Изборите на 04.04 постепенно наближават. Българското общество обаче поне засега по-скоро отказва да се фокусира върху тях в степента, в която голяма част от политическите партии и някои институции биха искали. Това обстоятелство съвсем не означава, че липсва обществено-политическа рефлексия, тя обаче е по-конкретни поводи и в никакъв случай не би могла да се разглежда като процес. Причините за това могат да бъдат търсени в различни посоки и на различни плоскости. Част от тези причини се намират в политическата сфера, а друга - извън нея. Всички социологически проучвания кристално ясно показват, че без коалиция следващото управление на България ще бъде невъзможно.
Независимо от този факт обаче коалиционната култура, която много от политическите формации, кандидати за следващия парламент, показват пред българското общество, е доста ниска и силно ограничена. Дори формации като "Има такъв народ", която вече дава сигнали, че е осъзнала зависимостта между нивото на избирателната активност и собствените си шансове, отказва категорично да разпознае потенциални партньори сред останалите политически сили с възможност за попадане в следващото народно събрание.
На настоящия етап партиите охотно говорят с кого не биха се коалирали, а тази част от тях, които не го правят, просто мълчат по въпросната тема. И така чисто и просто поставят един доста ограничен хоризонт за себе си - до датата на изборите. Обвързват обаче и своите най-верни избиратели със същия хоризонт. Това са т.нар. твърди ядра, те не са склонни дори в най-малка степен да погледнат критично на поведението на своето политическо формирование. Логиката на твърдите ядра е изцяло ориентирана от гледната точка на поведението на съответната партия към общата картина в обществото и публичното управление. Липсва усещането за конкретните характеристики на ситуацията и необходимостта поведението на която и да било формация да бъде разгледано включително и от този ъгъл. Всъщност това е и най-голямото предизвикателство пред национално отговорните политически сили. Те трябва да намерят начин за сполучливо съчетаване на основните гледни точки към политическата ситуация, в условията на която се провеждат изборите.
От едната страна е гледната точка на съответната партия. Тя е въплътена в партийните позиции, ценностите и програмите, от другата страна е обективното състояние на обществото, от което зависи до каква степен намеренията на една партия могат да бъдат реализирани така, както тя желае, и както, предполага се, желаят нейните верни избиратели. Сполучливото съчетаване на двете основни гледни точки на практика би означавало запазване на основния електорат и обогатяването му с допълнителен такъв, което би подобрило изборния резултат на всяка политическа сила, която намери работещо решение за представяне пред избирателите, стоейки стабилно на своите позиции, но и уважавайки обективните нагласи в обществото като цяло. Политиката е изкуство на възможното.
Фактът, че повечето политически формации говорят предимно за това, с кого не биха се коалирали, означава, че те много повече държат да формулират позиции срещу опонентите си, отколкото да формулират позиции, насочени към избирателите. Или казано с други думи, сред политическата класа у нас негативният подход в политическата конкуренция е видимо по-широко застъпен от позитивния. Точно това може да обясни обстоятелството, което вече е доста разпространено по време на избори - разгръщането на политическа конкуренция повече на база компромати, отколкото на идеи. Дори може да се каже, че тази практика все повече излиза от периодите на предизборната конкуренция и се превръща в устойчива част от цялостния политически процес.
Този негативен подход фокусира вниманието и на партиите, и на избирателите върху целта да се добавят проценти на датата 4 април, но не дава хоризонт "а какво правим на 5-ти същия месец". И изборната надпревара се превръща в бягане на къси разстояния, въпреки че политиката е по-скоро маратон.
Но и показването на по-добро ниво на коалиционна култура от страна на политическите формации по време на предизборни периоди категорично не бива да се възприема единствено като самоцелен стремеж към властта. Коалиционната култура е част от общата политическа култура на всеки един партиен субект с претенции за доверието на избирателя и готовност да го представлява в институциите на публичното управление.
Отношението към коалиционния въпрос на всяко политическо формирование би следвало да се намира в пряка зависимост от електоралния потенциал на съответния политически субект. Т.е. за да има една партия качествена коалиционна култура, тя преди всичко следва да познава собствените си електорални възможности, потенциала за тяхното разширяване, както и опасностите, които биха могли да предизвикат свиване. Ако е ясно, че не можеш сам да преодолееш 4% бариера, то напълно естествено би било да потърсиш адекватен коалиционен партньор, с когото съвместно да развиете електоралния потенциал и да бъде осигурено парламентарно представителство. Колкото повече е електоралният потенциал на една формация, толкова по-високи могат да бъдат целите, които тя си поставя за постигане чрез своята коалиционна култура.
