Външната политика на Русия спрямо Африка има три стълба. Това са продажбата на оръжие (Алжир, Египет, Етиопия), износът на житни култури (Египет, Сомалия) и предоставянето на наемнически услуги в лицето на Вагнер (Либия, Мали). Разбира се, с това не се изчерпва интересът на Москва спрямо "черния континент". Участието в енергийни проекти (Роснефт е въвлечен в Египет и Нигерия, Газпром - в Алжир и Либия, Лукойл в Нигерия, Гана и т.н., а Росатом строи атомната централа в Египет) също е част от дейността на Русия, която определя дипломатическите й приоритети на терен. В последно време се регистрира и повишен руски интерес към добива на минерали, злато и диаманти.

За да представи и лансира по-добре меркантилизма си спрямо Африка, Москва го опакова по определен начин. Става дума за симбиоза от а-идеологичност (по примера на Китай) и антиколониално говорене (по примера на Индия). Това означава, че когато Русия реализира бизнес със страни от Африка, го прави по китайския начин: без да се интересува от това с какви хора и режими търгува. А в същото време използва пропагандно говорене, по примера на Индия от времето на Неру и Ганди, насочено срещу европейския колонизатор и американския империалист.

Обиколката на руския министър на външните работи Сергей Лавров в Африка (по-точно неговите "спирки" в Египет, Уганда, Република Конго и Етиопия) и реториката, която дипломатът експлоатира, е показателна за гореспоменатото. Борбата на страните от Африка да формират собственото си бъдеще е доказателство за многополюсния свят, в който живеем, отхвърлящ хегемонията на САЩ, коментира Лавров.

Но под тази иначе благородна реторика има някои особености.

Първо, тя удобно изпуска това, че, ако има нов икономически хегемон в Африка, то това е Китай. За 12-та поредна година именно Пекин е най-големият търговски партньор на континента с 254.3 млрд долара обем. По-важното обаче е, че за 2020-та година Китай е основният официален заемодател на Африка, който притежава към онзи момент над 60% от континенталния дълг на двустранна основа. Пекин продължава да бъде основен заемодател на 32 африкански държави (дългът към Китай на Кения, например, е 72% от общия външен такъв на африканската държава). С други думи, Африка дължи много пари на Пекин. Разбира се, антиколониалното говорене на Сергей Лавров някак пропуска всичко това. Все пак Кремъл си има китайски лимити, които осторожно следва да не прекрачи.

Второ, реториката на руския външен министър е параван, зад който Москва просто се опитва да легитимира своите отношения с най-различни дискусионни режими от континента. Случаят с военната хунта в Мали, например. А и всеки местен управленец, който си е влошил отношенията със Запада - било понеже човешките права са му досадно неудобство, било понеже води войни - е добре дошъл в обятията на Кремъл. Оттук и приятелското посрещане на Лавров от президентите на Уганда и Етиопия, Йовери Мусевени и Абий Ахмед.

Сред експертите има консенсус по отношение на това какви са основните цели на обиколката на Сергей Лавров в Африка. Руският министър на външните работи трябва да контрира три наратива, налагани от САЩ и ЕС.

Единият е, че именно Русия, започвайки войната в Украйна и блокирайки украинските пристанища в Черно море, е виновна за зърнената криза, която се усеща особено остро именно в Африка. Другият е, че Москва, предвид произволното и еднолично ограничаване на поддаването на въглеводороди към Европа, е показала, че не е сигурен доставчик (за Африка сигурността на руския експорт има друго измерение, касаещо доставките на споменатите зърнени култури и оръжие). Третият се отнася до говоренето за изолацията на Москва; ерго, обиколката на руския външен министър трябва да демонстрира, че това също е фалшив западен наратив. За тази цел Сергей Лавров се среща както с представители на Арабската лига в Кайро, така и с такива на Африканския съюз в Адис Абеба. Предхождащото го посещение на Владимир Путин в Иран, където той се видя със аятолах Али Хаменей и турския си колега Таийп Реджеп Ердоган, също трябваше да обслужи подобна цел.

Не на последно място, Лавров използва посещението си в четирите африкански държави, за да благодари на страните от континента за тяхното "балансирано" (по негови думи) поведение спрямо войната в Украйна. Когато ООН гласува резолюция за осъждането на руската инвазия в Украйна през месец март тази година, цели 25 африкански държави или изобщо не гласуваха, или се въздържаха. Това със сигурност е пробив за руската външна политика, който не идва случайно. И тук не става дума само за зависимостта на редица африкански страни от руските зърнени култури, оръжие или наемници, но и за дипломатическите усилия, които Москва полага от няколко години насам, за да си върне някогашните силни позиции на континента (в това число и срещата Русия - Африка, която се проведе през 2019-та година в Сочи).

Но докато Сергей Лавров обикаля Африка, същото прави и френският президент Еманюел Макрон, който посещава Камерун, Бенин и Гвинея-Бисау (а преди това бе домакин в Елисейския дворец на египетския президент Абдел Фатах Ал-Сиси). Тук дори ще оставим настрана руско-френските отношения, когато става дума за Африка (те са наистина сложни; за zero-sum играта между Париж и Москва най-актуалният пример е Мали; за колаборацията между двете - Либия). В случая важното е, че Макрон използва Африка, за да се противопостави на посланията, които междувременно прозвучаваха от Сергей Лавров. На свой ред, по примера на руския външен министър, френският президент се опитваше да обясни поведението на Русия посредством опита на местната аудитория. Оттук Макрон заяви, че с нахлуването си в Украйна Русия е показала, че е имперска и колониална сила (разбира се, подобно нещо да бъде изговаряно от французин в Африка е леко деликатно). И че Москва използва храната, така както и енергията - като оръжие.

А думите, с които се замерят Париж и Москва, както и шпагите, които въртят Макрон и Лавров, идват да ни покажат, че войната на Русия може да е започнала в Украйна, но се води и в Африка.