Как ще изглежда 2018 г. от гледна точка на международните отношения? Война или мир? Конфронтации или сътрудничество? Времето не предвещава да е по-добро, но само от европейците зависи да се издигнат на висотата на един свят, който е в упадък.

След зловещата 2016 г. (атентати, Брекзит, Тръмп...) всички се страхуваха от 2017 г., която се оказа по-малко лоша от очакваното (всичко е относително...), в един като цяло негативен междунарoден климат.

Основната жертва на 2017 г.: мултилатерализмът, тази визия за света, произтичаща от сътрудничеството между държавите с цел решаване на проблемите, а не конфронтации и задушаване. Дали тази негативна тенденция ще продължи, пита Пиер Аски в свой анализ за френския вестник Le Nouvel Observateur.

Нека се опитаме да погледнем в 2018 г. през призмата на 5 въпроса.

   Ще избухне ли войната в Иран? А в Северна Корея? Или и двете?

Във Вашингтон мнозина поставиха въпроса по този начин... преди американският президент да отвори "трети фронт", Йерусалим, с признаването на свещения за три религии град за столица на държавата Израел. Още един знак за дипломатическия апетит "за пробив" на домакина на Белия дом, дори да нарушава деликатните местни, регионални и международни баланси.

Иран и Северна Корея са проблеми, които стоят във визьора на Доналд Тръмп от началото на неговия мандат, неговата лична "ос на злото". Той има голямо желание да воюва с "човека-ракета" (по този начин той описва Ким Чен-ун) и със страната на моллите (на която още не е намерил псевдоним).

Северна Корея сама по себе си представлява двоен проблем за Съединените щати: в допълнение към ядреното оръжие, което вече показа, че контролира, тя разработва програма за балистични ракети, теоретично способни да достигат до американска земя и дори нейната столица Вашингтон. A любимият й лидер изпитва садистично удоволствие да провокира директно каубоя на Белия дом.

Доналд Тръмп заложи репутацията си на карта: той заяви силно и ясно, че ще реши проблема, ако е необходимо с "огън и ярост". Но неговите генерали и държавният секретар Рекс Тилерсън знаят, че конфликтът със Северна Корея ще има много висока човешка цена и реален риск от ядрена ескалация, каквато светът не е виждал от десетилетия. Както и това, че Тилърсън ще бъде уволнен през следващите няколко седмици от Тръмп, както много се говори в американската преса, а рискът от ескалация ще се увеличи.

Иран е проблем от друго естество: той не заплашва пряко Съединените щати, но "приятелите" на Доналд Тръмп в региона (Саудитска Арабия и Израел по-специално) го смятат за пряка заплаха.

Но преди всичко, Тръмп изгради част от предизборната си кампания върху отхвърлянето на ядрената сделка, подписана от Барак Обама с Техеран след дълги международни преговори. Той потвърди тази позиция, като денонсира "сертифицирането" на това споразумение, оставяйки Конгреса да реши дали иска да наложи нови санкции на Иран.

Пряк или непряк конфликт с Иран има няколко предимства от гледна точка на Вашингтон: Съединените щати имат "мотивирани" съюзници, а не както съседния на Корея сенчест Китай и имат да вземат исторически реванш за генералите от корпусa на морските пехотинци, които никога не простиха на Иран своите 241 мъртви в Бейрут през 1983 г. (в същия ден, в който при атентат в Дакар бяха убити 58 французи).

Aмериканската общественост не иска, според всички анкети, нова война след десетилетието на боевете и смъртта в Афганистан и Ирак. Ще бъде ли това достатъчно да озапти Доналд Тръмп?

   Ще продължи ли Тръмп да бъде президент?

Друг начин да зададете въпроса е да попитате дали разследването на "руската връзка", което има своята ежедневна доза от обрати и разкрития, вече е оказало или ще окаже влияние върху начина, по който Доналд Тръмп управлява Америка и мястото й в света.

Отговорът очевидно е да. Историята показва до каква степен Ричард Никсън, предишният "импийчнат" президент, свален от власт заради лъжата си в аферата "Уотъргейт", беше обсебен от разследването. "Хитрият Дик", "Ричард измамникът" водеше войната във Виетнам с очи, опиянени от американската вътрешна политика и собствената си съдба, както сполучливо показа неотдавнашната документална серия на Arte за този сериозен конфликт на интереси в новата американска история.

Доналд Тръмп има важна среща в края на 2018 г. - "средносрочните" избори в средата на мандата, които биха могли да решат съдбата му. Ако Републиканската партия се справи добре и президентът не е окалян от "руското разследване" дотогава, може да се надява да оцелее до края на мандата си с Конгрес, който ще му бъде признателен. Ако Републиканците отстъпят при гласуването, останалата част от мандата на Доналд Тръмп ще бъде меко казано сложна.

Следователно, може да се мисли, че президентът се нуждае от международен контекст на криза, дори на война, за да покаже, че е енергичен, а не като това "огъване" на Обама, по думите му. Има само една крачка, която непостоянната личност на Доналд Тръмп позволява без колебание да бъде прекрачена. ... Трябва да се отбележи, че в международните отношения той има най-голям капацитет за действие, докато вътрешните му реформи, като здравната, бързо се превръщат в препятствия.

