Има пълзяща ислямизация на Стария континент? Симптомите за тази опасна тенденция са налице. Така например, по информация на холандските служби за социално осигуряване най-популярното име сред новородените в Амстердам, Хага, Ротердам е... Мохаммед. Името на пророка е предпочитано за родителите на бебета и в италианския Милано, и в шведския Малмьо. Във Великобритания то директно е на челно място в националните регистри...

Бегло прелистване на тефтерите ще покаже, че все още най-разпространено сред жителите на Албиона се води името Хари (Harry). А името на пророка не влиза и в първата десетка. Мистерията има обяснение: свещеното за мюсюлманите име се среща в различни вариации - Мохаммед, Мухаммад, Махмуд, Мехмед... Чисто математически това му гарантира водеща позиция сред имената на малките британчета. Националната статистика на острова (Office for National Statistics) мълчи за размерите на демографската катастрофа, като се придържа към лицемерна политкоректност.

Защо само Мохаммед? Не по-малко благозвучни за европейското ухо са Аюб, Хамза и Амин - три сред десетте най-разпространени имена в столицата на евробюрокрацията Брюксел. Източна екзотика нашепват имената Ясмин, Айя и Иман - предпочитани за малките белгийки...

Толкова важно ли е как европейците именуват своите бебета? Намесата в лични за всяко семейство теми е дискриминация. Може пък да е въпрос на мода да се кръщават децата с поетични имена с източен привкус. Неотдавна демократичният съд в Швеция наложи забрана да се наричат малки шведи с името IKEA. Какво тогава им остава на родителите, освен да нарекат отрочетата си Мохаммед!

Какво мисли по въпроса „авторитетният експерт" Анхем Худари? Кой е той: фанатичен мюсюлманин, бивш адвокат, безработен, баща на четири деца. Живее в социално жилище в Лейтънстаун, в южната част на Лондон. Пазарната цена на обиталището на многодетното семейство е £320 000. Худари не е обременен от ежедневно ходене на работа: годишно той получава социална помощ от £25 000. Не чак толкова много за британските стандарти, но срещу нищо-не-правене са пари.

Вместо да е признателен на щедрите англичани, Анхем всява смут всред обществеността: определя „социàла" като „субсидии за джихад".

Той редовно нарича работещите британци „роби", а в пламенните си проповеди заявява, че проклетите „кяфири" - неверници, са длъжни да плащат на правоверните мюсюлмани „субсидии за джихад", финансирайки войната срещу самите себе си.

Реакцията на обществото е смехотворно толерантна - Худари и последователите му продължават да получават своите суми за джихад от британската държава. Поданиците на Нейно величество дори подминават с високодържавно пренебрежение обидата, която проповедникът нанася в своя реч на коронованата особа, наричайки Елизабет ІІ „урод".

Въпросният експерт по ислямска проблематика, естествено, е много доволен от шествието на източни имена из Европа. Худари с гордост обявява, че 30% от населението на Брюксел и 40% от жителите на Амстердам са правоверни. Раждаемостта сред мюсюлманите скоро ще залее континента като цунами, убедено обещава той.

Тук трябва да напомним, че комплексът за малоценност често пъти върви ръка за ръка (заключени с белезници) с комплекса за превъзходство. Това се отнася както за дребнодушните хора, така и за „малките" народи - когато се чувстват несигурни в себе си, навсякъде и по всеки повод те демонстрират надменност и високомерие.

И - да надзърнем в нашето кьоше от общоевропейския проблем - да препрочетем академика на българската литература Антон Дончев и мрачното пророчество на неговия Кара Ибрахим („Време разделно"): когато си тръгна от тази долина, тук няма да се чува гласът на камбаната - над нея ще се разнася само пеенето на мюезина... За разлика от пространствата от Виена на запад този урок по нашите географски ширини вече сме го учили по най-безмилостния начин.

Едва ли трябва да се заблуждаваме, че на територия, където съжителстват две или повече етнически групи, националният въпрос някога ще изчезне от обществения дневен ред. Дали външните му прояви ще се ограничат до традиционните предразсъдъци, до вицовете за различните и окачването на презрителни етикети към другостта, или решаването му ще се изроди в геноцид на враждебния етнос е въпрос на манталитет и обективни обстоятелства. Стара Европа има в своята дълголетна история примери и за двете.

Континентът - особено неговите по-проспериращи в икономическо отношение части - се превръща в притегателна среда за всевъзможни емигрантски групи. Всеки представител на чужд етнос остава носител на националните особености и характеристики, на културата на своя произход. Любопитството към „другостта" е подсъзнателно заложен в човешката същност: неволно се обръщаме на улицата след забулена жена, която върви с наведена глава на две крачки зад брадатия си спътник. Чуждият е обект на внимателно наблюдение и изучаване. За съжаление това често става в изкривеното огледало на националните стереотипи и предразсъдъци.

Европейците не се нуждаят от внушаване на уважение към ценностите на другите култури - и без това толерантността им на моменти граничи с безразсъдство. Проблемът е, че европейската търпимост към равноправието на различните среща тоталното непризнаване от носителите на ислямската религия към останалите - при тях с пълна сила важи разделението на света на две: правоверни и неверници. Като за радикалните ислямисти за последните няма място под слънцето.

