В началото на май в Санкт Петербург се проведе годишният юридически форум (SPBILF). На фона на пълномащабната военна инвазия в Украйна и международната изолация на Русия основната му тема беше "противопоставяне на русофобията".

Лекторите на форума - официални лица, депутати от Държавната дума, служители на службите за сигурност, проправителствени правозащитници и пропагандисти - призоваха понятието "русофобия" да бъде фиксирано в законодателството на страната и да се въведе наказателна отговорност за нейните прояви. Омбудсманът на Руската федерация Татяна Москалкова нарече русофобията "мизантропска идеология", а "русофобите" - "организатори на неогеноцид".

На 9 май, няколко дни преди Санктпетербургския форум, Владимир Путин говори също за русофобията като "идеология на превъзходството". В речта си военния парад той разкритикува "западните глобалистки елити", които "сеят омраза, русофобия и разрушават традиционните ценности". Между другото, Путин от години сравнява русофобията с антисемитизма.

В същото време руските политици и пропагандисти наричат ​​"русофобия" буквално всичко: от представянето на Верка Сердючка на Евровизия до заповедта за арест на Владимир Путин и детския омбудсман Мария Лвова-Белова (Международният наказателен съд в Хага смята, че те са отговорни за военно престъпление - незаконно депортиране на деца от окупираните украински територии в Русия).

Кой измисли русофобията?

Това е дълга история, така че за начало най-кратката версия. Обикновено се смята, че това понятие е въведено в средата на 19 век от поета, дипломата и консервативния мислител Фьодор Тютчев. Но всъщност той навлиза в повече или по-малко широка употреба едва през 70-те години сред лексиката на съветските дисиденти - националисти. Именно оттам той преминава в лексикона на постсъветските руски националисти, а след това и в държавната пропаганда.

А сега по-задълбочено. Тютчев живее в чужбина от 1821 до 1844 г. и редовно критикува в своята журналистика западни писатели и политици заради "яростна враждебност" към Русия: за симпатии към полското въстание от 1830 г., за критика на автокрацията, крепостничеството и външната политика.

В тази публицистика Тютчев не използва думата "русофобия". Но често тя се използва в европейската преса. Например британските дипломати, които се притесняват от колониалната експанзия на Руската империя в Централна Азия, бяха наречани русофоби. В тази стилистика понятие е по-близко до първото си значение: "фобията" все пак първо е "страх", а не "омраза".

Очевидно, заимствайки тази дума от пресата, Тютчев я използва в частна кореспонденция на френски език. Но той не го прилага в международната политика - той нарича политическите възгледи на либералните "западняци" (в частност Иван Тургенев) "русофобия".

Думата "русофобия" в смисъла, който е употребява Тютчев, не се налага. До Първата световна война се появява от време на време в рускоезичната преса - като правило, в контекста на напрегнатите отношения между Русия и Великобритания. Като "остаряла" и "книжна" дума "русофоб" за първи път влиза в речниците на руския език едва в сталинската епоха със значенията: 1) противник на политиката на сближаване с Русия; 2) човек, който мрази роското и руснаците.

Второто вълна на "русофобията" се случва след Втората световна война в емигрантската преса по внушение на Иван Илин (той често е наричан любимия философ на Владимир Путин). Илин твърди, че русофобията, тоест завистта и страхът от Русия поради нейната мощ и размери, е отличителен белег на "световното задкулисие" (това, което сега по-често се нарича "колективен Запад").

Най-вероятно именно от емигрантската преса, която можеше да се чете нелегално или полулегално в СССР, думата "русофобия" влезе в лексикона на съветските дисиденти. Вероятно за мнозинството от съвременните читатели дисидентите са предимно привърженици на демократичните реформи, но като цяло сред дисидентите и недоволните изобщо от епохата на стагнация имаше може би дори повече националисти, отколкото либерални интелектуалци. "Непочвеническата" идеология от 70-те години поражда явлението "селски" писатели, например.

Решаваща роля в популяризирането на понятието "русофобия" изиграва Игор Шафаревич, който е почти еднакво известен като велик математик и като дисидент националист. В края на 70-те години в самиздат започва да се разпространява неговият памфлет "Русофобия", в който, ако опростим тезата му, но не много, той обвинява евреите за всички беди в Русия. Социализмът и Октомврийската революция според него са еврейска интрига срещу руснаците, а убийството на Николай II и семейството му е ритуално.

Шафаревич също смята либерализма, идеите за правата на човека и цялата демократическа шизофрения за еврейски заговор срещу Русия. А и дисидентската критика на съветския империализъм: навлизането на войски в Чехословакия през 1968 г., репресиите и русификацията в съюзните републики и националните автономии и т.н. Всичко това за Шафаревич и неговите съмишленици са прояви на "яростната русофобия" на "евреи и ционисти", стремящи се да разрушат "традиционните ценности" на "руското общество".

