News.bg публикува последната 10 глава от първата част на изледването на д-р по социология Теодор Дечев, представящо "Основни твърдения около съдбата на българите - мюсюлмани през Балканските войни". Очаквайте новите части на поредицата

(Продължение от предишната част)

В навечерието на избухването на Втората балканска - Междусъюзническата война, българските власти в новоосвободените земи бързат по най-настоятелен начин да уредят учебното дело в тях и особено в селата на „новопросветените" помаци. Благодарение на проведените доста обстоятелствени инспекции по места, до нас са достигнали допълнителни данни за разоряването на редица селища на българите - мюсюлмани.

Така например от рапорта на училищния инспектор А. Костов за учебното дело в Гюмюрджинския, Ахъ-челебийския и Скеченския духовни райони през учебната 1912 - 1913 г.[1], ние научаваме доста подробности от първа ръка за това, кои от посетените и инспектирани населени места са опожарени и в каква степен.

Когато информира за разположението на Кирково, А. Костов съобщава за опожаряването на Казълагачките ханища:

„В центъра на котловината до самия стар път разстроено шосе Гюмюрджина - Даръдере - построени са Казълагачките ханища, някои вече изгорени".[2]

Рапортът на А. Костов следва изминатия от него маршрут. Следва Мастанли (Мастънли - днешен Момчилград), за което е записано:

„Пътят от Кушукавак за Даръ-дере върви през Мастанли най-голямото чисто турско село в Кушукавакско с около 400 къщи, проснати на голямо разстояние. Изгорели 52 къщи. Тук са ставали жестоки сражения".[3]

След Мастанли, маршрутът на инспектора Костов навлиза в „областта помашка". Той пояснява, че „ ... за да минете в областта помашка - Даръдерско - трябва да се мине през Дирменджилер, Филебили - поклай Устра с нейната висока разрушена крепост - „Къшла Мездра" и „Гйолджик" - се турски села - за да стигнете до Гюнели (Даръдерско), близо до шосето за Ак-бунар, Гюмурджина окръг".

Веднъж преминал в „областта помашка", А. Костов представя следния коментар за Мадан:

„Мадан, отстои 7 - 8 часа от Даръ дере, брои 480 къщи с около 1700 жители, извънредно много пръснато в махали; немалко пострадало от войната. Около селото има изоставени някога разработвани рудници железни, сребърни и златни. В централната близо до реката сграда има хубава приспособена църква и сравнително годно училищно здание. Тук има и широки постройки - малки стаи около църковния двор, служещи за медресе. Некои от тия стаи биха могли при един ремонт да послужат, но виждайки печалното положение на селото, малко надежда се има да харчи кметството от себе си за известно време. Кметът заявява, че нито 5 пари приход не притежават. Значи за подобни изгорели села налага се отпущане временна помощ и за ремонт на училищни сгради".[4] (Получерният шрифт е на автора, бел. авт.). С една дума, А. Костов отнася Мадан към изгорелите помашки села.

Когато стига до Ахъ-челебийски район - Пашмаклийска околия, на автора на рапорта се налага все по-често да пояснява за изгорели населени места:

„На път от Даръдере за Райково лежат новопокръстените села Топоклу, Търън, Требище, Тикале, Подвес, Лъки, Влахово и други.

Топоклу - около 60 - 70 къщи окончателно изгорело; тук там стърчи некой недогорел комин, напомнящ турското време. Тук са станали силни сражения. Мястото покрай река Арда е доста живописно и сравнително плодородно. За отваряне училище наскоро тук и дума не може да става.

