Помаците между глада и кръста (1912 – 1913 г.)

News.bg започва публикуване изследването в 10 части на д-р по социология Теодор Дечев, представящо "Основни твърдения около съдбата на българите - мюсюлмани през Балканските войни"

Балканската война е като цяло доста задълбочено изследвана в българската историография. Тя обаче не е била обект на особени политологически анализи, ако разбира се не броим изследванията, свързани с дипломатическата й подготовка и с отражението й върху международните отношения. Преобладават изследванията в сферата на военната история, където действително има голям обем от задълбочени работи, свързани с хода на военните действия. Налице е и голям обем публикации, свързани с полемиката около вината за избухването на Втората балканска война, известна и като Междусъюзническа.

Темата за Родопите и Балканската война не е подмината от изследователите, но преобладават работите свързани с разгрома и пленяването на корпуса на Явер паша. Има и известна информация за събитията в Западна Тракия и Източните Родопи по време на Междусъюзническата война.

За сметка на това, въпросът за случилото се по време на войната с населението, широко известно като „помаци", не е от най-любимите на историците, още по-малко на политолозите. Всъщност, още в терминологията откриваме използуване на словесни конструкции, които издават дълбока неинформираност, която вероятно се тълкува поне от част от изповядващите исляма в България като дълбоко неуважение.

У нас е широко разпространена конструкцията „българи - мохамедани" или още по-лошата „българомохамедани". С абсурдността на втората няма да се занимавам. Внимание заслужава първата конструкция.

Очевидно на голяма част от хората, използващи подобна терминология им е напълно неизвестно, че пророкът Мохамед (Мухаммад) изрично е забранил под какъвто и да е предлог името на проповядваната от него вяра в Единия Бог да се свързва с неговото собствено име. От тази гледна точка, етикетът „мохамедани" влиза в тежък конфликт с гледната точка на изповядващите исляма. Още по-странно е, че не представлява трудност да се използува названието „българи - мюсюлмани" или пък „българи, изповядващи исляма".

Когато хора без специална подготовка използуват термина „българи - мохамедани", това разбира се е просто отражение на незнание и на набиван в съзнанието ни етикет от учебниците от средното училище. Когато обаче така се изразяват специалисти - историци, възниква въпросът дали става дума за неинформираност или за пренебрежително отношение. Лично аз смятам, че в повечето случаи става дума за неинформираност - изследователите на съдбата на жителите на Родопите в повечето случаи видимо не са проявявали никакъв интерес към същината на исляма.

Това явление съвсем не е от вчера - съществува изобилна документация, която показва, че дори хора, които са живели „под турско", не са вниквали в този проблем.

Нещо повече, същата документация показва, че за много хора, живели по времето на Балканските войни, изповядването на исляма се смята за белег за назадничавост и за неспособност за приобщаване към модерния свят. Това разбиране ще бъде опровергано впоследствие в различни държави по света, но никога не бива да се изпуска от внимание, когато разглеждаме отношенията между българите - християни и българите - мюсюлмани, в Родопите. Значителна част от християните изпитват едновременно най-искрена симпатия към наричаните от тях „братя по кръв" - помаците, но едновременно с това ясно се усеща едно покровителствено, снизходително отношение към тях.

Чувството за превъзходство на българите - християни над техните братя - мюсюлмани, не е изчезнало и до ден днешен, но особено силно се чувства в периода след Освобождението на България и в дебатите около Балканските войни.

Една от най-цветистите илюстрации на това отношение откриваме при Захари Стоянов в неговата биография на Христо Ботев. Когато описва отношението на руснаците към българчетата, учещи в Одеса и в Николаев, той пише, че то било същото, каквото „ние изпитваме към тези помачета, които са дошли да учат в българските държавни училища". Какво е било отношението на руснаците към българчетата е спорен въпрос, по който Захари Стоянов не е имал наблюдения от първа ръка. Най-значимите възпитаници на „Южнославянския пансион" са негови отявлени политически противници (достатъчно е да споменем Алеко Константинов, Александър Малинов, Димитър Тончев и Теодор Теодоров), но той безспорно отразява точно преобладаващото отношение на българите - християни към „помачетата".

