След преговори с турските власти стоящият вече две десетилетия и половина в затвора Абдула Йоджалан призова създадената от него ПКК да се разформирова и разоръжи, преустановявайки военното измерение на конфликта между въпросната терористична организация и Турция. С падането от власт на Башар ал-Асад в Сирия и замяната му с управление, което стои близко до Турция, Анкара постигна един от най-големите си външно-политически успехи от последните десетилетия. Покрай обтягането на отношенията между ЕС и САЩ геополитическата тежест на Турция се увеличи, с оглед на желанието и възможностите на югоизточната ни съседка да влезе в две ключови роли - посредник във войната между Украйна и Русия и партньор в смекчаването на дефицитите във военните възможности на Европа. Именно Турция бе сред поканените държави и на срещата между Началниците на Генералните щабове на страни, желаещи да участват в предоставянето на гаранции за сигурност на Украйна, свикана от френския президент Емануел Макрон. Посещавайки Анкара, министър-председателят на Полша Доналд Туск, чиято страна е ротационният председател на Съвета на Европейския съюз, заяви, че Турция трябва да участва в реализирането на мира в Украйна, както и че Варшава ще работи европейската перспектива за югоизточната ни съседка да бъде все по-реалистична. След това бе проведен и първият обстоен разговор между президентите на Турция и САЩ, в който двамата са обсъдили евентуално отпадане на наложените през първия мандат на Доналд Тръмп санкции спрямо Анкара. В интервю, дадено впоследствие от специалния пратеник на американския президент по въпросите на войните в Газа и Украйна Стив Уитков, последният заяви да очакваме скоро положителни новини, свързани именно с Турция.

Имайки предвид всички тези благоприятни обстоятелства, от вътрешен и външен за страната характер, вероятно Реджеп Тайип Ердоган си е помислил, че властовата му позиция е достатъчно стабилна, така че да успее да парира възможни недоволства, които биха се появили, ако турският президент предприеме определен рисков ход.

И този ход дойде. Първо Истанбулският университет анулира дипломата на кмета на града на Босфора Екрем Имамоглу (такъв образователен ценз чисто формално трябва да притежава всеки кандидат за президент на страната), а непосредствено след това градоначалникът на въпросния турски мегаполис бе задържан след обвинения в корупция и тероризъм (впоследствие той бе вкаран в затвора Силиври заради преследването в корупция, докато това за тероризъм все още се обсъжда от турската прокуратура). Въпреки уверенията на турските власти, че тези действия на съдебната власт са продиктувани от нейната собствена логика, а не под натиск от изпълнителната, те не бяха приети по този начин от турските граждани.

Вследствие на което възникналите протести в страната се развиха в различни плоскости. Първо, от такива в подкрепа конкретно за Имамоглу те се преформатираха в протести срещу управлението на Ердоган изобщо. Второ, те постепенно разшириха и своята демография - към започналите ги младежи се присъединиха и други социални групи. По този начин излялото се недоволство по улиците в Турция започна да се променя от браншови протест в такъв, добиващ все повече характеристиките на национален.

Неговият успех обаче зависи от това, доколко издигнатите политически лозунги за свобода и демокрация ще бъдат придружени от тези за икономическа сигурност и просперитет. Тъй като инфлацията в страната от години насам е стандартно висока (в края на миналата година тя бе малко над 44%), а турската лира се обезцени допълнително с около 12 пункта само в рамките на деня, в който Имамоглу обяви, че полицията е пред дома му, за да го задържи.

Но в Турция, включително поради спецификата на опозиционните на Ердоган партии, мотивът за демокрацията няма обществения заряд, който притежават този на празния джоб и на политиката на идентичност. Всъщност успешните преврати, реализирани в страната от нейния републикански период насам, са водили до ограничаване, а не до разширяване на демокрацията. А колкото и парадоксално да изглежда към този момент, всъщност Турция е била най-близо до демокрацията именно в началните години от управлението на Ердоган при старта на текущото хилядолетие. Но и тогава демокрацията не бе толкова цел за турския премиер, колкото средство, посредством което той успя да отслаби санкциониращите и ексклузивни секуларни институции на републиката, които се намираха под контрола на кемалистите.

