Сериалът "Последствията на Брекзит" продължава с нови и нови сезони, като периодично, макар и не постоянно, е в челото на най-гледаните от европейската, а и световната аудитория. Така е и сега - северноирландският романс на Урсула фон дер Лайен и Риши Сунак (макар и случил се не в Ълстър, а в Уиндзор) се очертава като хитов, и то в конкуренцията на "Една година война в Украйна".

За какво иде реч?

Брекзит сам по себе си бе прецедент (за първи път държава членка напусна ЕС), но остави след себе си и една отворена рана, раздираща о-в Ирландия - докато Република Ирландия е част от Евросъюза, то североизточната част на острова (Северна Ирландия, известна и като Ълстър), като част от Обединеното кралство вече е извън ЕС. Или поне би следвало да бъде, защото статутът ѝ се оказва доста интересен - хем не е част от Обединена Европа, ама изглежда като да е (или поне отчасти). Или, с единия крак вътре, с другия - отвън. А границата между двете Ирландии, ако и да се води външна за Европейския съюз, функционира повече като вътрешна. Положение, което е, ако не уникално за Европа (границата между Италия и Сан Марино например, също е доста "фриволна"), то предизвикващо доста въпроси.

За да разберем спецификата на казуса, е необходимо да направим една кратка историческа ретроспекция на "ирландския въпрос".

Разделението на Ирландия датира от преди малко повече от век, когато усилията на ирландските националисти да откъснат острова от опеката на британската корона се увенчават с (частичен) успех. Англо-ирландският договор от 1921 година узаконява съществуването на Ирландската свободна държава (от 1948 г. Република Ирландия) на територията на 26 от съществуващите на острова 32 графства. Споразумението обаче дава възможност на останалите 6 графства, населени предимно с лоялни на Короната жители, да останат в рамките на империята под формата на Северна Ирландия. Така островът се оказва разделен. Следват десетилетия на напрежение в Ълстър между ирландските националисти католици и протестантите юнионисти (самоопределящи се като британци) - първите негласно подпомагани от събратята си в Ирландската република.

Конфликтът ескалира през 60-те години на миналия век ("Смутните времена"), когато католиците подемат кампания за граждански права срещу налаганата от юнионисткото мнозинство дискриминация (по отношение на жилища, работни места и т.н.). Сблъсъците зачестяват, а след 1969 година британското правителство прибягва до използването на военен контингент за осигуряване на реда в региона. Макар че "ред" е твърде условно казано - на практика Ълстър е извън контрол. Католическите общности засилват подкрепата си за Ирландската републиканска армия, която води партизанска война за отцепване на региона от Великобритания; от своя страна ълстърските юнионистки формирования отговарят с реципрочен терор, често и без да се съобразяват с централната власт. Дори присъединяването на Великобритания и Ирландия към Европейската икономическа общност (предхождаща ЕС) през 1973 година не уталожва страстите.

"Кървавата баня" приключва през 1998 година със Споразумението от Разпети петък, което слага край на въоръжения конфликт и "омекотява" противопоставянето в политически рамки. За известно време изглежда, че католици и протестанти могат да съжителстват мирно в размирната територия, но Брекзит дава нов повод за притеснения. Всички, родени в Северна Ирландия, имат право и на ирландско гражданство, т.е. на гражданство на ЕС. На самия референдум, по-голямата част от населението там, гласува за оставане в Евросъюза.

"Ирландският проблем" е ключова част от преговорите между Лондон и Брюксел за фактическото прилагане на Брекзит. В крайна сметка, Протоколът за Ирландия и Северна Ирландия налага недопускане на "твърда" граница между двете части на острова и гарантира спазването на правилата на единния пазар на ЕС. Тоест, без да е номинално част от Евросъюза, Северна Ирландия би следвало да се ползва от правата на страна членка. От друга страна, Ълстър не е отделна държава, а интегрална част от Обединеното кралство - страна, която не просто не е член на ЕС, ами доброволно го е напуснала.

Всичко това предизвиква сериозен хаос в регулирането на търговския обмен между Северна Ирландия и останалата част на Обединеното кралство. И по-конкретно възможността Лондон да злоупотребява с привилегиите на Белфаст, за да транзитира стоки към единния европейски пазар. Казусът има и политически измерения, тъй като неприемането (към момента) на протокола от страна на Демократичната юнионистка партия води и до политическа криза в Северна Ирландия. Така че постигането на сделка между Лондон и Брюксел е недостатъчно условие, ако в уравнението не се включи и Белфаст.

За Европейския съюз това обаче е само едната страна на проблема. С "ирландския протокол" Брюксел вече направи безпрецедентен компромис - както на държава членка (Ирландия), така и на трета страна (Северна Ирландия). А защо с подобни привилегии да не се ползват и други? Например, Румъния и Молдова, чиито исторически казус е ако не на 100% като ирландския, то доста сходен. Молдова води съществуването си от Молдовската съветска социалистическа република, формирана през 1940 година след преминаването на Бесарабия и Северна Буковина от Румъния към СССР. При обявяването на независимост обаче, освен налагането на румънския език за официален, повечето молдованци желаят страната да се обедини с Румъния.

Един народ, разделен в две държави, едната от които е вътре в ЕС, а другата - непосредствено извън него. Защо и те да не се радват на същите митнически облекчения?

А ако отношенията ни със Северна Македония не бяха на днешното отчайващо ниво, можехме и ние да поискаме от Брюксел подобен статут на общата ни граница...

Разбира се, едно е да поискаш, съвсем друго е да получиш. Ирландският остров е част от големия залог в отношенията между ЕС и Великобритания (друга част от този залог са шотландските стремления към независимост) и някак естествено получава бонуси от това. Което още веднъж показва, че в международните отношения няма принципи, а само интереси. Колкото и да ни убеждават в противното.