Антисемитизмът е най-важният елемент в конструкциите на Шафаревич. И още по-забележително е, че неговата русофобска доктрина може по принцип да мине без войнстващ антисемитизъм. Ролята на опасния "пришълец" може да се припише не на "ционистите", а, да речем, на "глобалистите". Което всъщност беше направено от руската пропаганда в края на 2000-те и особено през 1910-те години. Не че "силовият елит" се отърва от антисемитизма - никак. Но поне се научи да изгражда образа на врага малко по-изобретателно.

Е ли русофобията идеология?

Не. Но Кремъл наистина иска руснаците да мислят така.

Първо, не е съвсем ясно срещу кого точно е насочена русофобията. Така антисемитизъм е срещу евреите, хомофобията е срещу нехетеросексуалните хора. А русофобията е... срещу етническите руснаци? Или срещу всички граждани на Русия? Или срещу всички, за които руският е роден език? При различни обстоятелства руските власти определят русофобията по различен начин.

Второ, исторически никога не е имало институции или значими политически движения в света, които да призовават към активна омраза и/или страх от Русия и руснаците. Няма (и е изключително трудно да си представим), да речем, партия в някоя европейска страна, която да напише в програмата си: нашата основна цел е да изкореним руското. Организации, които директно си поставят за цел изкореняването на евреите или хомосексуализма, е имало в миналото, има и сега. Що се отнася до русофобията, на руската пропаганда й се налага да приписва такава мотивация на различни организации (напр. НАТО), които никога не са го декларирали.

Вече разказахме подробно, че негативното отношение към Русия в много страни нараства преди всичко поради действията на политическото ръководство на самата Русия. Пълномащабна военна инвазия в Украйна, принудително депортиране на деца от окупираните територии, използване на терористични тактики, отравяне на противници с химически оръжия, анексиране на Крим, пътнически самолет, свален в небето над Донецка област , преследването на дисиденти и LGBTQ хора - това са факторите, които влияят върху възприемането на Русия в чужбина.

В същото време Кремъл сякаш иска да снеме от себе си отговорността за това - и през последните години се опитва да убеди жителите на страната (а и на останалия свят), че "колективният Запад" е исторически фундаментално враждебен към Русия. Освен това се твърди, че либералните демокрации се стремят да унищожат страната от ирационален страх от нейното величие, уникалността й и придържането към традиционните ценности.

От време на време властите и пропагандистите повтарят: такова геополитическо или дори цивилизационно противопоставяне като цяло има екзистенциален характер, а Русия е заобиколена от врагове. В името на интересите на сигурността те се опитват с всички сили да мобилизират руснаците за борба с измислената заплаха, която идва от "русофобите".

Разбира се, това не винаги е било така. До консервативния завой по време на третия мандат на Путин "русофобията" остава доста маргинално понятие, използвано предимно в националистически кръгове, които се възприемат като интелектуални наследници на Шафаревич и съветските и руски патриоти.

Например, в периода от 2000 до 2013 г. руското външно министерство споменава "русофобия" не повече от няколко пъти годишно, а в някои години изобщо не използва това понятие. Подобна динамика се наблюдава и в материалите на руските пропагандни медии за западна публика. През 2000-те години руските власти смятат за проява на русофобия един доста специфичен случай - езиковата дискриминация на рускоезичните "сънародници" в постсъветското пространство, предимно в балтийските страни.

Забелязва се скок в използването на думата по държавната телевизия по време на войната с Грузия през 2008 г. До анексирането на Крим през 2014 г. политиците на първа линия никога не са говорили за ирационални страхове или "омраза към всичко руско" в западните страни. Напротив, ставаше дума за неразбиране, предразсъдъци, остатъци от Студената война и инерция на мисленето като Изток-Запад. Освен това тогава такава категория като "колективен Запад" изобщо не съществуваше в реториката на властта.

В същото време политическият изследовател Валентина Феклюнина предположи още през 2012 г., че критиките към действията на Кремъл вътре в страната са започнали да се възприемат от властите като потенциална заплаха за националната сигурност още в средата на 2000-те години. В същото време в контролираните от държавата медии широко се разпространи идеята: въпреки всички трудности "истинският патриот на Русия" винаги ще търси положителни страни в страната, а всяка критика е непродуктивен негатив. Феклюнина смята, че именно тази комбинация е помогнала на Кремъл до 2012 г. доста лесно да превърне критиците на режима, привържениците на либерализацията и демократизацията на Руската федерация в "русофоби" в очите на широката общественост.

Както казват изследователите, в началото на 2010 г. съставът на "русофобията" започва бързо да се разширява. Това се превърна в универсално пропагандно клише, което приравнява несъгласието или неодобрението на политиката на Кремъл със страх или омраза към Русия. "Русофобията" някак обяснява политическите (и, което е важно, психологическите) мотиви на хората, които не са съгласни с държавните интерпретации на историята и мотивите за разпадането на СССР, или идеите за "гей пропаганда", "обединение на мъж и жена", "недружелюбни страни" и т.н. Всеки месец с усилията на Кремъл все повече явления се обявяват за "русофобски".

След Украинската революция на достойнството през 2013 г., анексирането на Крим и избухването на военните действия в Донбас, географията на "русофобията" първо се разшири към съседната страна, а след това и към западните държави, подкрепили Украйна. В същото време темата за "омразата на Запада към всичко руско" започва да доминира в руската пропаганда.