Това чувство за превъзходство е от особено значение за по-нататъшния ни разказ и ние не трябва да забравяме за него, още по-малко да го игнорираме. В него ние най-вероятно ще открием един от ключовете към случилите се в Родопите събития през 1912 - 1913 г., а по-точно - ключ към спонтанно възникналата идея помаците да бъдат покръстени. Пиша „спонтанно възникнала", защото по-нататъшният разказ и съпътстващият го анализ ще покажат, че при акцията за покръстване на българите - мюсюлмани няма централизирана държавна директива.

Нещо повече - по-нататък ще бъдат показани много примери, в които компетентни лица от армията, от българската военна администрация на Тракия и Източна Македония, от Народното събрание, от държавната администрация и от местната власт и дори сред учителите в новоосвободените земи са се противопоставили по един или друг начин на идеята за масово покръстване на помаците.

Както вече стана дума, покръстването на българите - мюсюлмани в Родопите, Източна и Западна Тракия и в Източна Македония през 1912 - 1913 година не се радва на особен изследователски интерес. Но в общата представа, която битува по въпроса, здраво се е вкоренило гледището, че православните свещеници са вървели заедно с българската армия и са покръствали помаците едва ли не „в движение". По-късно ще бъде показано и доказано, на базата на възможно най-подробни и автентични документи на Светия Синод на Българската Екзархия, че православните покръстителски мисии тръгват към Родопите, към Гюмюрджинско и към Неврокопско много по-късно в сравнение с периода, когато там се водят бойни действия. Става дума за организирано мисионерство, което обаче става факт едва, след като корпусът на Явер паша е разбит, Родопите и Западна Тракия са завзети, българската армия е влязла в Солун, а основните сили на българската армия се сражават при Чаталджа и при Галиполи.

Въпросът „на кого му хрумна да покръсти помаците" е от особено значение при анализа на събитията в Родопите през 1912 - 1913 г. Изпреварвайки хода на разказа и на съпътстващия го анализ, трябва да се каже отново, че тук става дума за „инициатива на гражданското общество". От по-нататъшния разказ ще се види, че може би първият документ, в който се повдига въпросът за евентуално покръстване на помаците, е писмо от Протосингела на Пловдивската митрополия - йеромонах Павел, до известния родопски краевед и пряк участник в събитията от 1912 - 1913 г. в Родопите Стою Шишков. В писмото се сондира мнение, дали Ст. Шишков смята, че сведенията за настроения сред помаците в полза на приемане на християнството са реални и сериозни.

Иначе казано, един от основните участници в покръстителската кампания от 1912 - 1913 година - Пловдивската митрополия, все още е проучвала обстановката към датата 24 ноември 1912 г. Е, ако цитираме дневника на българския министър на правосъдието по това време - Петър Абрашев, на 20 ноември, българското правителство е замръкнало с „примирие, което гърците не подписаха, черногорците укориха, а сърбите приеха, както казват русите „скрепя сердце". На 24 ноември 1912 г., българското правителство от ранни зори обсъжда проблема с претенциите на Румъния към България и с българските претенции за границата в Източна Тракия. Никой изобщо не се занимава с каквото и да е, свързано с българите - мюсюлмани, още по-малко с тяхното покръстване.

Виждаме, че първото примирие между съюзниците (без Гърция) и Турция е било вече сключено, когато се появява първият документиран случай на интерес на Висшия клир в България към евентуална промяна на вярата на помаците. Към писмото на Протосингела на Пловдивската митрополия ще се върнем пак, когато разглеждаме в дълбочина кой е инициаторът за покръстването на българите - мюсюлмани. Тук е важно да се отбележи още един многозначителен факт. Искайки мнението на Ст. Шишков по въпроса, йеромонах Павел го пита с писмото си:

„Бъдете добри да ми пишете, забележили ли сте готовност за покръстване у някои помаци. Ако има желаещи, може ли да се разчита на горе-долу масово и повсеместно (в Родопите) обръщане на помаците? Кога мислите да е по-целесъобразно да се пристъпи към тяхното огласяване в християн[ската] вяра и кърщаване: дали още сега, или след пълното възстановяване на отношенията с Турция? Ако се чака сключването на мира, не ще ли се изпусне безвъзвратно сгодният момент?".