За по-малко от година той напусна споразуменията за климата в Париж, затръшна вратата на ЮНЕСКО и организацията на ООН по въпросите на мигрантите, "анулира заверката" на споразумението с Иран, рискува да възпламени огъня в пепелта на израелско-палестинския конфликт, дестабилизира мрежата от съюзи на САЩ в Европа и Азия... Така че през 2018 г. затегнетe колани.

   Ще бъде ли преизбран Путин?

Ако се колебаете за отговора, имате нужда от преговор... Владимир Путин най-накрая обяви решението си за президентските избори на 18 март 2018 г., но няма нужда да бъдете фин "кремлинолог", за да предскажете, че той ще бъдe безпроблемно преизбран пред опонента си Ксения Собчак, дъщеря на бившия съветник на Путин Анатолий Собчак. По този начин, както неотдавна отбеляза един френски наблюдател, Владимир Путин ще се присъедини към Сталин в рекорда по дълголетие на власт в Кремъл...

В контекста на абсолютния контрол над властта в Москва, обновен, подсилен и подмладен, с мъдра дозировка от мениджъри, олигарси, технократи и сенчести мъже около себе си, Владимир Путин има много силни козове.

Той знаеше как да използва сирийската война в своя полза, успя да оцелее срещу западните санкции, наложени след анексирането на Крим през 2014 г., и има пакет от повече или по-малко силни съюзи, които нарушават изолацията, в която смятат, че са го поставили западняците: от Китай до Турция или Иран, Путин няма влиянието на СССР от миналото, но със сигурност има карти, които го поставят в центъра на глобалната игра.

Единственият въпрос, който възникна наскоро, беше повдигнат от един европейски анализатор: дали Путин се нуждае от война, за да поддържа стабилност у дома? Особено ако икономиката се e стабилизирала след период на спад, тя силно зависи от сектора на въглеводородите.

И накрая, като не могат да се изключат и изненади, единственият реален въпрос, който си задават наблюдателите на Русия е какво ще се случи през... 2024 г., когато Владимир Путин, вече ще е на 70 и може да предаде властта. В какво състояние ще остави страната и на кого

   Ще се превърне ли "китайският модел" в магнит?

Въпросът може да е озадачаващ, но Китай на президента Си Дзинпин, чиято власт бе значително подсилена от 19-ия конгрес на Комунистическата партия тази есен, престана да се представя скромно на света и силно обяви мощта и влиянието си.

"Китайският модел" е западният анти-модел: авторитарен капитализъм, преименуван на "социализъм с китайски характеристики", основан на върховна меритокрация и силна държава, a не на разделение на властите, нито на свещените свободи на Западa (преса, асоциации, религия, съюзи...), частен сектор, широко държан от партията...

Силата на този модел е в неговата ефективност в случая с Китай: той успя, противно на всички очаквания, да направи китайската икономика втора, а в бъдеще и първата в света и една от най-иновативните, без да прави и най-малката политическа отстъпка. Целият панел от политически теории се е сринал в миналото.

Колкото повече страните в развиващия се свят гледат на Пекин със завист и възхищение, отколкото към дискредитирания, отслабен и разединен Запад, толкова повече се усеща, че Китай със своите "копринени пътища" има стратегия за влияние в света, придруженa от добре заредена чекова книжка.

Пекин дори стига до Европа, за да спечели нови "приятели", с инфраструктурната си стратегия, която се финансира без обичайните международни условия. Китай създаде срещата на върха "16+1", в която участват 16 балкански европейски държави, но също така и някои членове на Европейския съюз от Централна и Източна Европа, които се възползваха от икономическата му щедрост и значителни инвестиции.

Ще продължи ли тази тежка тенденция през 2018 г.? Със сигурност, китайският валяк няма от какво толкова да се страхува в този период, най-малкото от Доналд Тръмп и несъгласуваността си с него.

   Ще използва ли Европа шанса си за възстановяване?

Това е най-трудният въпрос за 2018 година. Европейската депресия от 2016 г., дължаща се на Брекзит и след това на избирането на Тръмп, предполагаща непреодолима популистка вълна, отстъпи място на относителното облекчение от 2017 г., въпреки високите оценки на популистите и крайната десница, включително Германия.

Еманюел Макрон, европейският "герой" от 2017 г., очевидно се възползва от английското затъмнение, дължащо се на историческото бедствие, което представлява брекзита за Кралството, и от една Германия, временно погълната от сложните си следизборни преговори, за да се афишира като лидер на Европа "в период на отскок". Той представи предложенията си в речта си в Сорбоната и се надява през 2018 г., да има немски партньор, с който да ги да ги занесат на тези, които се присъединят към бъдеща Европа на няколко скорости.

Но успехът не е гарантиран на континент, който е свикнал да разочарова и да пропуска срещите със собствената си история за малко повече от десетилетие. И все пак гласът на Европа липсва в този свят, разкъсван от пориви на националистически и популистки трески, включително в рамките на ЕС (внимание към следващото опасно избирателно събитие в една голяма страна, Италия, пролетта на 2018 г.), застрашен от военни авантюри с непредвидими последици.

Макар и да е далеч от перфектна в "28-те", Европа е единствената, която може да гарантира образцовост, мир и демократично, социално, екологично и човешко съвършенство, което никъде другаде не е в челните редици на дневния ред. Но най-напред е необходимо тя да иска народите й да го приемат. Това трябва да бъде отиграно през 2018 г., защото прозорецът на възможностите вероятно няма да се отвори скоро.