Постепенно от пропаганден щемпел за вътрешно ползване "русофобията" се превърна в самата оптика, през която Русия възприема реални и въображаеми заплахи във външната и вътрешната политика. Така и "русофобията" се превърна в едно от основните оправдания за пълномащабно военно нахлуване в Украйна през февруари 2022 г.

В известен смисъл "русофобите" са удобен универсален враг за путинизма. Последното няма реално идеологическо съдържание, а само емоционално съдържание: негодувание и постоянно изграждане на нови образи на врага. Съответно всеки, който се бори с путинизма, се определя като враг и автоматично се обявява за "русофоб".

Получава се такъв цикъл: руските власти възприемат някого или нещо като заплаха за себе си - организират дискриминация, репресии или дори военна агресия - това е последвано от реакция (протести, санкции и т.н.) - тази реакция се тълкува като "поредна проява на русофобия" и нова заплаха - пак репресии и агресия - пак реакция - и т.н., и т.н.

А има ли истинска русофобия?

Това е много труден въпрос.

Очевидно е, че руските власти са дискредитирали понятието "русофобия" за много години напред. Ще бъде много трудно да го изчистим от асоциации с военна агресия (да не говорим за шовинизма). Но и без това понятието "русофобия" просто не е много полезно за нищо друго освен за пропаганда.

Последните публикации по темата също трудно могат да се нарекат безпристрастни. Например, авторът на книгата "Русофобията: Пропаганда в международната политика", норвежкият журналист Глен Дисен, е чест гост на пропагандните предавания на RT. Книга на швейцарския политолог Ги Метан "Историята на западната русофобия" стана основа на пропаганден документален филм на Първи канал. И Андрей Циганков, професор в Калифорнийския университет, написал труда "Русофобия. Антируско лоби в САЩ", публикува статии, оправдаващи руската инвазия в Украйна.

Спокойно може да се каже, че русофобия, каквато си я представя Кремъл, не съществува. Това обаче изобщо не означава, че руснаците или дори онези, които просто говорят руски, не могат да бъдат дискриминирани поради своя произход и идентичност. Понякога причината за това може да са антируските настроения в дадена страна, причинени от агресивната външна политика на Кремъл, историята на съветските репресии и окупация, войни - или просто нетърпимост на някои общества към имигрантите. Всеки такъв случай трябва да се разглежда отделно.

Но има и друго, по-сложно обяснение за дехуманизацията и стигматизацията на руснаците - т. нар. антиславянски настроения (наричат ​​го още "антиславянство"). Във влиятелния труд "Изобретяването на Източна Европа" историкът Лари Улф обяснява, че още през 18 век западноевропейските мислители започват да гледат на поляците, словаците, чехите, украинците, българите, руснаците и други славянски народи като на по-нисши. Те започват да се представят като "почти европейци", които са заклещени между просветения Запад и дивия Изток.

Във въображението на много западноевропейски писатели, военни, дипломати, пътешественици, политици и аристократи се затвърди идеята, че тези народи са в състояние да усвоят "цивилизацията" само повърхностно и по своята природа остават "варвари".

Съвременните изследователи наричат ​​този възглед за страните от Източна Европа колониален. Ето защо някои постсъветски страни отказват да се наричат ​​източноевропейски.

През втората половина на 19 век в имперска Германия процъфтяват антиславянските настроения. Публикувани са много псевдонаучни трудове, че народите от Източна Европа като цяло са "раса от подчовеци" (на немски: Untermensch), която трябва да бъде колонизирана, а населените от тях територии да бъдат прехвърлени под контрола на германците.

Тази идея по-късно намира своя окончателен израз в нацизма. Ръководството на Третия райх предвижда за поляците, чехите, украинците, руснаците и т.н. ролята на "расово по-нисши слуги", които могат да бъдат третирани "като африканци". Ето защо някои изследователи смятат, че Великата отечествена война трябва да се разглежда като колониална война в рамките на Втората световна война.

Дори след Втората световна война антиславянските настроения не изчезват. Антикомунистическата пропаганда и дори популярната култура само затвърдиха много стереотипи: за руските и полските пияници, за украинските секс работници, за словашките джебчии и т.н.

Източноевропейците често се представят като някаква неразличима маса от "други". Гледали ли сте американски филм и да се възмущавате, че руснаците там, докато пият, викат "за здраве"? Това всъщност е полското "na zdrowie" - аналог на английското "наздраве" или немското "Prost", на руски няма точен аналог. Но за западната масова култура разликите между полската и руската култура на пиене са излишни тънкости.

Антиславянските настроения и техните проявления са все още малко проучен феномен и ново направление на изследване. Но ако антиславизмът засяга живота на личности, на които западноевропейските общества приписват постоянни негативни характеристики, лесно е да се предположи, че нещо подобно се случва и на държавно ниво. И по отношение на Русия тези характеристики несъмнено съществуват. Вярно е обаче и че Русия, честно казано, не прави нищо за преодоляване на тези стереотипи и много за тяхното укрепване.