Без значение докога ще продължат и до какво ще доведат, протестите в страната вече реализираха успех поне на няколко нива. Един път, те вкараха президента Ердоган в отбранителен режим, доколкото недоволството от управлението му придоби организирана форма и придаде нов заряд на темата за качеството на политическия продукт на турския президент. Втори път, арестът на Екрем Имамоглу успя да консолидира Народно-републиканската партия (НРП), тъй като в нея има мрежи около различни фигури (председателят Йозгюр Йозел, бившият такъв Кемал Кълъчдароглу, кметът на Анкара Мансур Яваш и самият Екрем Имамоглу), които не винаги са на едно мнение. Подкрепа за арестувания кмет на Истанбул дойде и извън НРП: от кюрдската Народна партия за равенство и демокрация и от националистическата Добрата партия (председателят на последната, Мюсават Дервишоглу, заяви, че "съдът не е собственост на кадията"). Всъщност след загубата на последните президентски и парламентарни избори на широката опозиционна коалиция срещу Ердоган тя се разпадна, но тепърва предстои да видим дали арестът на Имамоглу няма да провокира отново процеси на консолидация между тях. Трети път, колкото и Европа да не иска да усложнява отношенията си с Турция в контекста на войната в Украйна, събитията в Истанбул със сигурност отново поставиха президента Ердоган в ситуация, която усложнява диалога и сътрудничеството с европейските му партньори. Не на последно място, въпреки че все още няма социологически данни по въпроса, е много трудно да си представим как арестът на Имамоглу не би повлиял положително на нивата на подкрепа за него (по примера на самия Ердоган, който през 1999-та година влезе в затвора като градоначалник на Истанбул, а излезе от него като национален герой).

Но най-важният резултат от ареста на кмета на Истанбул касае самата държава. Сред ресорните наблюдатели в последните години управлението на Реджеп Тайип Ердоган бе определяно като "състезателен авторитаризъм" и под това се разбираше, че изборите в Турция са свободни, макар не и честни. Тоест там всеки може да се кандидатира за всичко и да гласува за всеки, но с ясното разбиране, че условията на предизборната надпревара няма са еднакви. Така например, кандидатите на партията на Ердоган могат да разчитат на медийни, икономически и юридически инструменти, които обаче се превръщат в бухалки за всички онези, които са конкуренти на управляващата Партия на справедливостта и развитието. През 2018-та година Селахатин Демирташ беше в затвора, докато бе кандидатът за президент на кюрдите. Екрем Имамоглу също може да участва на президентски избори от килията, докато не бъде осъден на последна инстанция без право на обжалване (и стига, разбира се, да не се бе появил проблемът с дипломата му, което го изхвърля от президентската надпревара по технически причини, макар че и това тепърва ще се разглежда от съда).

Опитът за неговата елиминация от електоралната битка за президент обаче маркира нов етап от разрастването на авторитаризма на Ердоган: режимът вече определя не просто условията на състезанието, но и това кой ще участва в него. Ако направим метафора със спортно мероприятие, то досега проправителственият кон стартираше преди другите, а оттук насетне фаворитизираното четириного може да разчита и на това, че в съседните коридори няма да тичат истинските му конкуренти. Тоест режимът вече определя не само условията на състезанието, но и участниците в него. Оттук турският политолог от Вашингтонския институт за близкоизточни изследвания, Сонер Джагаптай, написа в X, че когато от "състезателния авторитаризъм" на Ердоган бъде изваден Екрем Имамоглу, то тогава остава само авторитаризмът.

С ареста на кмета на Истанбул Екрем Имамоглу турският президент Реджеп Тайип Ердоган си вкара автогол. Но дори и съдията да е негов, това няма да е достатъчно, ако загуби подкрепата по трибуните.