бабешкия колибак е бедствено и че населението и дори невръстните деца са се отдали на просия, за да оцелеят. Има и други индикации, че продължаващия остър недостиг на храна не се отнася само за колибарите високо в планината. На 30 май 1913 г., Св. Синод разглежда рапорта на енорийския свещеник от село Церово, Горно Джумайско (рапортът е с вх. № 2783 в Св. Синод от 20 май 1913 г.), в който се долага, че „... новопросветените били лишени от най-необходимото: хляб, дрехи, работен добитък и пр. Добавя, че новоназначените учителки по ръкоделие не отговаряли на предназначението си, защото една от тях била саката с едната ръка, а другата била с леко поведение".[19]

Към темата за учителките по ръкоделие ще се върнем по-нататък, тъй като тя е свързана с крайно интересното твърдение, че жените - помакини не можели да кроят и да шият и затова църковните власти постоянно ходатайстват по селата да се изпращат учителки по ръкоделие, които да ги учат на шивашкия занаят. В много кореспонденции на Св. Синод се пита, дали ако се изпратят на „новопросветените" християнки платове като помощ, те ще могат да ушият от тях дрехи за семействата си. Отговорът в съответните преписки по принцип е отрицателен. От друга страна, очевидно е, че помаците в Родопите, съвсем не са ходели облечени в необработени животински кожи - те са носели специфичните си носии, което се свидетелства от безброй документи, свързани с покръстването им. Това повдига основателният въпрос, кой в крайна сметка е обличал българите - мюсюлмани, живеещи високо в планината?

По ирония на съдбата, на същото заседание, на което се докладва, че в Горно Джумайско няма ни храна, ни добитък, се разглежда и писмото на земеделската банка, която уведомява Светия Синод, в качеството му на най-активен застъпник за изхранването на жителите на новите земи, че „за улеснение на гладуващото население в Неврокопско, банката открила свой склад за зърнени храни в Горна Джумая". (Писмото е с входящ № 2512 в Св. Синод от 09 май 2013 г.).[20]

Достатъчно шокирани от проблема с учителките по ръкоделие, синодалните старци въздъхват с облекчение, че поне по въпроса за прехраната има напредък и постановяват:

„А за да се помогне отчасти в нуждите на бедните новопокръстени Церовчани, намери се за потребно да се изпратят от Синодния склад чрез Горно-Джумайския Архиерейски наместник няколко чувала вещи, като наред с това се замоли Славянското благотворително дружество и то да изпрати на същите подобни вещи, каквито има. Раздаването да стане в присъствието на енорийския свещеник. Що се отнася до храната, да се прикани свещеникът да препоръча на Церовчани да си набавят такава от клона на Земледелческата банка в Горна-Джумая, дето, според горното писмо на същата банка, бил открит вече склад за зърнени храни за местното население. Ако би че разстоянието е голямо и те нямат добитък за пренасянето на храната, да се нареди гражданите да им помогнат с добитъка си".[21]

С това си решение, Светият Синод на практика инструктира енорийските свещеници да призоват от амвона своите енориаши да проявят солидарност и да помогнат на помаците с добитъка си за доставяне на недостигащата храна. Така или иначе, от изложеното по-горе, можем да смятаме за установено, че към 09 май 1913 г., поне за Горно Джумайско, а от там и за Неврокопско, правителственото решение, Земеделската банка да се притече на помощ на гладуващите се е трансформирало от запис върху хартия в реално съществуващ склад.

Разполагаме и с още едно безспорно доказателство за изпълнението на правителствените указания. С писмо от 11 април 1913 г., пловдивската Митрополия уведомява Светия синод, че „...земледелческата банка била складирала жито в Чепинското корито и Лъджанската агентура за храна на нуждающето се население". (Писмо № 1968 от 11 април 1913 г.).[22] Вижда се, че разликата между съобщаването за създаване на склад на Земеделската банка в Горно Джумайско и в Чепинското корито е само два дни. По тази причина, двете благи вести са дискутирани на едно и също заседание на Светия Синод - на 30 май 1913 г.

На същото заседание, Светия Синод отново се връща към темата за „пострадалите помашки села в Неврокопско", за които все така не става ясно кога са пострадали - по време на първоначалното настъпление на българската армия през есента на 1912 г. или след това, по време на покръстителската акция. В протокола от заседанието на Светия Синод от 30 май 1913 г. е оставен следния знаменателен запис, свързан с разглеждането на писмо на Митрополит Теодосий, ръководител на вече отзованата Неврокопска покръстителска мисия от 24 април 1913 г.:

„ ... Писмото на същия вх. № 2123 от 24 април т. г. В отговор долага, че мисията нямала възможност да помогне на пострадалото от смутовете помашко население в Неврокопско, защото не разполагала със средства. Добавя, че правил постъпки пред Губернатора да се изпратят по селата новопросветените турски планинци, но той не позволил, за да не се предизвикат нови смутове".[23]

От писмото на Митрополит Теодосий се вижда, че той говори за пострадали от смутове, а не от предприетите от армията репресии в отговор на оказаната от помашкото население съпротива при навлизането на българските войски в Родопите и в Източна Македония. Това създава още по-сериозно съмнение, че в разискваните по-горе сведения за изгорени села в Неврокопско, може би се визират села, които са пострадали не непосредствено след превземането на тези земи от българските войски, а по време на покръстването. От никъде другаде няма индикации за подобни инциденти, но съмнението за няколко пострадали села в Неврокопско остават.

