Ако сравним настоящата война в Украйна с други два предишни конфликта, в които участваха съветската и руската армия - Съветско-финландската война от 1939 г. ("Зимната война") и първата война в Чечения през 1994-1996 г. - можем само да бъдем изненадани от приликите помежду им. Историческият и социалният контекст обаче са коренно различни. Кaкво общо може да има между СССР от 1939 г., белязан от ужасните сталинистки чистки и чието правителство живее в страх от бъдеща германска инвазия, Русия през 1994 г., с общество в пълен колапс, където преобладава мафиотската логика и където военните трябва да прибягват до всевъзможни хитри схеми за получаване на заплащане и Русия от 2022 г., която, по думите на Владимир Путин, се "вдигна" през последните две десетилетия? Това пита в свой материал електронното издание на френския вестник La Tribune.

При разглеждането на тези три конфликта се появява една константа: комбинацията от страх, изпитван от Кремъл (прекомерна параноя в СССР на Сталин, страх от разчленяването на Русия в началото на 90-те, страх от разширяването на НАТО през 2022 г.) и непропорционалната увереност на руската власт в собствената й армия, въпреки дълбокото непознаване на нейния начин на действие. По същия начин, през 1939 г. и през 1994 г., както и през 2022 г., силата на противника се отчита недостатъчно. Това може да бъде разбрано: на хартия дисбалансът на силите е абсолютен. Всеки път обаче не количествените елементи са тези, които наистина определят силата на съветската или руската армия, а нейната организация, която е пряко свързана с един съществен елемент: нивото на мотивация на нейните хора, което остава крехко.

Власт не означава контрол

Защото ако съветската или руската армия е авторитарна структура, подчинението на нейните войници далеч не е сигурно. Ето как на 31 декември 1994 г., когато руският Генерален щаб нареди на четири колони да влязат в Грозни, столицата на Чечения, само две ще изпълнят заповедта, а командирите на другите две части ще откажат да се подчинят.

В тази война способността на министъра на отбраната Павел Грачев да командва "зависеше пряко от присъствието му на терен". Защото когато руските войски са слабо мотивирани, заповедите имат склонността да се губят при предаването им. По време на първата война в Чечения е създадена система на харизматичната власт: лидерът трябва да бъде "възхитителен", за да му се подчиняват, и трябва лично да дава заповедите на подчинените си. Това задължително присъствие на място може да обясни и големия брой руски генерали, убити в настоящата война в Украйна.

В този контекст командването е принудено да остави войските да се самоорганизират, дори ако това означава загуба на контрол. Можем по-добре да разберем многото престъпления, извършени от руските войски в тази първа война в Чечения, докато генералният щаб е повече загрижен за несигурната съпротива на войските си срещу страшен враг, отколкото от доказаното съществуване на престъпно поведение.

По време на първата война в Чечения, далеч от това да изглеждат като войски, напоени с пропаганда и готови да умрат за родината, руските войници се поколебаха и не разбраха защо е необходимо да атакуват този регион, когото чувстват толкова близък и в чиято столица Грозни живеят почти 29% руснаци. Заповедите не се спазват или не достигат до получателите си. Руската артилерия дори през 1996 г. ще стигне дотам, че ще бомбардира в Первомайск подразделение на Спецназ, на подчинение на ФСБ, която мразят, оправдавайки го с недоразумения или грешки при стрелба.

Руската армия от 90-те години далеч не беше монолитна структура: към армията, която зависеше от Министерството на отбраната, бяха добавени подразделенията на Министерството на вътрешните работи (МВД), но и силите за сигурност, от които ФСБ е част и нередовни сили под наименованието "казаци". Силите на МВД, известни със своята жестокост, високо ниво на корупция и ефективност, са особено мразени от наборниците, които съставляват основната част от войските. По този начин, ако Кремъл упражнява абсолютна власт над своите въоръжени сили, той всъщност не ги контролира, както ще бъде и по време на втората война в Чечения, победоносна този път, проведена импулсивно от Владимир Путин.

Този феномен се повтаря и по време на Съветско-финландската война: войниците бързо са осъзнали несъответствието между съветската пропаганда на сталинисткия режим и реалността на място: финландците далеч не са варварите, които с нетърпение чакат да бъдат освободени от съветските войски и които пропагандата им беше описала. Така към многото писма от съветски войници, удивени от изобилието на финландските селяни, се добавят епизоди на неподчинение, като песнопения срещу войната след порции водка и няколко дезертьорства. НКВД бързо ще се научи да потиска тези враждебни демонстрации, като разстрелва дезертьори и бегълци.

