Трагедията в Ница са пореден път показа, че колкото и да се подготвят службите за сигурност, пробивът винаги идва внезапно и не от онази посока, от която го чакаме.

За французите предизвикателството бе нормалното протичане на Euro ‘2016. Но ударът дойде няколко дни след големия финал. Тепърва анализатори ще отговарят на въпроса – имало ли е отпускане, умора, занижаване на вниманието. Едва ли някой ще отрече, че липсата на елементарни заграждения около мястото на провеждане на толкова масово мероприятие е гаф.

Но въпросът ни е за друго.

Още предстои да се уточни психически болен човек или радикализиран ислямист е атентаторът от „Английската крайбрежна“ в Ница.

И тук трябва да светне код „червено” за тревога на българските власти. Мохамед Булел определено е имал психиатрични проблеми. За това говорят редица свидетели. Имал е и криминално поведение с ниска степен на обществена заплаха, но определено би трябвало да е под наблюдение. Версията за неговата радикализация е удобна както за френските власти, така и за международната антитерористична и терористична общност.

Обикновен психар, преодолял мерките за сигурност на служби, които по презумпция би трябвало да са с повишено внимание (след Charlie Hebdo, Батаклан и т.н.) и извършил масово убийство, звучи по-зле от терорист, дълго замислял и подготвял атентат. Ислямска държава веднага пое отговорност за клането – но за да си направи реклама тя би поела отговорност и за проливен дъжд над Албиона.

Къде сме ние? 53-годишният Петко Савов от Лясковец е нашият пример за неподготвеност на държавата за справяне с кризи. Човек с определени психически проблеми, аутсайдер, агресивен, но със законно оръжие. Дори камион не трябва да наема. Не бива да слагаме на кантар двете събития – когато има загубен дори един човешки живот, да се мисли в проценти е цинично.

Но колко като Мохамед и Петко се разхождат по улиците днес. Те подават своите сигнали, че има проблеми. Околните ги определят като „особняци”, „темерути”, „чешити”. И ако във Франция определено има тревожни явления като дезинтеграция и капсулиране на мюсюлманската общност, което води неизбежно до проникване на радикални елементи сред нея, при нас проблемът е по-невидим.

Превенцията на психичното здраве в България е на критично ниво. Психично болните не получават необходимата здравна помощ. Зачестяват самоубийствата и опитите за самоубийство на млади хора. Всекидневие започнаха да стават нападения с тежко пострадали заради един поглед „на криво”, заради казана дума или просто без причина.

Хората с психични проблеми и дори просто с по-лабилна нервна система, оставени без необходимите грижи, неизбежно се маргинализират, откъсват се от обществото, често губят работа, семейство, среда. Сигналите за приближаване на критичната точка остават незабелязани – държавата е абдикирала от психиатричната грижа, обществото е глухо и сляпо за симптомите на ближния. Дори да се разминава всеки ден с него, отминава го ако не с презрение, то с безразличие.

А каква е гаранцията, че един човек на ръба просто ще посегне на себе си, а няма да се опита да отмъсти за своя провален живот на повече хора.

Казват, че напоследък Мохамед се бил радикализирал. Възможно. Лабилни психически, нереализирани в живота хора търсят общности, които ще им помогнат да преодолеят своята неосъщественост, ще им дадат самочувствието на личности с кауза, част от „семейство”, глутница. Към ляворадикалните терористични групи през 60-те и 70-те години на миналия век се присъединяваха много подобни субекти, които въобще не се интересуваха от идеология. Те искаха да са част от нещо голямо, властно, силно. Което да компенсира собствената им безличност.

Други стават просто самотни отмъстители. По-трудни за откриване, практически неподлежащи на възпиране. Освен с окончателно решение, когато вече е късно.

А като се върнем към случая „Лясковец”, ще се убедим, че у нас да се сдобиеш с пушка е почти толкова лесно, колкото и с бурка. А след това просто трябва някой – дали ще е болното ти съзнание или имамът, няма значение - да ти посочи мишената. Децата, които вдигат шум под прозореца, или неверниците…

От подобни хипотези изходът обикновено е трагичен. И разликата е само в броя на жертвите.

Д-р министър Москов не може да бъде причислен към успешните здравни началници. Но е крайно време да разбере – а и неговият пряк ръководител – че здравеопазването е ключов елемент от националната сигурност. И вместо да се чуди как всяка пенсионерка, отишла на доктор да се регистрира с пръстови отпечатъци, да се замисли, какви неотложни мерки да се вземат в областта на превенцията на психичното здраве, за подобряване на здравно-психиатричните грижи – както институционализирани, така и в общността, равен и адекватен достъп за такива грижи.

Защото бедата понякога идва точно от посоката, която не подозираме. А у нас такива посоки – бол.