Сакралната фраза „България вече не е същата" стана лайтмотив на така и незавършващия преход. Какво ли не ни мина през главите през последните двайсет и три летà - все това си баем: „не е същата".
А тя, изстрадалата родина, все същата. И - видно по последиците от прехождането - народонаселението й също. Като количествени показатели - доста понамаляло. Като качество - като нивото на река Дунав: sans changement. Да не кажем - по на зле отива.

През февруари за трети път в най-новата история обитателите на тази страна къде спонтанно, къде умело режисирано се опитаха да изживеят своята така и несъстояла се българска пролет (която богатите на дух и свободолюбие народи отдавна изстрадаха - кой през 1956, кой през 1968).

Революциите като раждането имат скрита слабост - недоносени са кофти, преносени - два пъти по-зле. За мъртвородените не отваряме дума. Протестният устрем на българите пак се разводни в партийна фразеология. Опитът им със собствени ръце да обърнат съдбата си към по-добро се удави сред неизпълними обещания. Лидерските амбиции на отделни персонажи от площадите надделяха над жаждата за съпротива. Ритуалното аутодафе във Варна и докараните до отчаяние имитатори не родиха българския Ян Палах. Пролетта не се случи...

Народното недоволство бе нахранено с коравия комат на една премиерска оставка, напоено с вкисналото вино на безвременното разпускане на един непокаял се за безплодието си парламент. Едва-едва наострило сетива, чувството за справедливост и възмездие бе опитомено от ловките политически дресьори.

Един грандиозно раздухан скандал с подслушване, един обвинен в корупция министър, една прокурорска оставка и едно отложено от кандидатдепутатски имунитет обвинение за незаконното слухтене към емблематичен политик накараха хората да забравят за какво всъщност са излезли на улицата.

Предизборната кампания от битка на идеи и послания, от дебат по политики и намерения се превърна в размяна на взаимни обвинения за нявгашни и по-пресни грехове, в състезание кой ще наплюе по-люто политическия опонент за единица време в повече медии, в мерене на рейтинги и прехласване по числа, произведени от придворни социолози. И дрънчащо кухи обещания.

Това празноговорене отклони вниманието на утрешния избирател и от сметките за ток и парно, и от диктатурата на Борисов, на монополите, и от мизерното социално положение, безработицата и нищетата. Всред всеобхватната шумотевица около скандалите електоралното ухо бе галено умишлено с послания от типа „200-200-200", шоково намаляване на корупцията, 31 неща, които ще променят нашия живот, активно участие на гражданите в управлението и контрол над властта, заплати по хиляда, пенсии - наполовина. И така - до безкрай.

Но дали някой още вярва на набедените традиционни партии на прехода освен чугуненотвърдите им електорати. Дали някой ще се хване на нароилите се всред площадната врява формации, чиито лидери до вчера клеймяха с огън политическата върхушка, а днес припкат час по-скоро да се слеят ведно с нея. Дали някой - освен клиничен лековерник - ще повярва на хилядите неща, които ще да се сбъднат след изборите. Защото, ако пак са успели да ни метнат на джанката, от датата 12 май - след която отново ще бръщолевим, че България не е същата - ни чакат много неща. Не само по 200 лева на фуражка, даскал и майка, гарантирана трудова заетост, нулева корупция, европейски доходи и едни трийсет и една работи, които ще ни заведат в светлото бъдеще, че и отвъд.

Междинният период от падането на предния кабинет до тази седмица бе изпуснат от надпреварващите се да стигнат до сградата срещу Паметника на Цар Освободител да направят някои неща. Които поне малко да загладят усещането, че и тази кампания е посветена на голямата лъжа:

Ключовите играчи - БСП и ГЕРБ, респективно техните лидери - да престанат с взаимните нападки и хули, с които неизбежно подаряват ролята на решаващ фактор за формиране на следващо управление на непредсказуеми субекти като ДПС и Атака.

Формациите на улицата - да се обединят и да канализират енергията си, да убедят хората, от чието недоволство се родиха, да ги припознаят като свои представители. А не да задоволят болните амбиции на малки вождчета, които вече се виждат в ролята на новия Б.Б.

Довчерашната партия на властта - да извади от кошницата с гербери увехналите от съмнение за нечисти ръце лица, а не да ги пробутва на политическия пазар на половин цена.

Цв.Цв. - да се откаже незабавно от участие в изборите и да поеме риска да се изправи пред Темида, за да докаже своята невинност или да понесе отговорността си.

Всички да се отрекат от държавната субсидия, а не само да хвърлят подобни благи намерения в общественото пространство - ще, ама след изборите. Дори непримиримите Надежда и Костов май щели да вървят заедно на дълъг път. И те след вота. Накъде - съвсем отделен въпрос.

Много чудо ни чака след идната неделя. Дали обаче неизбежният след целия управленски хаос и всички помийни скандали протестен вот няма да обърка сметките, които отсега си правят партийците, подпомагани от услужливите числа на социологическите звездобройци. Дали хората ще разберат най-после, че промяната може да настъпи не с площадни изхвърляния, а с гласуване: било „за", било „против", че активната гражданска позиция не се изразява в монотонно скандиране на подаваните от клакьори лозунги по улиците, а пред урните. Че няма „глас хвърлен в кошчето", както определя един социолог гласуването за малките формации. Стига да е даден по съвест и убеждение. Не срещу 20 лева.

Че тези избори ще бъдат избори на протеста, това е очевидно. Важно е този път да гласуваме така, че поне в обозримо бъдеще да не ни се налага пак да протестираме срещу собствения си избор.

ва светли празника - надяваме се - ще просветлят нечистоплътната обстановка от последния месец. Денят за размисъл - празник на Светите равноапостоли Кирил и Методий. Изборният - почитаме паметта на най-ревностния Христов ученик апостол Тома, наричан Неверни.

Може би именно в тези светли дни ще се пробудим за това, че „В началото бе Словото... Словото - най-могъщото оръжие на този свят, най-важната причина, която ни позволява да се наречем хора.
Думите крият такава титанична сила в себе си, която малцина осъзнават, а още по-малко владеят".

И ще изберем не от двамата празнодумци по-краснорекия, не от двете злини по-малката. И нищо чудно България вече да не е същата. А по-добра.