Търън - 3 часа от Устово, брои около 100 къщи от които изгорели 88, пръснато по баири. ... В Търънската община влиза и близкото село Требище с 24 къщи; учениците посещават Търънското училище. При съграждането на изгорелите къщи нуждно е говорих това на търънския кмет да вземат мерки и за издигане училищна сграда".[5]

Войната не е пощадила и прочутото село Смилян:

„Смилян, близо до Чокманово на 1 ½ - 2 часа, едно от най-важните новопокръстени села в Ахъчелебийско, бивша някога Смилянска крепост. Селото е брояло повече от 200 къщи, пръснато в 9 махали; повечето изгорели, запазени само 76 къщи. Половината население липсва".[6]

Списъкът на изгорените села продължава с Кършали (което не трябва да се бърка с Кърджали). Училищният инспектор съобщава:

„Кършали - 2 часа от Дерекьой - съвършено изгоряло. От 180 къщи останали тук там 30 и колибите пръснати по балкана. ... Селяните изпратиха ме със сълзи на очи по-скоро да се направи нещо да си отсекат дърва за постройка на жилища до като още има време. Наредих да се съобщи на Ахъчелебийския лесничей да вземе грижата за по-скорошното издействуване от Министерството да се разреши на изгорелите села да секат дърва от гората".[7]

Подобна е ситуацията и в село Санджак (Вълково), което по онова време „брои 110 къщи помашки с 18 махали, 3 часа от Старо село. Изгорели 52 къщи" [8]. В близкото до Санджак село Лески, намиращо се на два часа път от него е имало 60 къщи, от които са изгорели 14.[9]

Още по-пострадало е селото Фъндаджак, отстоящо на два часа път от Санджак. Според А. Костов „ ... от 64 къщи изгорели 34. Училищната сграда запазена без прозорци, таван. ... Селото гладно. ... И тук чакат разрешение да секат дърва за постройка на изгорелите къщи".[10]

Показателен е фактът, че въпреки че нямат покрив над главите си и че българската административна власт изобщо не е изградена солидно в новите земи по това време, жителите на Родопите подхождат изключително отговорно към използуването на дървен материал от гората за строителните си нужди. Вижда се, че има достоверни данни, че на много места те чакат разрешение от най-висока инстанция, за да преминат към сеч и доставяне на така необходимия им дървен материал.

А. Костов потвърждава сведенията на брата на Стою Шишков относно опожаряването на село Палас (днешният Рудозем, бел. авт.).[11] Той пише:

„Палас с 1329 жители помаци в 18 махали, пръснати покрай река Арда и хълмовете. Централната махала - Горен Палас лежи покрай шосето Скече - Пашмаклъ. Ужасно е пострадало. Запазили се тук там по някоя къща, казармата и друго обществено здание. Палас е бил военен център на Ахъчелебийско в турско време. ... Тук му е мястото в бъдеще да се нареди стопанско училище, за което има всички удобства и преимущества".[12]

Говорейки за бъдещото „градоустройство" на Палас, по-точно за възстановяването на изгорелите къщи, А. Костов настоява за тяхното събиране и групиране по-голяма близост. Това е въпрос, който се повдига от почти всички представители на българските военно-административни и църковни власти, които срещат огромни проблеми с разхвърляните върху десетки квадратни километри населени места в Родопите. Училищният инспектор коментира:

„Добре ще бъде да се вземат мерки за групирането на изгорелите къщи покрай реката да се приберат и централизират. Иначе много мъчно се поддават на култура и прогрес. Друго би било с непострадалите села, там непрактично е да се заставляват селяните да напущат родните си огнища; на помака мило му е да седи в колибата си на широко при своя имот и добитък. За подобни села ще трябва да се наредят подвижни училища".[13]

Данните, представени от училищния инспектор А. Костов се припокриват и допълват взаимно с данните на Христо Караманджуков за опожарените помашки селища в Ахъ Челебийска околия.[14] Съпоставянето на данните между тези два източника потвърждава факта, че помашките села в цели райони в Родопите са изгорени до основи, заедно с покъщнината и „съестните продукти", като съобщава Караманджуков. Това опожаряване е извършено както от българските войски, така и от въоръжените чети, които действат в тяхна подкрепа.

