На 17 септември се навършиха 75 години от така наречената „четвърта подялба" на Полша и обединяването на Украйна и Беларус. И ако в Беларус сражения между съветските и полските части има единствено в най-заселения с поляци град Гродно (загиват около 50 съветски и около 1000 полски военнослужещи), в Украйна сблъсъците са далеч по-сериозни. В Лвов поляците се отбраняват от куполите на католическите храмове (а там те никак не са малко) и нанасят значителни загуби на настъпващите съветски части, докато не са окончателно унищожени. А уланите на генерал Владислав Андерс буквално помитат два казашки полка и за пореден път доказват военно-исторически признатия факт, че полската кавалерия е по-добра от руската.

А последователите на Степан Бандера и Роман Шухевич воюват и срещу поляци, и срещу руснаци. Естествено, в самото начало стават съюзници на Вермахта, макар че после влизат в конфликт. Но важното е, че след тази дата, в Украинската Съветска Социалистическа Република попадат и жителите на Галичина и Волин, живели столетия под полска и австро-унгарска власт. Те са носители на полската и австрийската градска култура и нямат нищо общо с жителите на Донбас, които никога не са говорили на украински език и са православни. Тоест, по нищо не се отличават от руските си съседи и границата между тях е произволно начертана. И се чувстват, преди всичко, поданици на руския император, а след това граждани на СССР. И са чужди във всяко отношение на галичаните и волиняните, за които враг номер едно винаги е била първо Царска, после и Съветска Русия. Те са били едни от най-верните поданици на австрийските императори, на които са благодарни, че са ги откъснали от властта на Варшава по време на трите подялби на Полша.

Галичаните и волиняните изповядват украинското „австрийство" и живеят с носталгия от времената преди Първата световна война. Чужди са както на панска Полша в междувоенния период, така и на Съветска Украйна в следвоенния. Затова приемат договора за асоциация с ЕС, подписан тези дни, като спасение и избавление. Но апетитите им са нараснали и вече държат да запазят цялата територия на независимата от 1991г. украинска държава. Дори предявяват претенции към съседните руски области: Воронежка, Курска, Белгородска, Брянска, Ростовска.

Затова, най-известният бандеровски вожд Дмитро Ярош заплаши президента Петро Порошенко, че „ще сподели съдбата на Янукович", заради подписания от него закон, който дава особен статус на тези райони на Донбас, които са в ръцете на опълченците. И другите боеви командири не са съгласни с обособяването на Изтока и Юга на Украйна и заплашват с военен преврат. Опълченците пък не искат и да чуят за завръщане в състава на украинската държава и смятат закона за преход към пълната си и призната от международната общност независимост. Тоест, войната се връща!

Не искат да чуят повече за Украйна и в Крим. Дори една част (макар и малка) от кримските татари предпочитат руската власт пред украинската, заради гарантираните заплати, пенсии, правов ред, социални гаранции. Неслучайно, на преминалите миналата неделя общински избори в Руската Федерация, 95% от избраните местни общински съветници са от партията на Владимир Путин „Единна Русия", останалите - от Либерално-Демократичната Партия на Владимир Жириновски.

Сегашните политици в Кремъл и в Държавната Дума, начело с президента, са гаранция, че никой няма повече да унижава руснаците в бившите съветски републики и преди всичко потомците на съюзниците на хитлерофашизма - бандеровците и прибалтийските есесовци. Точно тях никой не иска да ги види и в ЕС, чиито ръководители винаги дебело са подчертавали антифашистката си идентичност.

Изстъпленията над мирните жители на така наречената Новорусия, връх на които беше геноцидът в Одеса, оскверняването на антифашистките паметници в Литва, Латвия и Естония контрастират с основополагащите принципи на следвоенното европейско обединение.

Затова, сегашна Украйна няма място в ЕС. Точно това е имал предвид Путин, когато със специфичното си чувство за хумор е казал по телефона на Порошенко, че ако поиска, за два дни ще влезе в Киев, Рига, Талин, Вилнюс, Варшава, Букурещ. В смисъл, че е по-реално там да влезе руската армия, отколкото Украйна да стане член на ЕС в сегашните си граници.

След Донбас, предстои отделяне и на украинското черноморско крайбрежие и на Подкарпатската Рус. Остатъкът може и да влезе в ЕС.

Порошенко също проявява чувство за хумор, когато се отчита пред общественото мнение в страната си за пътуването в САЩ и Канада. Защото оптимистичните му разкази за всестранната подкрепа, която е получил, доста се разминават с реалностите. Ако в Канада все пак е срещнал някакви симпатии (1 милион от канадците са потомци на западните украинци) и е получил конкретни обещания, в САЩ са му дали да разбере, че вече злоупотребява с претенциите си.

Добре е българското обществено мнение да знае, че украинците (поне западните) се отнасят подигравателно и с пренебрежение към нас, българите, заради привързаността ни към Русия. Докато ние все още не можем да разделим в съзнанието си руснаците от украинците. Затова често пъти България се превръща в терен за разчистване на сметки между руснаци и украинци. И нашите политически и културни дейци са в пълно объркване - не знаят как да подходят към този конфликт, така че София да си запази коректните отношения и с Москва, и с Киев. И украинската страна все по-често злоупотребява с пословичната добрина и отстъпчивост на българската.

Повечето украински икономисти се вълнуват от темата за „Южен Поток" и агитират българската страна да не го строи. В противен случай, ще изтърват най-силното си средство за натиск срещу Русия и положението на киевските власти ще се усложни още повече, преди парламентарните избори на 26.10.2014г.

А българската страна пак се помайва и отново заема средно положение...