Най-големият и май единствен успех на правителството на Орешарски за първите сто дни е, че оцеля. Вярно - зад метални ограждения и полицейски щитове и под непрестанния натиск на „народната любов".

Оцеля, за да прокара минимални социални мерки, да направи куп кадрови гафове, спорни назначения, рокади по различни етажи в държавната и местната администрация в опит да овладее цялата власт. Нещото, заради което уж дойде да смени порочното управление на ГЕРБ.

И ако още при конституирането си не се ползваше с особена популярност - това е първото правителство от двайсет и три години, на което изначално бе отказан кредит на доверие - то до стотния си ден не направи нищо, за да покаже, че все пак го е заслужавало.

Орешарски обяви вчера, че заслугата на това управление е, че е освободило страната от страха. Наистина - с всичко направено от първия си ден във властта правителство и парламент направиха и невъзможното мислещите хора да загърбят страха и открито да кажат, че повече няма да търпят. Хората от протестите (и контрапротестите) - не онези, които се разхождат от села и паланки със „случаен превоз" и прибират омачкани партийни петдесетолевки от всеки, който предложи по-добрата оферта, за да протестират „спонтанно". А другите, които са на площада, защото искат децата им да живеят в по-добра България.

Когато говорим за този кабинет, някак си не ни се обръща езикът да го наречем „кабинетът „Орешарски". Веднага след емблематичния скандал с назначението на Пеевски, взривил общественото търпение, стана ясно, че конците на този премиер се дърпат от задкулисни играчи - нито той, нито лидерите на политическите сили, стоящи зад гърба му, можаха да обяснят чия е била идеята съмнителният медиен бос да оглави ключовата служба за сигурност. Не можаха или не поискаха? Или не им позволиха? Тези въпроси остават без отговор.

Както остава без отговор как ще бъдат похарчени половината от милиардния емитиран нов външен държавен дълг. И ако по казуса „Пеевски" Орешарски се отърва с оправданието, че не е политик, то по един толкова експертно-икономически въпрос няма как да се извини с липса на експертиза.

Правителството се опита да замаже очите на хората с пакет социални мерки, но на практика то не разбра основното - протестиращите са на улицата не заради хляба, а заради морала. Цената на тока малко вълнуваше онези, които не можаха да преглътнат скандалните назначения.

Основните проблеми за реформиране на държавата потънаха в „мерене на автобуси" и дребнотемие и популизъм от рода - да работят ли хипермаркетите през почивните дни.

„Грешка", „прошка", „катарзис" ще останат емблематични думи за тези сто дни. Партийните върхушки така и не позволиха на финансовия експерт премиер да демонстрира какво може. Зад рамото на Орешарски непрекъснато надзъртаха сенките на Станишев и Местан, а понякога и Сидеровата. Хората така и не успяха да видят неговия експертен потенциал. Сякаш някой умишлено се опитваше да акцентира върху зависимостта му от партийните централи.

Правителството оцеля „на въпреки". Но въпреки че оредява, протестът също оцеля. 80 дни.

За съжаление това управление оттук нататък няма полезен ход. Предсрочните избори са неизбежни. Дори - хипотетично - да се хване за „програмата „Сидеров" и да вдигне пенсии и заплати на 500 и 1000 лева, и това няма да прибере хората от улиците. Въпросът е колко неотложни неща може да бъдат свършени през оставащото му време.

И на първо място това са законодателните мерки, които да гарантират честни и прозрачни избори - когато и да се случат те. На второ - посочване на времеви хоризонт за провеждане на предсрочния вот. И не на последно - политическите лидери да се отдръпнат една крачка назад и да оставят правителството да покаже своя експертен потенциал (ако го има), макар че дори изкушените в политиката и досега не могат да запомнят не само имената, но и физиономиите на много от министрите.

Но едно е сигурно - през стартиралия преди 80 дни final countdown на това правителство, то няма да е самотно в своето управление. Под прозорците му до последно ще има вувузели.