Каква е разликата между Ингушетия и България? Много проста - едва ден, след като в малката република, субект на Руската федерация, бе извършен самоубийствен атентат, местните власти обявиха името на шахида, който уби осем и рани петнайсет души.

Месец след самовзривяването на атентатора на летище Сарафово българските служби не са наясно нито със самоличността, нито с народността, нито с мотивите на самоубиеца. С гробно мълчание е обвита дори технологията на терористичния акт. Това е разликата.

Някой ще заключи философски - на тамошната милиция (днес актуално именувана полиция, но само това е разликата) не й е за първи път: в този взривоопасен регион е всекидневие, свикнали са. Но се натрапва по-неприятната мисъл: ако българските (не)компетентни органи работят с такова темпо, подобна съдба може да очаква и нашата родина.

Веднага след атентата в Бургас министър Цветанов демонстрира завиден оптимизъм за разследването. Президентът Плевнелиев дори го надмина с изявлението си: „България никога няма да забрави бруталното терористично нападение срещу израелските туристи и виновните ще бъдат открити и наказани, каквото и да струва това".

Вероятно корените на този ведър оптимизъм се криеха в очакваната подкрепа на т.нар. партньорски служби. Държавните ни мъже обаче не си дадоха сметка, че момчетата със значки от всички организации, изсипали се в първите часове след атентата на летището - от МОСАД до ЦРУ, освен разследващите функции, с които се справят добре, изпълняват и политическите поръчки на своите правителства. С което се справят съвсем не по-лошо.

А че първият атентат срещу израелски граждани на територията на ЕС ще бъде използван за глобални политически цели, стана ясно още преди да се е разсеял димът от експлозията. Тел Авив мълниеносно посочи виновника - „Хизбула" и Иран. Удобна мишена, ако се има предвид израелската непоносимост към Техеран. В медиите - българските и израелските - се завъртяха версии, коя от коя по-безумни.

И докато родните експерти - и подготвените, в подходящите учебни заведения и почерпилите експертизата си от Fox Crime - се упражняваха в пустословие по темата, колегите им от Обетованата земя упорито търсеха и, естествено, намираха единствено трошичките информация, които да потвърдят официалната държавна позиция.

В този напразен шум специалистът по проблемите на организираната престъпност, тероризма и сигурността, придобил знания и умения във ВИФ „Г. Димитров", внезапно замлъкна. Иначе словоохотливият Цветанов, като че ли загуби дар-слово. Явно усети, че в тази материя всяка дума е крачка по мартенски лед над пълноводна река. Това не е като да кадруваш в съдебната система, да клеймиш съдии, да произнасяш присъди от парламентарната трибуна.

Този път министърът - не можем да отречем - налучка верния ход - дали от интелигентност или от инстинкт за самосъхранение, не знаем.

След поредицата гафове, от които се измъкна сух от мокрото, премиерският фаворит зацепи, че тук на карта са заложени неща, които излизат от рамките на неговата компетентност и кръгозор. И млъкна. Като последен напън да минимализира щетите Цветанов направи всичко възможно да ни убеди и нас, и света, че атентаторът самоубиец не е българин, а чужденец.

Но какво ни топли това като държава? Месец, след като в България очевидно бе допуснат фатален (за жертвите, но и за всички останали) пробив в националната сигурност, разследващите имат: два фоторобота, два фалшиви документа, един запис от охранителна камера, някакви останки в моргата, ДНК и отпечатъци без съответствие. И стотици - може би хиляди - свидетелски показания от рода „Тоз май съм го виждал...", „Прилича на един, дето...".

Запознатите с хода на всички ОИМ (оперативно-издирвателни мероприятия) по големи случаи знаят, че пороят от мераклии да дават сведения и така да почешат своето его за място в историята е непресушим. И за жалост безполезен.

Българските служби за пореден път показаха, че са безсилни не само пред родните поръчкови убийци, наркотрафиканти, самоделни пиротехници, но и пред все по-рафинираните последователи на всевъзможни политически и религиозни движения, чийто единствен инструмент за изява е терорът.

Защо ли да е по-различно? След като още в началото на т.нар. преход бе направено всичко възможно да бъде ликвидиран агентурният апарат, след като двайсет години думата „агент" бе превръщана в дамга и в един кюп бяха накиснати и доносниците, писали за любовницата на съседа, и хората, работили за сигурността на държавата. Когато анализаторите и експертите предпочитат да се изявяват медийно, вместо да оказват съдействие на разследвания.

Съмнително е дали някой от нашите спецполицаи някога е надзъртал в Корана, дали е запознат с различните многобройни течения на исляма, с разликите между мотивите на терористите самоубийци в Дагестан и Турция. Уви, мнозина от тях май не биха могли да отличат селски ходжа от радикален ислямист. Но борбата с тероризма започва именно с познаването на неговата първооснова. А във всичко изговорено покрай трагичното събитие прозираме единствено исторически преглед, който ни запраща към гара Буново, към „Баадер Майнхоф" и Карлос Чакала.

След взрива Цветанов обяви, че подобни актове се разследват страшно трудно. Главният секретар/комисар Георгиев пък намери оправдание, че и в Америка се стреля. Никой не си посипа главата с пепел, че България няма ресурс не само да разследва постфактум, но - което е по-страшно - да предвижда и противодейства на тероризма, който все повече разширява географските си територии.

Терористите се стремят да имат „спящи" клетки във всички слоеве на обществото навсякъде по света, службите у нас нямат дори задрямали такива.

Вероятно имената на терориста от летище Сарафово и неговите помагачи ще останат неизвестни. Както и имената на извършителите на почти всички поръчкови убийства и бомбени атентати от 90-те насам. За родното МВР безпрекословно известни винаги са имената единствено на жертвите. Затова по-добре е да се мълчи.