Почти едновременно от две съседни латиноамерикански страни дойдоха новини, свързани с електоралния процес, който на юг от Рио Гранде Дел Норте е не по-малко развит и демократичен, отколкото в Стария свят, поне откакто там се развива „левият завой".

Благодарение на него бившите революционери в Латинска Америка дойдоха един по един на власт чрез избори. И напоследък един по един започнаха да си отиват.

В Парагвай, след отстраняването на „теолога на освобождението" и „бащата на нацията" Фернандо Луго, властта взе крупният индустриалец Орасио Картес. Той дори се отказа от президентската си заплата, дарявайки я на бедните и болните.

Имайки предвид многочисления персонал, който работи за него, не е трудно да се предположи, че той и досега е давал безвъзмездно доста по-големи суми за социалните разходи на подчинените си и техните близки: здравеопазване, образование, жилища, транспорт... Оттук-нататък немалка част от тях ще са за сметка на президентската му заплата.

Трудно ще му бъде обаче да преодолее международната изолация на страната, след свалянето на Фернандо Луго. Парагвай е изключен от редица регионални международни организации и засега няма индикации да бъде поканен отново в тях.

Но това не притеснява новия президент на до голяма степен самодостатъчната страна, издържала на вражеско обкръжение през по-голямата част от историята си: навремето Парагвай е йезуитска държава, практически независима от Испания.

В последствие води изнурителна и тежка война с трима от съседите си: Бразилия, Аржентина и Уругвай. Губи огромна част от територията и населението си, но остава на картата на Латинска Америка.

С четвъртия съсед - Боливия, голямата война е през 30-те години на 20 век. Тя е безапелационно спечелена, благодарение до голяма степен на заселилите се в страната руски белогвардейци, начело с генерал Беляев. Те подкрепят и пронацисткия преврат на Алфредо Стреснер (Щрьоснер) през 1954г., подготвен от немската пронацистка „пета колона".

Именно в тази страна левицата няма почти никакви успехи през следващите десетилетия, въпреки емблематичната фигура на генералния секретар на Парагвайската Комунистическа Партия Антонио Майдана. У нас тя беше представена от семейство Кампос и най голямата от братята и сестрите - Марсиана Кампос, също беше емблематична фигура сред латиноамериканските емигранти - комунисти, тъй като дълги години оглавяваше Асоциацията на земляческите организации от Латинска Америка.

След като Стреснер, след над 30-годишно управление, беше свален от своя сват - генерал Андрес Родригес, се заредиха десни президенти, които продължаваха да репресират левицата.

В крайна сметка, левият завой стигна и до там, със спечелването на президентските избори от страна на Фернандо Луго - свещеник, изповядващ теологията на освобождението.

Тази разновидност на католическата доктрина съчетава марксизма с католицизма, отъждествява освобождението на труда със спасението на душата и поставя в центъра на мирозданието човека, изтиквайки Бога на заден план.

Оказа се обаче, че по време на бурната си младост, той е заложил многократно мини под политическата си кариера: от началото на мандата му различни жени, малко по-млади от него, го обявиха за баща на децата си и той беше принуден да признае, че са прави. Тогава му излезе и прякора „баща на нацията".

След като през миналата година парагвайски последователи на „Движението на обезземлените" в Бразилия застреляха 16 полицаи, опитващи се да ги изгонят от частните терени, където се бяха самонастанили, авторитетът му окончателно се срина и беше свален с импийчмънт.

Така Парагвай стана третата латиноамериканска страна, след Панама и Чили, където президентът-левичар отстъпи мястото си на консерватор.

В съседна Боливия президентът- кокалеро (производител на кока) Ево Моралес върви по пътя на Уго Чавес и продължава да държи здраво властта, кандидатирайки се за трети мандат. Дори неотдавна, напук на САЩ, обяви че в страната се строи нарко-социализъм.

