20 години след края на комунистическия режим, България няма много желание да празнува.
Повечето хора са се обединили около мнението, че „всичко е било сценарий" и единствено „комунистите са заменили политическата власт с икономическа".
Като всяка конспиративна теория, това е само в отделни елементи истина.
За да покаже, че „сценарият" се е писал често и от обикновените хора, „News.bg" публикува поредица от разкази за българската 1989 г.

Ако някой би могъл да се върне във времето до април 1989 г. и да се разходи по малките часове в Католическата махала в Пловдив, то би забелязал много странна гледка. В тъмнината под един от блоковете, тъкмо между магазина за карантия и колониалния магазин, стоят Ваньо Пицарията и отец Димитър Амбарев и ровичкат в някакви кабели.
Всъщност са отворили телефонната кутия на щаба на комунистическите доброволни отряди в квартала и тъкмо от тях крадат връзка, за да се обадят с подвижна слушалка до радио „Свободна Европа".
Тази линия никой не би тръгнал да подслушва. Никой не може да разбере и как така в края на месеца най-верните комунисти трябва да плащат огромна сметка за разговори с вражеския запад.

Димитър Амбарев обаче много добре знае защо е направил поредната си стъпка срещу „народната" власт. Докато е втори клас ученик в пловдивското училище „Никола Вапцаров", баща му и вуйчо му са в концентрационни лагери. Една сутрин изкарват малкия Димитър пред цялото училище и му казват да се откаже от баща си, за да стане пионерче. Стотици деца срещу него започват да крещят: „Ууу, баща му е фашист! Фашист!, Долууу!"

Митко поглежда директорката Ангелова, напсува я на майка и бяга от училището, за да не се върне никога повече. Така и не става пионерче. В неговия живот е започнала дългата серия от „асоциални прояви", както ги наричат комунистите, която ще продължи до самото падане на режима.

Избавление
В комунистическа България Амбарев има много поводи да се чувства като пленник. Той е с репресирано семейство, с постоянни проблеми в работата, а най-накрая и с монтиран процес, заради който лежи четири години в затвора,. В края на 80-те той просто няма какво повече да губи. Когато чува, че в Септември Илия Минев е основал Независимото дружество за защита правата на човека, пътят на отец Амбарев става пределно ясен.

„Това беше смисълът и съдържанието на целия живот на моя баща, на репресираното семейство на майка ми, на вуйчо ми, мъките, през които съм минал, униженията, които съм претърпял," казва Амбарев. „Ако се беше случило най-лошото, за мен щеше да е едно избавление."

Съзнателно или не, комунистическата система си е създала непоправим враг. Препоръчан от пловдивския поет Петър Манолов, Амбарев се среща с Илия Минев и е обявен за говорител на дружеството. Гласът му става популярен по „Свободна Европа", Би Би Си, „Дойче Веле" и Радио „Анкара".

Професията на Димитър Амбарев е да говори. Речта му е емоционална, богата и много цветиста. Отецът е един от тези, които постоянно защитават правата не само на българите, но и на мюсюлманите в България. Помаците и турците внимателно слушат всичко това. Един ден в дома на Амбарев идва цяла делегация от село Корница. Оттам насетне спиране няма.

„Ние си направихме сметката, че борбата на мюсюлманите без нас и нашата без тях, ще бъде борба наполовина, че няма да има онази целокупност. Едно е властта да се справи с пет или десет човека, а друго - с хиляди," казва Амбарев.

През 89-а българските турци са много скоро пострадали от „възродителния процес" и най-обединени срещу режима. Изявленията на хора като отец Амбарев и Петър Манолов ги карат постепенно да започнат да се свързват с Независимото дружество.

„Беше много важно за нас, че човек като Амбарев ни подкрепя. За нашите хора беше голямо успокоение, че един поп, представител на интелигенцията, е на наша страна. Това ги караше да стават членове на дружеството", казва турчинът Емин Хамди, също политически затворник и впоследствие член на НДЗПЧ.

Отец Амбарев също започва да обикаля смесените райони, най-често с помака Хасан Бялков, също член на Независимото дружество. Двамата ходят във велинградско, шуменско, разградско, варненско, в селата край Гоце Делчев, край Пловдив и Асеновград.
Бялков почти не се връща при бременната си жена. Навсякъде се намират доверени хора и се основават клетки на НДЗПЧ, които оттам нататък започват да се организират сами.

 

Голямата гоненица
В обиколките на Амбарев няма възрожденски героизъм. Условията са такива, че той обикновено е в багажника на някоя  кола, свит на две. Срещите са по тъмно, възможно най-тайно и с малко хора. Веднъж, след като не е спал две нощи, отецът даже заспива по време на събрание в разградско. Създал клетка, Амбарев рядко има възможност да организира дейността й. Единствената възможност за координация на новите членове на дружеството остава политическият емигрант Петър Бояджиев в Марсилия.

Въпреки това дейността на отец Амбарев ужасява Държавна сигурност. Според проф. Ивайло Знеполски „възродителен процес" е тъкмо авантюра, която цели да доведе до патриотичен подем и да се превърне в нов източник на легитимиране на властта.
Тактиката е „разделяй и владей", настройване на българи срещу турци и оттам глътка въздух за умиращата партия.

Амбарев и Независимото дружество обаче провалят този план. Като крило на НДЗПЧ се основава Мюсюлманският стачен комитет, където се записват хиляди мюсюлмани. Българи и турци не само не се противопоставят, а се обединяват срещу властта.

