„България отново не е същата!" Така възкликнаха някои екзалтирани от собствената си прозорливост журналисти, политици и анализатори след вчерашния показен опит за убийство на небезизвестния Златомир Иванов.

Подобни изблици на емоционална незрялост ни заляха и след т.нар. атентат срещу пожизнения почетен Доган. А всъщност - за жалост - България си е същата. Като застаряваща проститутка, която всяка вечер губи девствеността си.

От 1989 публични екзекуции на емблематични фигури от подземния свят - някои, от които в доста топли връзки с надземния такъв и поради тази причина недосегаеми за закона, но не и за куршума - белязаха кърваво поредния български преход. Не се разминаха с неестествената смърт и бизнесмени, които не бе възпитано да се питат за първия им милион.

Що се отнася до политиците - у нас те предпочитаха да се трепят като мухите: с вестник (невъзвратно изместен напоследък от телевизора). Прецедентът „Октай vs. Доган" остава в разреда лоша драматургия. Гибелта на Андрей Луканов - сред най-мрачните страници в новата ни история.

Така че целокупното народонаселение едва ли може да бъде изненадано от поредната стрелба в центъра на столицата. Дали има някой, който си е правил илюзии, че няколкогодишното затишие означава, че милата ни родина е надживяла времената на гангстерските престрелки и поръчковите екзекуции? Наивността ни не стига дотам. Криминалният бизнес не търпи празни пространства, но трудно понася и пренаселените. А териториите се заемат или разчистват най-често със силата на оръжието. Когато няма власт да предотврати тези процеси.

Единствено тревожното тук е, че опитът за убийство на Баретата бе извършено на прага на Съдебната палата. Сградата, която по една не-случайност приютява и главния прокурор на Републиката. Който пък отскоро е нов.

Куршумите на килъра и на охраната на осъдения на първа инстанция Иванов свистяха и на сто-двестатина метра от местодомуването на най-охраняваните институции в държавата - парламента, президентството, правителството. Не че това по някакъв начин е застрашило първите мъже. По-скоро оловото случайно би отнесло възрастна дама, тръгнала в ранния час за хляб и кисело мляко, или адвокат по бракоразводни дела, забързан към кантората си в Търговския дом.

Но теоретиците на конспирацията не обичат да боравят с обикновените хора. Те търсят скрития заговор непременно срещу властта. Дори когато тя е като умряло куче, на което не си струва да вадиш нож.

А заговорът всъщност е именно срещу гражданите. Защото Златомир Иванов попадна под куршумите в момента, в който отиваше на дело, където обжалва осемгодишната си присъда на първа инстанция като бос на престъпна група за разпространение на наркотици. И това, че покушението срещу него е извършено точно пред главния храм на Темида, може да е горчива обида за съдебната система, но че въпросното лице от години се разхожда от дело на дело и същата тази система не е в състояние да го осъди ефективно за всички негови деяния - това е обидно за всички.

Обидата лесно ще се преглътне от магистратурата, която е обръгнала на такива. Болката и мъката на десетки родители, погребали децата си или дали последните си левчета, за да ги изпратят по наркокомуните в Испания - жертви от дейността на Баретата и такива като него (живи и мъртви) - е без право на замяна.

Премиерът - за разлика от друг път - сега бе лаконичен в коментара си за инцидента: отдавна бил казал, че за лицата с осъдителни присъди на първа инстанция е по-здравословно да си стоят в ареста. Вицето Цветанов като ехо повтори: в ареста-еста-еста. (Едва ли братя Галеви ще споделят мнението им.)

Обвинител № 1 Цацаров пък квалифицира нападението като „най-бруталното посегателство" - не заради човека, заради архитектурната забележителност. Правосъдната Ковачева запази мълчанието на мъдрите: траят, когато няма какво да рекат.

Опитът за убийство на Златомир Иванов постави в доста нелепа ситуация партийно-държавно-прокурорската върхушка на страната.

Борисов имà нещастието час и нещо след стрелбата да се среща с представители на американския бизнес в хотел „Шератон". От прозорците на който високите гости на живо можеха да наблюдават действията на българската полиция и доблестните ни огнеборци, потушаващи пожара, запален от стрелеца.

Едва ли каквото и да им е казал за прекрасния климат, който предлага на чуждите инвеститори страната ни, е било по-убедително от екшъна навън. Цветанов, Ковачева и Цацаров са в още по-наклонена позиция. Докато лафът „да си бяха седели в ареста" може да мине пред микрофоните на българските медии, едва ли високопоставените чиновници в Брюксел, където тримата са на посещение, ще се задоволят с подобно скудоречие. И ще искат обяснения.

Това, че в България има „политическа воля" за борба с организираната престъпност (и корупцията покрай нея), отдавна е признат факт. Но не може да остане скрито за никого, че зад тази воля на думи от поне две десетилетия не стоят никакви политически и най-вече професионални дела. Нито когато „борец № 1 с престъпността" Борисов бе главен секретар на МВР, а сегашното вътрешно вице Цветанов - една от двете му десни ръце, нито когато последният оглави MVR pictures и започна да снима зрелищни акции за пет кутии цигари без бандерол, но пък с поетични имена.

Престъпността в страната винаги е била озарявана от чувство за безнаказаност. И не толкова от некомпетентността и некадърността на полицията, колкото от нейната безпомощност. Защото, ако у нас има здраво закопчани белезници, то те са на ръцете на онези, които по един или друг начин се опитват да противодействат на престъпността. Криминалният контингент винаги се е радвал на свои заинтересовани покровители. Дребните риби - на ниско ниво, едрите - на високо. Босовете... Ако човек каже нещо по въпроса, трябва да си търси или адвокат, или травматолог.

Любителите на конспиративните теории видяха в покушението срещу Златомир Иванов опит за създаване на напрежение в обществото. В показността на стрелбата именно пред Съдебната палата - предизвикателство към системата. Недостатъчната точност на изстрелите на килъра пък бе сравнена с калпавото оръжие на кандидат-убиеца хулиган от ДПС конференцията. Актът му - с отправено послание.

Всъщност нещата са по-прозаични. За пореден път станахме свидетели на безмилостната бруталност на престъпния свят, в който човешкият живот няма стойност. Свидетели на безпомощността на държавната машина - правоохранителна и правосъдна, да се изправи ефективно срещу престъпността - от дребната битова, до онази, която наминава и през властовите коридори. Свидетели на краткоречието на иначе словоохотливия ни премиер, когато се налага да коментира факти, които не говорят за него нито в историческо, нито в сегашно време.

Такива неща са се случвали и за жалост ще се случват отново. На всички ни е омръзнало да си вземаме поука от тях. Освен на онези, на които сме гласували това правомощие, но те не си дават зор да го правят.