В тази държава, за разлика от съседната, левицата има стари и силни традиции. През 1946г. Федерацията на боливийските миньори (най-големият профсъюз в страната) е овладяна от троцкистката Революционна Работническа Партия, която успява да му наложи теорията и тактиката на перманентната революция, в съперничество с другите леви сили, свързани с Коминтерна.

Това е първата голяма победа на троцкистите в Латинска Америка след края на Втората световна война. След това, в периода 1969-1971г., генералите Обандо Кандия и Хуан-Хосе Торес завземат властта от името на военните националисти и водят борба с монополите, транснационалните корпорации и натиска от страна на САЩ.

В началото на ХХ век в Боливия става много модерна концепцията на индеанизма, положена в основата на боливийския национализъм. Нейният основен носител - индианецът-аймара Франсиско Рейнага възвеличава индианската самобитност, противопоставяйки я на общините на белите и метисите, живеещи в Боливия.

Той довежда теорията на индеанизма до индиански расизъм. Вижда спасението не само за Латинска Америка, но и за цялото човечество в социализма и смята че е възможно, ако индианците навсякъде вземат властта в ръцете си.

Неслучайно проф.д-р Марина Чумакова - директор на Центъра за Политически Изследвания в Латинска Америка обобщава, че „левият завой в Латинска Америка непосредствено е вързан с феномена на индианското възраждане".

Още намирайки се в опозиция, лидерът на Движението към Социализъм Ево Моралес успешно насочва индеанизма в руслото на антиамериканизма.

Роден в бедно, многодетно семейство, в захвърлено в Андите селце, още от малък, паралелно с тежкия труд и скромния селски живот, той попълва интелектуалния си потенциал с четене на политически и исторически книги, бързо овладявайки марксизма.

Първият му опит за завоюване на президентския пост по парламентарен път след 2002г. завършва с неуспех. Тогава неговите „кокалерос" започват акции на гражданско неподчинение, блокирайки магистрали и влизайки в стълкновения с полицията. В крайна сметка, консервативните президент и вицепрезидент подават оставка, отстъпвайки местата си на Ево Моралес и левия интелектуалец Гарсия Линеру, наричан от колегата на Марина Чумакова - Збигнев Ивановски, „сивият кардинал на правителството".

Първата им работа е да отменят забраната за производството и употребата на кока, която и без това никой не спазваше и без която боливийците и латиноамериканците като цяло не могат.

Ево Моралес и Гарсия Линеру установяват държавен контрол над запасите от нефт и газ (по които Боливия заема второ място в Латинска Америка, след Венецуела), нанасяйки по този начин удар по транснационалните корпорации.

Така започнаха тежката борба с бедността в страната (до идването им на власт 60% от боливийците живееха в бедност). Впоследствие обявиха и национализация на всички природни ресурси, включително и на златните и сребърните запаси. Двамата решават и да съкратят наполовина своите, на министрите и депутатите заплати.

Ево Моралес обяви, че управлението му ще се превърне в „нощен кошмар" за САЩ. Нарече Джордж Буш-младши „единствения терорист на планетата". Сложи край на полуколониалната държава и подмени политическия елит, съставен дотогава от потомци на испански конкистадори и други преселници (най-вече немски). Унищожи анклавите, заселени от тях и така предотврати опитите за сепаратизъм.

Думите му, че ще управлява от името на индианското мнозинство означават за повечето индианци възвръщане към империята на инките.

След смъртта на Уго Чавес и, имайки предвид нестабилното положение на приемника му Николас Мадуро, именно Ево Моралес може да се окаже притегателният център за латиноамериканските леви. В обкръжението на враждебните Чили и Парагвай обаче, трудно ще направлява „левия завой" за в бъдеще.

Все пак ще разчита и на съседите си Кристина Кирхнер, Антауро Умала и Дилма Русев. На тях обаче разчитат и братята Кастро и Ортега, Мадуро, Кореа, Мухика.