Едно от недвусмислените доказателства, че и четите са опожарявали помашки села се намира в рапорт на якорудския свещенопроповедник Димитрий Кутуев от 28 юни 1913 г., разказвайки за това как някакъв новопросветен хриситянин - Тодор Врачев, показал на мисионерите места на християнски старини в Родопите - в Бабешкия колибак, Кутуев разказва дословно:

„При нас се яви един старец от новопросветените на име Тодор Врачев, на около 70 годишна възраст, показа ни мястото където е била старата църква. Отидохме на самото място заедно с Тодор Врачев, основите на църквата стоят, олтарят се познава и в него израснала една голяма круша, която е на дебелина 150 сантиметра в диаметър. До самата църква имало чешма, която и сега се познава мястото й и кюнци изваждат от земята. Близо до църквата имало християнски гробища, където е сега нива и из нея изорават человечески кости.

Според показанията на стареца Тодор Врачев, ако стане разкопаване на самата църква ще се извадят кръстове и други интересни неща. Каза същия старец, че в него имало стари славянски книги, но изгорели в дома му при опожаряването на колибите от четите". [15] (Получерният шрифт е на автора. Бел. Авт.).

Работата по възстановяването на изгорелите села в Родопите и в Източна Македония е забавено от избухналата Втора Балканска (Междусъюзническа война). Допълнителни тежки проблеми възникват от движението на бежански потоци - както от Македония, така и от жители на Родопите, които бягат от настъпващите гръцки войски. Това предизвиква ново избухване на епидемии, но оказва се, че и гладът съвсем не си е отишъл, дори и в края на юни 1913 г.

Ето какво пише за положението в Чепинското корито (на територията на Стара България) учителката Стилияна Д. Русева в рапорт до пловдивския Митрополит Максим от 28 юни 1913 г.:

„Цялото Чепинско корито е заразено от разни епидемии и всекидневно има по няколко смъртни случая. В Костандово няма нито един болен. Всички са здрави и работят с изключение на 5 - 6 души крастави и 2 жени келеви. Цялото население признава трудовете ми, които положих за чистотата и запазих до сега от епидемия населението.
От 22 / IV до сега има само 2 смъртни случая. Една робиня умря от глад. Ново християнин, училищния председател умря от туберколоза и сега 1 робиня е много болна".[16]

Виждаме, че в края на месец юни 1913 г. продължава да има смъртни случаи от глад. Показателното е, че това не става високо в планината и дълбоко в гората, както примерно в Бабешкия колибак, а на територията на Стара България в Чепинско, където възможностите за доставяне на храна са определено по-добри, отколкото в новите земи. Докладваният случай на смърт от туберкулоза също говори недвусмислено за недохранване и отслабване на организма на починалия. Очевидно, избухването на Междусъюзническата война също дава своя осезаем „принос" за продължаването на хуманитарната криза в Родопите.

До подобни заключения довеждат и сведенията за пораженията, нанесени от разразилите се епидемии, дадени от учителя във Флоровското първоначално училище - В. Коленцов:

„Колибите: Аипови, Кундеви, Пешкови и Чолакови отначало са били заразени с болестта „Тихос", а през месец май се е появила балестта „шарка", заедно със скарлатина. Най-голям ужас е било през месеците: януарий, февруарий и март, на ден са умирали по 3 - 4 души, а някой път и повече, даже по немание на хора мъртвеца е стоял по 2 - 3 дни. През априлий 1 / 2 е имало съвършенно малко смъртни случая и болестта е била съвършено намалена, а през май и юний пак се е повторила болестта „тихос и шарка", а скарлатината е съвършено намалена. В цялата община са умрели повече от 250 души, от които ¾ са били деца. В колибашите владее голяма нечистотия, колибите им са много сгъстени, пред и зад тях купища големи от дребният и едрият им добитък".[17]

И тук зимата на 1912 - 1913 година е повече от тежко изпитание. Към глада и студа се присъединяват коремният тиф, шарката (няма данни едра или дребна) и скарлатината. С настъпването на пролетта, положението започва да се подобрява, но през май и юни следва нова епидемична вълна. Може да се предполага, че Междусъюзническата война и съпътствалата я бежанска вълна също са допринесли за влошаването на епидемичната обстановка през месец юни 1913 г., макар че учителят Коленцов изрично посочва, че увеличаването на броя на смъртните случаи е още от месец май 1913 г.