Поместеното по-горе и подчертано показва и доказва, че към 24 ноември 1912 г., главният двигател на покръстването на помаците - Висшият православен клир, все още се е колебаел, кога е целесъобразно да се ЗАПОЧНЕ. Никакви православни мисионери не са се движили нито с авангарда, нито с ариергарда, нито дори с обоза на българската армия. Духовенството все още само е наблюдавало хода на бойните действия и е анализирало епизодичната информация, че тук или там някой помак бил готов да приеме Христовата вяра.

По-нататък ще покажем по доста убедителен начин, че инициативата за започване на покръстителска акция започва от гражданството, при това не от София, а от Татар Пазарджик. Ще се покаже и участието на неколцина от войводите от ВМРО, по-специално на Христо Чернопеев и на Тане Николов. По ирония на съдбата, точно Христо Чернопеев, смятан за много близък до така наречената „левица" във ВМРО, е първият деец на организацията, впуснал се в покръстителската акция. В някакъв смисъл, той има отношение към самото „детониране" на кампанията, защото има документално доказателство, че на 25 ноември 1912 г., той лично се впуска в акция по покръстването на помаците около Драма.

Документът е шифрована телеграма от окръжния управител в Драма, адресирана пряко до министър-председателя Иван Евстратиев Гешов. Ще я цитирам дословно:
„Чернопееев с чета от около 15 души вчера замина за помашките села на Север и Северо-Запад от Драма с цел да покръсти помаците. Моля наставленията Ви. Подпис: Добрев".

Документът е от особено значение, защото той показва еднозначно няколко неща. На първо място - Христо Чернопеев се е отдал на „апостолска дейност" без всякаква санкция от българските административни или военни власти. Драмският окръжен управител е изправен пред свършения факт на неговото заминаване с цел „работа на Христовата нива" и той светкавично информира не кого да е, а министър-председателя.

На второ място, няма никакви белези акцията да е съгласувана и с военните власти, в чийто периметър е захванал мисионерската си дейност войводата Чернопеев. По-късно ще бъде показано, че точно военните власти в Източна Македония - по-точно Македонското военно губернаторство със седалище в Серес (Сяр), никак не е толерирало покръстителската мисия, изпратена от Светия Синод на Българската екзархия. Има достатъчно документи, в които висшето православно духовенство се оплаква дори и на министър-председателя от граничещото с враждебност отношение на Македонския военен губернатор.

За разлика от Тракийското военно губернаторство, където се отнасят по-толерантно с покръстителската православна мисия, в Източна Македония, мисионерите са смятани за дестабилизиращ фактор, който може да предизвика размирици и да дестабилизира тила на българската армия.

Впрочем, към разглеждания период в края на ноември 1912 г., все още на никого не са известни и изяснени мащабите на хуманитарната катастрофа, която е настъпила в Родопите, след разгрома на корпуса на Явер паша. По-голямата част от помаците на наборна възраст се оказват мобилизирани точно в корпуса на Явер Паша, като се е смятало, че те ще се бият яростно за домовете си в Родопите. Оказва се, че помаците не се бият чак толкова яростно, но цивилното население, останало по селата, продължава да оказва съдействие на турската армия и след оттеглянето на последната. Това довежда до остри репресивни мерки от страна на българската войска.

Изгорени са много къщи, дори и цели села. Населението бяга в гората, а зимата вече е започнала, особено високо в планината. Турската армия е откарала всички налични запаси от храни, а мъжкото население като цяло вече е взето в плен и пребивава във военнопленнически лагери в Пловдив, Стара Загора, Калофер, Карлово, Сопот и другаде. Царят масов глад и епидемии от болести.

Действията на българските военни почиват на чисто военно-тактически съображения, те не почиват на някаква омраза към местното население, най-малко към българите-мюсюлмани, но заедно с турските действия около мобилизацията те са в основата на избухналата хуманитарна катастрофа. По-късно българските власти ще трябва да хвърлят огромни усилия, за да смекчат в някаква степен мащаба на бедствието.

