Ако човек погледне картата на бурна гражданска активност в днешна България, то няма как да не направи алюзия с времето на Априлското въстание. Същият кипеж на страсти и същата разпокъсаност на „бунта".

Освен столицата, дето се опитват да я „подпалят" няколко десетки студенти-аджамии, ври и кипи още в Телиш заради „бежанците", в Банско заради втория лифт, на „Капитан Андреево" заради субсидиите на животновъдите, в Карлово заради връщането на мюфтийството на „Куршум джамия"...

От всички тези протести най-смислен и касаещ дългосрочни национални интереси е този в града на Васил Левски. Не само защото е подтикнат от едно противозаконно решение на Пловдивския окръжен съд, но и защото от това дали карловци ще успеят да защитят каузата си, зависи не само бъдещето им и това на децата им, а и, без никакво преувеличение, на цяла България!

Тъй като, „Куршум джамия" е само детонатор. Ако потомците на Апостола позволят той да избухне, тоест, ако в сегашния исторически музей отново завие мюезимин, това ще взриви вакъфската бомба. Сиреч ще доведе до връщането на огромни за размерите на България имоти, които някога са били собственост на духовните и светските власти в споминалата се Османска империя.

Достатъчно е да споменем само, че Главното мюфтийство е завело 52 дела за 83 вакъфски имота, от които 13 джамии. Спорни имоти, собственост на държавата, или на община, има в Разград, Стара Загора, Враца, Карлово, Кърджали, Кюстендил, Гоце Делчев, Самоков... Половин България!

Не е необходимо да си голям познавач на съдебната практика в родината ни, за да знаеш, че, ако в крайна сметка делото за собствеността на „Куршум джамия" в Карлово се реши в полза на Главното мюфтийство, то и делата за другите спорни имоти ще бъдат решени абсолютно по същия начин.

А това означава верижна реакция от протести, в които, както показва примера с Карлово, ще се включат представители не само на местната общественост, но и подкрепящи ги протестиращи от страната. Особено представители на различни активни в масови прояви фенклубове.

Или казано с други думи, взривът на недоволство, който ще разруши крехкия етно-конфесионален мир в страната, няма да избухне изведнъж, а ще пълзи като змия от селище на селище... Защото едва ли някой може да приеме, че не само карловци, но и гражданите на другите градове, на които ще им бъдат отнети културно-историческите ценности, ще приемат това без борба?!

Още повече, че в страната към момента има 1 550 джамии и месджиди (малки молитвени домове), като около 200 от тях не функционират поради липса на имам, на мюсюлманска общност, поради проблем със собствеността или поради невъзможност да се използват, защото се нуждаят от ремонт.

Да не говорим, колко от тези имоти, преди да станат „вакъфски" са били християнски църкви? Последиците от едно такова „връщане" ще са катастрофални и не само заради смяната на собственика на имотите, но и поради доказаната неспособност на държавата да контролира неговата дейност.

Влизайки във владение на вакъфските имоти, Главното мюфтийство ще се превърне не само в незаобиколим религиозен фактор, но и в един ключов играч на обществено-политическата сцена на разпадаща се България. Имайки предвид както влиянието му върху мюсюлманите, така и действащият вече 24 години алианс между мюфтийството и Движението за права и свободи.

Вярно е, че за разлика от представителите на Главното мюфтийство депутатите от ДПС отговарят уклончиво, когато ги питат за мнението им по „връщането" на „Куршум джамия" от съда. Като основният им „аргумент" е, че все още не се е произнесла последната съдебна инстанция.

Но играта на „доброто" и „лошото"ченге не е измислена от тях, а и перфидната външна политика на Анкара има своите дълбоки имперски корени. За тези, които я правят, ДПС е само политическата им маша, а Главното мюфтийство - религиозната, за прокарване на неосманистките им интереси.

А иначе и на стратезите на турската дипломация, и на послушните им изпълнители е пределно ясно, че въпросът за вакъфските имоти е решен още в началото на 20 век. С подписаните през 1909 г., 1913 г. и 1925 г. договори Турция и България са се отказали от взаимните си претенции към недвижими имоти.

Ключът към разрешаване на „казуса" вакъфски имоти, следователно, колкото и да звучи парадоксално, не го държи съда, а Външното ни министерство. И затова е необяснимо мълчанието, което се излъчва от голямата бяла сграда на ул. „Ал. Жендов" № 2, на фона на разгарящите се имотни страсти.

Впрочем, така и не стана ясно дали по време на неотдавнашната си визита в Анкара българският външен министър Кристиян Вигенин въобще е поставил пред турската страна въпроса за претенциите на мюфтийството.

Защото, както вече стана дума, именно оттам идва подклаждането на тези претенции. И това беше заявено директно и ясно от турското посолство у нас още при предишното разгаряне на скандала с имотите през август т.г.

Превръщането в политическа полемика на търсенето по законов път на религиозните права от страна на мюсюлманската общност, чийто представители са пълноправни български граждани, е в противоречие с принципа "subjudice" (неприключил съдебен процес), целящ предпазване на съдебния процес от натиск, отбелязаха тогава от турската мисия.

Само че господа дипломатите или са се объркали, или искат да въведат в заблуждение българското общество, тъй като в случая с вакъфските имоти иде реч не за спазване на „религиозни права", а за „имотни права"! А те, както стана дума, отдавна са договорно уредени.

Евентуален „пробив" на Главното мюфтийство обаче ще отвори широко вратите и за удовлетворяването на немалко частни претенции. Типичен пример в това отношение е съдебната битка, която води от години екс-депутатът от ДПС Ариф Агуш, който сега съди държавата ни в Страсбург заради невърнати османски гори. И това го прави при положение, че, заедно с Румен Овчаров, в момента е съветник в Парламентарната комисия по икономика!

От друга страна, можем да го разберем човека. Който и да е на негово място, би ли се отказал от 50 000 дка?! Още повече, че май за самите Агушеви конаци се карат типично по български (това е силно доказателство, че и българомохамеданите са си българи, а не, както част от софийската преса иска да изкара, че понятието "българомохамеданин" включва и цигани, и турци).

Съвсем отделен е въпросът, че през 1911 г., готвейки се за война с Турция, Фердинанд и тогавашното Народно събрание дават право на "изкупуване" на горите в Станимашко (дн. Асеновградско) от местното население, вкл. и от т. нар. помаци.

Но всичко, което през 1912 г. е преминало от патримониума на турския султан към патримониума на българската държава, е било с еднакъв правен режим: и на Дора Янкова в нейното Момчиловци, и на екс-министър Петканов в неговото Соколовци, и в Мугла/Доспат, и всички "новоприсъединени", както казва Агуш Ага.

Естествено "каурите" за периода 1912-1947 г. са "регламентирали" собствеността си върху тези "новоосвободени" гори, а помаците само по времето на Стамболийски са добили права да имат Трудово-производителни кооперации, ползващи ДЪРЖАВНИТЕ ГОРИ.

При Иван Костов в Доспатско се извършиха "реституции" без правно основание, та сега се водят дела.

Изобщо, в Родопите отива на лошо! И не само там. Защото, ако процесът на незаконно „връщане" на вакъфските имоти продължи едновременно с все по-разширяващото се участие на ДПС във властта, то скоро на КПП-та по границата ни наистина може да пише: „Добре дошли в Булгаристан!"