Избухването на Междусъюзническата война и последвалото сключване на мир между „съюзниците" в Букурещ и между България и Турция в Цариград, отмества вниманието на всички от проблемите на „новопросветените християни". Още повече, че последните в преобладаващата си част се възползуват от разпоредбите на Търновската конституция за свобода на съвестта и на вероизповеданията и лавинообразно се връщат към исляма.

След месец юни 1913 г. въпросите за прехраната и за епидемиите изчезват от кореспонденцията на тези, които до този момент са били най-активни в борбата с глада - покръстителските мисии, Светият Синод и временните административни власти в новите земи. В кореспонденцията на църковните власти преобладават сведения за връщането на „новопросветените" помаци към исляма. Вниманието и на проповедниците, и на светските власти се пренасочва за убеждаване на населението да не се поддава на изселническа психоза. Светият Синод утвърждава църковната уредба в новите земи - епархии и енории и прекратява дейността на покръстителската мисия, седалището на която е пребивавало в Гюмюрджина и в Даръ-дере. Неврокопската покръстителска мисия е отзована много по-рано, поради несправянето й с работата.

Както ще стане дума много по-подробно в следващите части на книгата, след идването на власт на правителството на Радославов, властите се отнасят повече от толерантно към мюсюлманското население и оставят изцяло на съвестта му въпроса за оставането в православието или за връщането към исляма.

Редица автори, твърде несправедливо обвиняват правителството едва ли не в „национално предателство". Всъщност, българите - мюсюлмани просто са се възползували от съответните конституционни текстове, някои от които те са научили почти наизуст. Учителката Стилияна Д. Русева свидетелства за едно такова типично обяснение от страна на „новопросветените" помаци:

„ ... както ми говорят главатарите. Щом се въдвори мирът Г-жа, ний пак ще си станем мохамедани, както дава право закона за изповеданията член 40 от Конституцията, а ако не ни позволят да сме мохамедани, ще се изселим в Турция. Сега мълчим, ще ходим в Орехово, и т. н. Ти не си виновна, тебя са те пратили да на убеждаваш, като проповедница да на убеждаваш, да на учиш на чистота, как да живеем семейно, как да си възпитаваме децата, благодарим ти, но никога няма да станем християни".[18]

Учителката Русева, очевидно предава казаното от „главатарите" на помаците със свои думи - те не биха употребили думата „мохамедани", а „мюсюлмани", но смисълът и духат на казаното със сигурност са предадени вярно. Хората благодарят за доброто отношение на мисионерите и на учителите, но просто не желаят да отстъпват от исляма и се връщат към него при първите благоприятни обстоятелства в тяхна полза.

Връщането на помаците към исляма предизвиква определена нервност и негативна реакция сред определени среди, както и сред християнското население в Чепинско като цяло. За това допринасят и гръцките диверсии в тила на българската армия по време на Межудсъюзническата война - гръцки емисари се опитват да предизвикат бунтове сред помаците с обещания, че Елада ще им върне мюсюлманската вяра. Помаците не откликват на гръцките попълзновения. До някакви тежки ексцеси между българи - християни и помаци, заради връщането към исляма не се стига.

В крайна сметка, страховете от възможната нелоялност на българите - мюсюлмани са преодоляни. Едни много показателен документ за това е рапорт № 2328 на Мехомийския околийски началник - П. Бакалов, до Министерството на вътрешните работи и Народното здраве от началото на месец септември 1913 г. От него се разбира как  настъпва окончателното омиротворяване на един от най-тежките и най-пострадалите от войната райони в новите земи - Бабешкият колибак:

„Още преди навлизането на гръцките войски в околията ми, бях открил в Бабек три Полицейски участъка и понеже не разполагах с голяма стража, след възстановяването наново управлението ми в околията, същите участъци почнаха да функционират, а сега по повод писмото Ви под насрещния № помолих тукашното Етапно Комендантство, от което ми се дадоха 34 войника. Същите изпратих в разпореждане на Якорудския Полицейски Пристав, комуто дадох и нужните инструкции. И така взети са всички мерки за въдворяване и пазене на реда в Бабешките колиби, откъдето чрез якорудския полицейски пристав получавам ежедневно рапорти за състоянието на цялото землище, нарочно Бабек. До сега в бабечани не се забелязва никакво повдигане на духовете; нито буйства, напълно се подчиняват на нашите административно-полицейски и духовни власти.

Понеже от направената ми обиколка на същите колиби, намерих много семейства без подслон и понеже зимата наближава, а макар и временно, но не могат се настани по други селища, то разпоредих да се направят временни колиби.

Помашкото население, особено тия бабечани, от които най-много се опасяват нашите военни и духовни власти не е тъй вредно, както последните си обясняват. Помаците са много доволни от разпоредбите на властите и никога няма да въстанат против властта.

Туй са разпоредбите ми, Господин Министре, относно въдворяване и пазене реда, както и респектирването помашкото новопокръстено население в Бабек - околията ми".[19]

Документи като този, свидетелстват, че краят на хуманитарната криза в Родопите е преодолян в началото на есента на 1913 г. Военните действия приключват и фронтът вече не изсмуква всичко - след месец юли 1913 г. в наличните документи за глад в Родопите вече не се говори. В новите земи се установява постоянна административна власт, която започва да взима реални мерки за посрещане на идващата зима. Търновската конституция влиза в сила в новите земи и се установява свобода на съвестта.

От предишни документи се вижда, че и временните административни власти, и православните мисионери се застъпват за това на местното население да се даде възможност да сече в гората, за да са построят нови къщи на мястото на опожарените. Околийският управител в Мехомия очевидно е тръгнал точно от тук и е организирал строителството на временни бараки, в които да се настани населението. Това несъмнено се е отразила по най-благоприятен начин и на епидемичната обстановка. Имайки хляб и покрив над главата, помаците вече „са много доволни от разпоредбите на властта и никога няма да въстават против властта".

От изложеното до тук по безспорен начин се констатира, че в новите земи - особено в Родопите и Източна Македония, по време на Балканските войни се стига до хуманитарна катастрофа, която се изразява в масов глад, липса на подслон и епидемии от заразни болести. Установен е списък от населени места, за които със сигурност от най-достоверни документални източници се знае, че са били опожарени. Този списък вероятно не е пълен, но за сметка на това е с най-висока степен на достоверност. Наличните списъци дават и определена оценка на броя на опожарените къщи.

Установени са по безспорен начин пораженията нанесени от глада и болестите, независимо, че със сигурност изнесеното не изчерпва мащабите на хуманитарната катастрофа. Въпреки това, както и в случая с опожаряванията, констатираните факти са много достоверни - те са от източници, които в никакъв случай не могат да бъдат заподозрени във враждебност към България или към българските власти. Напротив - това са свидетелства на силно патриотично настроени хора, ангажирани в администрирането на новите земи и в уреждането на образователните и църковните дела, както и на преки участници в православните мисии по покръстването на помаците. Независимо от нелицеприятния им характер, тези свидетелства са крайно обективни. Те нито са преувеличени, нито пък размерът на бедствията е подценен.

Описанието на хуманитарната катастрофа в Родопите и в Източна Македония през зимата на 1912 - 1913 г., продължила практически до есента на 1913 г., ни дава контекста в който се развива опитът за покръстване на българите - мюсюлмани, на помаците. Няма съмнение, че покръстването се извършва в условията на „страх до вцепенение", както се изразява Стою Шишков, независимо че отношението на мисионерите към помаците е изпълнено със съчувствие и желание за помощ. Помаците следят хода на военните действия и събитията на фронта и в зависимост от тях стават повече или по-малко склонни да сменят вярата си.