Тук е мястото да се подчертае, че враждебните отношения на българската армия към помаците се изчерпват със случилото се по време на бойните действия в Родопите. Не може да се каже същото обаче за действията на българското християнско население в Родопите, което се отдава на грабеж по разорените помашки села. Ст. Шишков в качеството си на комендант на Устово, настоява българската армия и полиция да извършат тотални претърсвания на българските християнски населени места, с оглед на връщането на ограбеното имущество на помаците. Ст. Шишков, който е един от хората, работили за покръстването на помаците е безпощаден в оценката си за извършеното от българското християнско цивилно население спрямо българите - мюсюлмани. Той подчертава, че на грабеж по помашките села са се отдали дори и жените - християнки.

Тази констатация на Ст. Шишков се намира в пълно съответствие с оценката на анкетьорите на Карнегиевия институт, които ще напишат малко по-късно, че най-тежките поражения над цивилното население по време на Балканските войни са извършени не от редовната армия, а от „въоръжения народ".

Настъпилата хуманитарна катастрофа непосредствено след бойните действия в Родопите обаче се оказва обстоятелство, което ще играе роля по време на покръстителската акция. Голяма част от мъжете - помаци в зряла възраст се оказват във военнопленническите лагери след първите седмици на Балканската война. Едновременно с това, семействата им са останали без покрив и в положение, което всички възможни източници определят като катастрофално. Това положение поражда една кореспонденция между военнопленниците и семействата им, в която те взаимно се подканят да приемат християнството, в зависимост от това кой пръв го е сторил. Съпругите и роднините на военнопленниците ги „подсещат" да се покръстят, когато това вече е станало свършен факт в техните села. И обратното, когато военнопленниците са се покръстили, те насърчават роднините си да направят същото.

Въпросът дали в случая може да се говори за изнудване спрямо военнопленниците и роднините им от страна на Българската екзархия и от ентусиастите на покръстването от средите на „гражданското общество" ще бъде анализиран по-нататък, но тук може да се каже, че еднозначен отговор е трудно да се даде. От една страна, натискът упражняван върху българите - мюсюлмани да станат християни почти не взима крайни форми. Тук и там са налице заплахи (случаите ще бъдат посочени и анализирани по нататък), но в процеса на покръстването не се стига до грубо насилие.

От друга страна, след първоначалните оглушителни военни успехи на България и на съюзниците й срещу Турция, помаците показват определен прагматизъм по отношение на въпроса за вероизповедната си принадлежност. Наблюдава се пряка връзка между положението на фронта и готовността на българите-мюсюлмани да приемат християнството.

В по-нататъшния анализ ще бъде показана относителната лекота с която започва покръстването след победата при Лозенград и достигането на българската армия до Чаталджа и Галиполи. Ще се види съответно и забавянето на процеса след навлизането на войната в позиционен етап след неуспешния опит за пробив на Чаталджанските позиции. Ще бъде показано и новото ускоряване на покръстването след падането на Одрин и в крайна сметка - мощната „обратна вълна" след началото на Втората балканска (Междусъюзническата) война.

Край на първа част.
Това е част първа от встъплението на изследването за съдбата на българите - мюсюлмани, иначе казано - на помаците, в която се излагат основните тези и твърдения от значително по обем изследване. Това изследване на историческия водовъртеж, в който се озовават помаците през Балканските войни, може да се нарече и „историческо разследване", защото въпреки относителното изобилие на документи за случилото се, картината трябваше да бъде възстановявана късче по късче.

Това изследване - разследване, вероятно няма да хареса нито на представителите на „ураджийския патриотизъм" у нас, нито пък на адептите на твърдението, че помаците и българите нямат нищо общо. В първите две части на публикацията се изнасят основните твърдения, които ще бъдат доказани впоследствие в поне още десетина текста, ако не и повече.

За изследването са използувани изключително документи, създадени от българските официални власти - граждански и военни, както и от Светия Синод на Българската Екзархия. Всички тези документи са достъпни в българските архиви, а преобладаващата част от тях са публикувани, макар и не в издания с висок тираж. На практика, всеки използван източник в изследването може да бъде проверен от читателя при възникване на съмнение. Пълната използвана библиография ще бъде публикувана, за тези читатели, които искат да навлязат дълбоко в проблема.