Традиционно опитите на западната цивилизация да интегрира малцинствените групи от Африка, Близкия изток и Азия срещат войнствена съпротива. И за това има логично обяснение: европейските чиновници свято вярват в силата на политкоректността, която пък съвсем устройва религиозните фанатици. Те не са ограничени в своята миграция, не срещат решителен отпор в проповядването на радикални идеи, продължават да получават своите „помощи за джихад". Европейските правителства затварят очи пред заплахата, като по всяка вероятност разчитат на саморегулацията на процесите, които обаче в един момент може да станат взривоопасни.

Естествената асимилация, на която се надява Европа, не се случва. Ако ти не си в състояние да се откъснеш от своите корени, това могат да направят твоите деца и внуци. Получавайки образование в новата родина, овладявайки до съвършенство езика й, привиквайки към нов начин на мислене и възприемайки културата й, обогатявайки своята национална идентичност, наследниците на емигрантите постепенно заличават разделителните линии между себе си и местното население. Нали все пак големите народи са сплав от най-различни културни традиции.

Но ислямът желязно пази „своите" от болестите на западната цивилизация - колкото по-далеч от историческите си местообитания, толкова по-капсулирани, изолирани от околния свят, радикализирани и фанатизирани стават компактните мюсюлмански общества.

Анализаторът Олег Капцов в свой текст на сайта „Военное обозрение" търси обяснение точно в религията. В сура 109 „Неверници" от Корана пише:
„Аз няма да се покланям на онова, на което вие ще се покланяте,
И вие не се покланяйте на онова, на което се покланям аз.
И аз не ще се поклоня на онова, на което вие се кланяте,
И вие не ще се поклоните на онова, на което се кланям аз!
Вие имате вашата вяра, аз - своята вяра!"

Свещената книга е безпрекословна: религията е личен избор на всеки. Ислямът не е причина за непримирими противоречия между Изтока и Запада. Цялата беда е в „кориците", с които се издава Коранът. Цветът на Корана - от неутрално зелен до кърваво червен - се определя от личните интереси на силните на деня и от манталитета на изповядващите исляма народи.

В джамиите на територията на бившия СССР и Русия, напомня Капцов, не бяха чували за уахабизъм и салафити, докато не се появиха млади разпалени имами, преминали обучение в религиозните школи в Иран и Саудитска Арабия. Същият генезис, между другото, има и т.нар. радикален ислям в смесените райони в България. Не бива да се забравя, че всяка религия е неизчерпаем обем информация, палитра от събития и калейдоскоп от идеи, сред които всеки може да открие онова, което търси. Една и съща вяра е дала на човечеството и свети Франциск, и инквизицията.

Във всяка религия можем да намерим желаната трактовка и да насочим последователите й в нужната посока. В огромния информационен масив на исляма има убедителни доказателства, приложими към всяка теория. В рамките на същата тази религия паралелно битуват и безумният терорист камикадзе, и шейх Саид Афанди ал Чиркави, който твърдеше, че „ако в дома ми влезе убиец, дори няма да помръдна - защо да отговарям за неговата кръв на онзи свят: нека той носи отговорността за моята". Шейхът бе взривен в дома си на 28 август 2012 от терористка-камикадзе.

Ако трябва да сме докрай честни, мюсюлманите нямат вина за ислямизацията на Европа. Те правят само това, към което ги подтиква основният закон на природата: разширяват жизненото си пространство. Понякога жестоко, агресивно, безкомпромисно. Много често с най-гнусни методи. Но как да хвърлим камък - върху тези принципи се гради еволюцията на нашата планета.

След 11 септември ислямът използва всеки удобен момент да напомни на какво е способен. Особено болезнени са ударите, когато външният противник по логиката на живота вече е мимикрирал във вътрешен, „интегриран", приет от обществото за „свой".

Четирите взрива от 7 юли 2005 в Лондон отнеха живота на 52-ма британци, над 700 получиха различни по тежест наранявания. Светът бързо узна имената на извършителите на чудовищното варварство - Хабиб Онф, Мохаммед Сидик Хан, Джермън Линдзи и Шехзад Танвер.

Какъв бе шокът, когато се разбра, че четиримата терористи самоубийци не са талибани от скалистите пущинаци на Афганистан, а пълноправни поданици на Нейно величество. Нещо повече - с изключение на Джермън, всичките родени, израснали и възпитани във Великобритания...

Уроците на историята - за жалост дори кървавите - пак остават непрочетени. Как иначе можем да си обясним искреното недоумение на американския президент Обама след бостънската касапница: „Защо младите мъже, които са израснали и учат в САЩ като пълноправна част от американските общности и страната, прибягват до подобно насилие?"

Дори внимателният прочит на страниците от миналото досега не е помогнал много на човечеството да избегне повторението на фаталните грешки. Но би могъл поне да минимизира щетите. Докато „Аллах акбар!" не замени повсеместно англосаксонското „Hello!" или фамилиарно средиземноморското „Ciao!". И шефът на ЕС все още не се казва Мохаммед.