Може би, точно това е причината за враждебното отношение на Македонския военен губернатор към Неврокопската покръстителска мисия. Военните очевидно са разглеждали дейността на мисионерите, начело с Митрополит Теодосий, като покушение над реда и спокойствието. Действително, ако с иначе ограничените си по мащаб действия (ограничени по мащаб в сравнение с размаха на работата на Гюмюрджинската мисия), Митрополит Теодосий и сътрудниците му са успели да предизвикат бунтове, завършили с опожаряване на (поне) три помашки села, Македонският военен губернатор е имал основание да разглежда всичко това като дестабилизиране на тила на българската армия, която в този момент вече на пълни обороти се е готвела да влезе в сблъсък с гърците и сърбите.

По случая с помощта за „пострадалото от смутовете помашко население", иначе винаги премереният в изказа си Св. Синод доста грубо опровергава Митрополит Тедосий и констатира:

„Св. Синод е длъжен преди всичко да констатира, че твърдението на високопреосвещеннаго Теодосия, какво Неврокопската мисия не разполагали със средства за подпомагане на новопросветените християни, е неверно, защото той имаше на разположение една сума от 4000 лева, изпратена му от Св. Синод и Славянското Благотворително дружество, която сума, след като държа дълго време, без да я изразходва за нуждите на новопросветените, предаде я на заместника си протоиерей Кръстя Попов почти в цялост. Ако високопреосвещенний Теодосий имаше желание да подпомогне гладуващите, Св. Синод щеше да се притече и с друга помощ за целта. Самото писмо на Високопреосвещенаго Теодосия се изслуша за сведение".[24]

Подобна безпрецедентна критика от страна на Светия Синод към православен Митрополит, говори единствено за силното раздразнение на Висшия клир един път към относителното бездействие на Неврокопската мисия и втори път към факта, че Митрополит Теодосий е задържал и не е използвал значителна за времето си сума, отделена за „новопросветените" в момент, в който средствата действително не са достигали.

Бомбардиран от всякъде с искания за помощи за храна на „новопросветените", Светия Синод накрая си изкарва яда на своя брат во Христе, който е проявил „спестовност" в момент, когато от всякъде се носят викове за помощ.

Използвани източници:

[1] Рапорт на Разложкото Архиерейско наместничество № 197 от 26 март 1913 г. до Негово Високопреосвещенство св. Пловдивски Митрополит Г-на Г-на Максима, гр. Мехомия, 26 март 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а. е. 115, л. 184 - 187, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 222.

[2] Пак там.

[3] Пак там.

[4] Пак там, стр. 223.

[5] Пак там, стр. 223.

[6] Рапорт № 23  от 9 май 1913 г. от якорудския свещенопроповедник отец Димитрий Кутуев до Негово високо Преосвещенство св. Пловдивский Митрополит Г-н Г-н Максим, с. Якоруда, 09 май 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а. е. 116, л. 239 - 241. Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 289.

[7] Рапорт на Разложкото Архиерейско наместничество № 197 от 26 март 1913 г. до Негово Високопреосвещенство св. Пловдивски Митрополит Г-на Г-на Максима, гр. Мехомия, 26 март 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а. е. 115, л. 184 - 187, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 224.

[8] Пак там.

[9] Пак там.

[10] Рапорт № 23  от 9 май 1913 г. от якорудския свещенопроповедник отец Димитрий Кутуев до Негово високо Преосвещенство св. Пловдивский Митрополит Г-н Г-н Максим, с. Якоруда, 09 май 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а. е. 116, л. 239 - 241. Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 289.

[11] Кутуев Димитрий, Рапорт от Якорудския свещенопроповедник № 40 до Негово Високо Преосвещенство св.- пловдивския Митрополит Г-н Г-н Максим, с. Якоруда, 28 юни 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 100-б, л. 8-12. Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 360 - 361.

[12] Пак там, стр. 361.

[13] Пак там, стр. 361.

[14] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 30, Заседание на 2 април 1913 година, София, 02 април 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 314 - 327, 334, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 249.

[15] Пак там.

[16] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 36, Заседание на 30 май 1913 година, София, 30 май 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 431 - 451, Оригинал. Машинопис,.Публ. в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 314

[17] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 32, Заседание на 4 април 1913 година, София, 04 април 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 371 - 376, 378, 382, Оригинал. Машинопис,.Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 251.

[18] Пак там, стр. 252.

[19] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 36, Заседание на 30 май 1913 година, София, 30 май 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 431 - 451, Оригинал. Машинопис,.Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 309.

[20] Пак там.

[21] Пак там, стр. 310.

[22] Пак там, стр. 314.

[23] Пак там, стр. 313.

[24] Пак там, стр. 313 - 314.