Врагът винаги знае как да комуникира

В тези два предишни конфликта руските войски бяха подложени на жестокости в лицето на една ужасно ефективна партизанска сила. Ако финландските военни се концентрираха върху колоните от ариергарда, които систематично унищожаваха, чеченците извършваха много по-изтощителни действия с помощта на снайперисти, систематично унищожаване на колони за снабдяване, стрелба по линейки, дори случайни престрелки из болници, за да подтикнат руските войници да реагират и за да подчертаят бруталността на последните.

Ако чеченците проявяваха особена жестокост към руските войници, то това не може да се каже за финландците, които извършиха няколко престъпления в началото на войната, но бързо бяха призовани към ред от собственото си правителство, защото тези изолирани действия могат само да отслабят работата по комуникацията, осъществявана пред очите на света.

В тези две войни финландците и чеченците се оказват страхотни комуникатори, там където СССР и Русия блестят с мълчанието си или с пропаганда, която не е в крак с реалността. Ако комуникацията на чеченците и финландците има за цел да мобилизира международната общност, тази на Москва цели преди всичко да скрие от собственото си население реалността на войната и тежката ситуация, през която преминава армията, дори от мащаба на числеността на убитите войници.

Чеченците искат да покажат на света много унищожени руски танкове, удари по цивилни сгради и многото престъпления, извършени от руските войски. Финландците, преди повече от петдесет години, разпространиха снимки на замръзнали мъртви съветски войници, разкриващи логистичната слабост на вражеската армия. Те също така описаха съветските войници като неконтролируеми същества, "неспособни да видят и реагират на авторитаризма на своите господари", на които Хелзинки противопостави "достойнството, смелостта, мъжеството, упоритостта и сдържаността" на финландските военни. По този начин те успяха да отприщят истинско движение на съчувствие от страна на западните страни към тях и дори получиха резултат, който ще накара сегашното украинско правителство да позеленее от завист: обещанието за въоръжена намеса от страна на Франция, която в крайна сметка няма да се състои.Бившият френски министър-председател Едуар Даладие, особено чувствителен към духа на съпротива на финландците, наистина беше стигнал дотам, че предложи военна интервенция, което подразни Ке Д"Орсе, който не разбираше как е възможно да влезе в конфликт със СССР, докато Франция и Обединеното кралство вече са във война с нацистка Германия.

Двуфазни войни

И в двата случая войната се е водила на две фази. Ако първата беше само поредица от военни провали, то втората е повод за реорганизация на съветския, а след това на руския военен апарат, което дава по-убедителни резултати. За чеченската война втората фаза позволи превземането на столицата Грозни, с цената на много цивилни жертви и масивни разрушения. За "Зимната война" СССР решават да изоставят първоначалния си проект за завладяване на Финландия и се пренасочват към придобиването на територии с висока стратегическа стойност.

И в двата случая използваната военна техника е една и съща: масирани бомбардировки, за да се възползват от превъзхождащата артилерия и бавно и методично напредване срещу доктринерната традиция на съветската армия. Ако в случая на "Зимната война" можеше да се сключи примирие, което предизвика доста враждебни реакции от страна на финландското население, то в Чечения това беше невъзможно. След първата победа руските войски бяха изгонени изненадващо от Грозни няколко месеца по-късно и трябваше да сключат примирие, с което фактическото признават независимостта на Чечения.

Възможно ли е все още примирие?

След уроците от тези две войни можем само да се съмняваме във възможността за примирие в настоящата война в Украйна.

По време на войната с Финландия, СССР искаха да освободят въоръжените си сили, за да им позволят да се подготвят за по-късна конфронтация с Германия, тъй като финландската армия беше на ръба на колапса. Що се отнася до първата чеченска война, нивото на разложение на руското общество беше такова, че Кремъл се почувства принуден да подпише примирие. Не е така в настоящата война в Украйна, където нито една от двете воюващи страни няма да се почувства задължена да приеме прекратяването на огъня.

Дори да е претърпяла значителни загуби, Русия не е обект на жизненоважна заплаха, която я принуждава да прекрати войната, като се откаже от своите завоевания. Що се отнася до Украйна, тя се възползва от външна подкрепа, която липсваше във Финландия през 1940 г., което й позволява да се съпротивлява и да отказва прекомерни териториални отстъпки. Тази ситуация изглежда вероятно ще доведе до замразена война с много по-сериозни международни последици от тези, свързани с войната в Донбас от 2014 г.