Стига се до големите майски демонтрации на турците в България, които властта разбива със сила. Отец Амбарев излиза със специална декларация по западните радиостанции в защита на турците, където добавя и малката критика, че на територията на България трябва да се вее само българското знаме. С това изречние свещеникът обаче визира много повече не турското, а едно друго червено знаме.

„След майските събития от ДС направо изгаснаха, полудяха," казва Амбарев. „Започна голямата гоненица".

В общата част на мазетата в блока си, отецът пробива дупки към другите входове, за да може да излиза от различни места и да бяга на ДС. Същото прави и на таваните. Веднъж, докато е във Варна, скача от втория етаж, за да не го хванат с важни документи.

Една вечер обаче Държавна сигурност нахлува в дома му в Пловдив и мърдане няма. Закарват Амбарев в един хотелски апартамент, където началникът на ДС започва да го убеждава: „И ние работим за демокрацията, заедно ще я създадем с такива като тебе. Ти ще станеш много богат човек. Само спри да работиш с турците и помаците." Кара го да подпише декларация, че вече няма да говори с мюсюлмани.

  • - „Знаем се бе, бачо", прави му се на приятел отеца. „Ще хванете двама лъжесвидетели, иди да доказваш после кое е истината. Ще изкарате нещо и ще отида да копая царевицата с големия сап в Добруджа".
  • - „Добре - на твоята мъжка дума".
  • - „На моята мъжка дума".

Амбарев излиза и на следващия ден продължава да ходи при мюсюлманите. Веднъж, в един от смесените райони, българи и помаци карат отеца да им направи официална клетва на единството преди да влязат в дружеството. Всички са облечени като ботеви четници, носят знамена.

Малко след това, през август, много от помаците в  Поповско започват гладна стачка. Половин час четат списъка с гладуващите на Румяна Узунова. Тя обаче не го пуска в ефир, защото не знае там да има хора на дружеството и се притеснява всичко да не е измама. Петър Манолов отричаше да познава членове оттам, Бояджиев също не знае нищо. За това се обажда на Амбарев и го кара да признае всичко, без да знае за обещанието му пред ДС.

Разконспириран, отецът се чуди къде да се скрие от службите. Пет минути след този разговор обаче вече иска да благодари на Петър Бояджиев. „Те ми монтираха процес, те ми взеха здравето, те ме обезличиха, тогава аз им го върнах," казва Амбарев. „Спомних си думите на княз Волконски, когато го водят при Николай Втори: Ваши са крепостите и крепостните в крепостите, и топовете, и войниците са ваши. Какво ми коства обаче, ваше императорско величество, да ви кажа, че сте лайно."

Няколко дни по-късно, точно на именния си ден, отец Амбарев е прибран от Държавна сигурност. В участъка не му удрят и един шамар, но когато го пускат, точно в градинката пред блока, до магазина за карантия и колониалния магазин, няколко души го събарят и го пребиват от бой. Но вече е късно.

След 20 дни лежане отчето отново тръгва по селата. Дори пестеливият на похвали Илия Минев после ще каже, че отец Амбарев е работоспособен за извършване на много ценни дела. „Няма съмнение, че той е човек на делото. В ония мрачни живковистки времена възглаганите му от мен задачи изпълняваше с най-големи подробности, от което НДЗПЧ извличаше голяма полза," пише Минев във вестника си „Свободно слово".

 

Кое било страшничко
И след 10-и ноември Амбарев не забравя работата с турци и помаци. Заедно с Хасан Бялков правят огромни митинги в Мадан, Рудозем, Якоруда, където хората вече свободно искат да им се върнат имената. Амбарев е страшно популярен, някои от помаците го наричат свой „цар".

Амбарев участва и на големите митинги в столицата, но там главната роля е за представителите на Клуба за гласност и преустройство, които са по-популярни в София. Там е силен и Румен Воденичаров, който вече е успял да узурпира председателството на дружеството от Илия Минев и да се сближи с Желю Желев и новите силни на деня. В работата си Воденичаров не иска да има общо с някогашните затворници. През 90-а година от страниците на „Работническо дело" той обвинява Амбарев и Илия Минев в „нечисти амбиции за власт". По-късно се включва и вестник „Демокрация".

Изолиран от обществото през комунимзма, след 10-т Амбарев отново остава извън политиката. Така и не влиза в СДС, а интригите в НДЗПЧ го карат да се оттегли и оттам. За кратко пробва да работи с партията Либерален конгрес, основана от политическия затворник Янко Янков, но бързо се отказва.

Днес отец Амбарев казва, че има слонска кожа, но се вълнува много, когато стане дума за събитията от 89-а и сегашното омаловажаване на дейността на НДЗПЧ.

„В тази борба ние имахме хъс срещу комунизма. В тази борба ние не бяхме перестройчици, ние бяхме явни антикомунисти. Ние бяхме явни демократи, а не ставахме тепърва демократи. Ние знаехме какво е демокрация," казва Амбарев.

„Чета сега разни спомени - колко било страшно през 90-а година. Айде де. Ние три години борба сме водили, минали сме през затворите, яли сме даяка, продължаваме да го ядем, за нас не беше ли страшно? А страшно е за тях, излезлите от комсомолските редици и влезлите след дъжд качулка в някакъв политически процес, който се извършва в страната. Кое било страшничко, хляба на високо ли щяха да го вдигнат?"

Точно 20 години след 1989-а година, някогашният цар, всеки ден отива с градския транспорт до „Света Петка" в София, където чете молитви и от време на време се среща с някой от старите си приятели. Прегръщат се, казват си „хош гелдин" и влизат в църквата. Повечето посетители дори и не знаят за миналото на своя отец. Затворите, побоите, големите демонстрации и рискове не са били достатъчни поне за една минута телевизионно време на 10-и ноември.