Големите военни успехи на българската армия и хуманитарната катастрофа са в основата на масовото приемане на православната вяра през 1913 г. Изчезването на първия фактор и смекчаването на втория пък са в основата на обратната вълна на връщане към исляма след Междусъюзническата война. Към този фактор се прибавя и очакването, че покръстването ще доведе до по-бързо завръщане на военнопленниците и заложниците по домовете им. Както ще се види и по-нататък, Православната църква и в частност - мисионерите, полагат значителни усилия в тази посока и това довежда до определени търкания с военните.

И тук, а и по-нататък може да се смята, че е отхвърлен един мит - че покръстването на българите - мюсюлмани е станало с дейното участие на армията. И в изложеното до тук се видя и по-натътък ще се види допълнително, че военните власти изобщо не допускат да бъдат ангажирани в масовото покръстване, а Македонският военен губернатор многократно санкционира дейността на Неврокопската православна мисия и на Струмишкия митрополит.

Използвани източници:

[1] Костов А., Рапорт за състоянието на учебното дело в Гюмюрджинския, Ахъ-челебийския и Скеченския духовни райони - предимно в новопокръстените Родопски села - през учебната 1912 / 1913 год., Гюмюрджина, 15 юни 1913 г., ЦДА, ф. 945, оп. 1, а.е. 53, л. 30-61. Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 320 - 341.

[2] Пак там, стр. 322.

[3] Пак там, стр. 324.

[4] Пак там, стр. 327.

[5] Пак там, стр. 328.

[6] Пак там, стр. 330.

[7] Пак там, стр. 335.

[8] Пак там, стр. 336.

[9] Пак там, стр. 337.

[10] Пак там, стр. 337.

[11] Виж в: Шишков Хр., Писмо до брат му Стою Шишков, с. Устово, 26 декември 1912 г., ДА - Пловдив, ф. 52 к, оп. 1, а.е. 581, л. 18, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 19 - 20.

[12] Костов А., Рапорт за състоянието на учебното дело в Гюмюрджинския, Ахъ-челебийския и Скеченския духовни райони - предимно в новопокръстените Родопски села - през учебната 1912 / 1913 год., Гюмюрджина, 15 юни 1913 г., ЦДА, ф. 945, оп. 1, а.е. 53, л. 30-61. Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 337.

[13] Пак там.

[14] Караманджуков Хр., Рапорт до Господина Председателя на Изпълнителния Комитет на Македоно-Одринските братства, София, 5 януари 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67, оп. 2, а.е. 121, л. 14-16, Препис, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 25 - 27.

[15] Кутуев Димитрий, Рапорт от Якорудския свещенопроповедник № 40 до Негово Високо Преосвещенство св.- пловдивския Митрополит Г-н Г-н Максим, с. Якоруда, 28 юни 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 100-б, л. 8-12. Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 360.

[16] Русева Стилияна Д., Рапорт № 17 до Негово Високо Преосвещенство Св. Пловдивскаго Митрополита Г-н Г-н Максим, 28 юни 1913 г., с. Костандово, Чепинско, ДА - Пловдив, ф. 67 к, а.е. 128, л. 74 -78, Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 366.

[17] Коленцов В., Рапорт № 9 до Негово Високо Преосвещенство Пловдивский Митрополит, с. Флорово, 01 юли 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 128, л. 84 - 85, Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 370.

[18] Русева Стилияна Д., Рапорт № 17 до Негово Високо Преосвещенство Св. Пловдивскаго Митрополита Г-н Г-н Максим, 28 юни 1913 г., с. Костандово, Чепинско, ДА - Пловдив, ф. 67 к, а.е. 128, л. 74 -78, Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 365.

[19] Бакалов П., Рапорт № 2328 до Почитаемото Министерство на вътрешните работи и Народното Здраве (препис, приложен към писмо от МВРНЗ до пловдивския митрополит), гр. Мехомия, 03 септември 1913 г., ДА - Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 117, л. 33 - 34, Препис. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 - 1913, стр. 408 - 409.