За политически субект, който е сигурен като парламентарен участник, коалиционната култура може да се изразява в търсене на начини за участие или поне влияние върху правителственото управление, което потенциално може да се формира въз основа на изборния резултат. Това обстоятелство пряко кореспондира с представителния характер, който имат управленските институции в условията на демократична политическа система. Тук е важно да се отбележи, че категорично не става дума за безпринципни коалиции. Коалиционната култура е доста широко понятие, то не се изчерпва само с ограниченото разбиране за коалиции, базирани на коалиционни споразумения. Освен тях съществуват и т.нар. тематични коалиции, коалиции основани на ценности, както и коалиции за постигане на мнозинство от 2/3 или 3/4, ако става дума за търсенето на решения на въпроси, които изискват по-високи нива на консенсус. Всяка политическа формация, в стремежа си в максимална степен да функционира като част от представителната демокрация, би следвало да се опитва колкото се може повече да влияе на управлението на държавата. Такова влияние е възможно включително и ако съответната формация е в опозиция. Разбира се, понятие "опозиционна коалиция" не съществува, но ако един опозиционен субект намери начин за взаимодействие с някой от другите в същото положение в парламента, то вероятността да повиши влиянието си върху публичното управление определено става доста по-съществена. Тези умения и способности на политическите партии също попадат и следва да бъдат разбирани като част от широкото понятие - коалиционна култура.
Най-добре развити коалиционни способности би следвало да имат тези политически формации, които са с най-голям шанс да спечелят изборите. В конкретния случай това са ГЕРБ и БСП или малко повече ГЕРБ, защото повечето социологически сондажи сочат известно предимство за тази политическа партия. Понякога може да се окаже по-лесно определена партия да спечели изборите, отколкото да състави правителство след това. Тази хипотеза е силно вероятна по отношение на изборите на 04.04, поради което се налага да бъде по-сериозно разгледана. Определено ако избирателят е натоварил дадена политическа сила да формира изпълнителната власт, без изцяло да й е осигурил необходимото мнозинство, на практика я е поставил в трудно положение, с което тя може да се справи, ако е способна да генерира доверие сред по-малките парламентарни формации, които биха били нейни потенциални партньори.
Ако първата политическа сила не намери партньори, опит за съставяне на правителство се прави от втората. При положение, че тя има повече симпатии сред малките парламентари групи, то нейният мандат ще се окаже успешен. И точно тук идва въпросът за легитимността на едно създадено по този начин правителство, тъй като изолира партията, спечелила изборите и я праща в опозиция. А целта на изборите е да бъде осигурено правото на електорално най-подкрепената партия да поеме управлението на страната и отговорността, която то води със себе си. Появата на такъв своеобразен луфт по отношение на легитимността, може да доведе предица от проблеми за кабинета, съставен без първата политическа сила. Не е толкова далече в миналото кабинетът "Орешарски", който е пример именно за това. Спорната легитимност, която той имаше, генерира като следствие неубедителни управленски решения от страна на формиралото се в парламента мнозинство и от правителството, които доведоха до бързото прекратяване на неговия мандат.
Българският политически модел е такъв, че натоварва политическите сили с големи отговорности, а за да могат те да бъдат понесени, често са необходими комуникационни умения, аргументиране на позиции и търсене на партньорства за осигуряването на легитимно и стабилно управление. В Гърция, например, партията, спечелила парламентарни избори получава 50 мандата бонус. Така коалиционните управления там са изключителна рядкост. Това е пример за конституционен регламент в полза на политическата стабилност. По този начин тя е изведена извън отношенията между отделните политически формации и е независима от тях. Политическите формации пък практически не се нуждаят от коалиционна култура и могат да не развиват такава.
Възможно е в следващото народно събрание да има политически формирования, които се ослушват в очакване на бързи предсрочни избори след редовните с надеждата, че на тях биха увеличили парламентарната си тежест. На подобни намерения отново може да се отговори с пример от политическата практика на друга европейска страна - Италия. Там партия "Лига" (Матео Салвини) целанасочено стоя в опозиция в очакване на избори, които да я превърнат в основен фактор в изпълнителната власт. В крайна сметка партията се включи в кабинета на Марио Драги, променяйки съществено поведението, което първоначално беше избрала да следва. Просто позицията на изчакване не е добър съветник в политиката. Това е сфера, която по природата си, е ориентирана към активността и участието. Поради това всяко необосновано пасуване може в много по-голяма степен да навреди, отколкото да помогне и донесе ползи.
В заключение нека обърнем внимание и на вероятността за провал на усилията за съставяне на правителство у нас след 04.04 и необходимостта от провеждането на бързи предсрочни избори. Би било логично да очакваме, че изчерпването на проучвателните мандати ще приключи в края на април или самото начало на май. Оттам нататък новите избори следва да се проведат в двумесечен срок. Предвид необходимостта от нова предизборна кампания, те най-вероятно биха били в края на юни или самото начало на юли. Твърде нетипично и нехарактерно време за провеждане на избори в България. Освен това за период от 2-3 месеца едва ли бихме могли да очакваме толкова големи промени в обществените нагласи, така че да се възпроизведе качествено различен парламент като съотношение на мандатите между политическите сили в него или пък още по-малко с участието на нови партии, останали извън народното събрание след редовните избори.
Би било хубаво всяка една политическа формация, при избора на поведение, което да следва, да вземе под внимание тези обстоятелства. Навлизането в политическа криза, особено ако тя се окаже спираловидна, не би било в интерес не само за страната, но и за всяка една от политическите партии. А от тях зависи тя да бъде избегната.
USD
CHF
EUR
GBP
