След Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) при президента във вторник пролича, че външната политика на страната ни е вътрешна работа. И че сред други основополагащи компетенции и умения за защита на националната сигурност и борба с престъпността във ВИФ Цветанов е овладял и изкуството на дипломацията. Или ако погледнем от друг ъгъл - външната политика ни е толкова външна, че и най-първите мъже в държавата на ранина научават какви ще са следобедните им решения от американски и израелски информационни източници.

Така и вчера - часове преди края на КСНС, най-големият израелски вестник Haaretz написа каква ще е позицията на България по атентата.

Под навъсения взор на безсилния този път да се справи с нелепата ситуация президент, Цветанов направи най-големия политически гаф за целия мандат на това управление. На базата единствено на „обосновано предположение" той обвини военното крило на легитимната политическа партия „Хизбулла" в организацията и извършването на терористичен акт.

За сведение на вещия в юридически тънкости министър трябва да споменем, че т. нар. обосновани предположения невинаги са достатъчно основателен мотив за който и да било съд дори за налагане на постоянна мярка „задържане под стража" на заподозряно лице. Но на Цв. Цв. подобни дреболии не му попречиха да накисне България във взривоопасна ситуация с дългосрочни последствия.

Няма някакви си български държавници с действията си да опровергават авторитетни издания като Уолстрийт Джърнъл, я!

Обикновено, когато има с какво да се хвали, премиерът Борисов не си спестява удоволствието да го направи лично. Очевидно „напредъкът" в разследването на атентата в Бургас не е сред нещата, които ще оставят светла диря в последните месеци от мандата му. И той предпочете да делегира близкоизточните въпроси на дясната си ръка, като се концентрира върху доста по-удобните за личния му PR коментари по далекоизточните божества.

Изказването на Цветанов породи редица въпроси, на които управляващите неизбежно трябва да дадат отговор. И часове след атентата - когато Тел Авив назова удобните за тях извършители и очакваше от България само потвърждение, и дори при визитата си САЩ, където извън протоколните потупвания по рамото „Сарафово" бе основна тема, министър-председателят устоя на натиска и бе категоричен, че докато няма категорични доказателства, извършители и поръчители няма да бъдат посочвани.

Какво принуди управляващите да огласят информация, базирана на предположения, и то от такава трибуна, от която би следвало тя да се приеме за официална позиция?

Единственото логично събитие, случило се напоследък, което би могло да е в основата на това прибързано изказване, е военният удар на Израел срещу Сирия. В Тел Авив отчаяно се нуждаят от мотивираща подкрепа за това нападение срещу суверенна държава, макар и в състояние на гражданска война. Израел пази мълчание за причините за въздушния удар. Но ако това е прелюдия към евентуална мащабна кампания срещу Иран (не без американска подкрепа) - то бе крайно време България да заеме своето не почтено, но полезно място в геополитическия пъзел.

Открит остава и въпросът, защо, ако са убедени в правотата си, управляващите не си дадоха труда да потърсят консенсус в рамките на КСНС и след срещата на „Дондуков" 2 не излязоха с наистина официална информация и позиция. Възможният отговор е простичък - единствено ГЕРБ вярва, както с половин уста спомена Плевнелиев, че е постигнат много сериозен напредък в разследването на атентата, който бил получавал много висока оценка и отвън, и отвътре.

Но ако се съди по липсата на каквито и да било нови годни доказателства и факти по случая, нито един сериозен политик не би застанал с името си зад посочването с пръст на която и да било организация като извършител. Затова и на Цв. Цв. му се наложи отново да застане като Раймонда Диен и да брани интересите на управляващата клика в соловата акция.

Лошото в случая е, че го направи от сградата на държавна институция, след заседание на консултативен орган към държавния глава. По този начин - волно или неволно - официализира недоказаното до момента твърдение за съпричастност на Партията на бога (това в превод означава hizbu' llāh, няма нищо общо с Буда). Което на свой ред означава, че последствията от непремереното изказване на пишман дипломата ще ги понесе България, а не вицето й.

Президентът отново, както напоследък стана традиция, бе поставен в неудобна ситуация. Неговият консултативен орган бе употребен за изпълнението на една очевидно чужда поръчка и този път той нямаше печеливш ход да го предотврати.

Плевнелиев обаче не пропусна да подлее вода на премиерско-министерския сценарий и да спомене под сурдинка, че разследването по атентата не е приключило и само разследващите органи могат да дават детайли и да преценяват каква информация в хода на работата може да бъде оповестявана. От което логично следва и друга питанка - ако има напредък в следствието, защо именно разследващият екип не информира българското и задграничното общество в допустим обем и начин? Или и те се информират за хода на диренията си от чуждите медии.

Във второстепенна, но за сметка на това комична роля остана външното ведомство на България. На Николай Младенов отново бе отредена роля на симпатичното, но слабоумно дете в правителството. Всички го обичат, но внимават в ръцете му да не попадне кибрит. След като бе принуден като щъркел да скрие глава под крилото си след визитата в Израел преди време и да остави тамошните медии да интерпретират какво е приказвал пред Стената на плача, сега дипломат № 1 дипломатично привика арабските посланици у нас, за да ги „информира" за онова, което те вече бяха научили. Кой от българските, кой - доста по-рано - от другите медии.

Но дали можем да имаме по-различни очаквания към държавата на премиер, който вярва в дюнер дипломацията, където за министър на външните дела може да бъде турено лице с интелектуалния багаж на Румяна Желева (помните ли я?).

И не на последно място - защо в тази набедена за парламентарна република никой не зачете Народното събрание и не го уведоми, че по това толкова важно, не толкова за чуждестранните партньори (върху които се поставя акцентът), колкото за българските граждани, разследване има някакво развитие. Ако има. Този въпрос може да намери отговора си в стенограмите на парламента и начина, по който се налагат и гласуват решения и закони. А и в рейтинга (или липсата на такъв), с който се ползват сред народа неговите избраници.

Това, че глупостта на Цветанов ще застраши националната сигурност, обаче е приказка за плашливи. По-застрашена, отколкото е през всички последни двайсетина години, няма как да стане. Отдавна е известно, че службите не работят, а ако го правят - то не е в интерес на държавата.

Дори когато в чужди медии се появи информация за предполагаем атентат на българска територия, реакцията на родните разузнавачи и контра такива е бърза като на умряла преди седмица котка. И така ще бъде - без да навлизаме в темата и да защитаваме когото и да било - щом като да си сътрудник на службата за борба с организираната престъпност може да се разглежда като компромат.

Надеждата ни е бойните групи на „Хизбулла" да не са прекалено чувствителни и да не се впечатлят от нашите „обосновани предположения". Или чуждестранните партньори, чиито интереси Цветанов обслужи (има една подходяща турска дума, но ще се въздържим), да ни бранят.

И - както е казал народът: бай бабо, да не ни среща мечка.