Преди седмица пред софийската джамия показахме на света поредни грозни сцени на неоправдано насилие и безсмислена омраза. В столицата на острова на стабилността и етническия мир на Балканите.

За онези с неатрофирала памет - това не са първите подобни изстъпления - помним пламъците на Партийния дом насред родилните мъки на промяната, не забравяме паветата срещу символа на държавноста през зимата на 1996/1997.

В останалите в историята случки вандализмът на лумпенизираната фашизоидна тълпа се криеше под знамената на демокрацията. В последния - на патриотизма и вярата. Знамена, които политиците от последните двайсетина години удобно използват за салфетка, с която отриват мазното по оялите се с власт уста.

Със своето изстъпление партайгеносе Сидеров и неговите щурмоваци постигнаха няколко цели. Предварително замислената и осъзната - още поне стотина недоволни от всичко в живота, малограмотни, безработни, безперспективни, ненужни никому отрепки ще дерат наесен гърла „Волен - президент!" и ще си мечтаят да видят някого на сапун. Втората - поради собственото си слабоумие се превърнаха и в подгласници на Ахмед Демир Доган (за някои - Меди Доганов, познат още като агент Ангелов, Сергей, Сава), сплотявайки разритания от отцепника Касим Дал кошер на покорно пускащи бюлетини пчелички.

И може би неочаквано - напомниха на малкото останали мислещи, че фашизмът няма цвят на кожата, няма и религия. Че той може да покрие зловещото си лице с маската на която и да е лицемерна святост, със святостта на която и да е опияняваща идея. И да поведе милиони. Към пропастта...

Сидеров поиска да се забрани ДПС. Доган поиска да се забрани „Атака". Сидеров пожела напевите на ходжата да не звучат от минарето на Банябашъ джамии. Точно както преди двестатина години прадедите на Доган не са допускали българските храмове да се извисяват над земята на повече от поносимото за мюсюлманското око...

Ровя из библиотеката и търся потвърждение на спомените си от покъртителния филм на Людмил Стайков по безсмъртния роман на Антон Дончев Време разделно. Някъде в съзнанието ми се запечатала зловеща реплика на героя на Йосиф Сърчаджиев - Караибрахим. Намирам я: Когато влязох в тази долина, посрещна ме звън на презрян чан. Когато излизам, ще ме изпрати пеене на мюезин...

Събитията, описани от академик Дончев, са датирани към 1666. 345 години по-късно млади и яки момчета, които влизат по-често във фитнес и чалготека, отколкото в черква, се опитаха в името на правата вяра с огън и меч (и защото за меч трябва силна десница го заместиха с ритник) да попречат на себеподобните си да се молят на своя бог, както намерят за добре. Момчета, нахъсани от нявгашен демократ, прозрял отведнъж, че е по-лесно да се упражняваш на тема България на три морета, отколкото да отстояваш онази извечна българска народна демокрация, при която на една ръка разстояние съжителстват православен храм, католическа катедрала, синагога и джамия, и където никой не се бои да отбелязва достолепно религиозните си празници...

От паленето на молитвени килимчета до кладите от неудобни книги има само една крачка. От фанатичните внушения край гроба на Демир баба в памет на жертвите на т.нар. възродителен процес - сред които убийците от гара Буново - до шахидите, приели мъченическа смърт за вярата било в театъра на Дубровка, в Ирак, в Пакистан или сред руините на кулите-близнаци - още по малка...

В държавата - единствена в Европа - съхранила през Втората световна своите евреи от кошмарите на Аушвищ, Бухенвалд и Дахау, да се опитваш да прокараш разделителна линия между два селски двора само защото в единия пипера сади Иван, а в другия Ахмед, е престъпление. Не, не срещу човечеството. Срещу човечността. Защото всчки ние се опитваме да простим. Не да забравим, но да простим. Едните - клането в Батак, другите - Голямата екскурзия...

Към средата на тридесетте години на миналия век един неоценен австрийски художник реши, че може да стане господар на света и да премахне всички, които не харесва. Едва ли има време, което ще излекува раните от този опит. Сега на балканска почва един нереализирал се журналист и един философ под прикритие се опитват да унищожат с един замах малкото, с което България двайсет години с право се гордее - че е обща родина на много различни, но и много близки хора. Уроците на съседите не са достатъчни на родните фюрери. Те искат да пробват сами. По добре не!

Това логично се случва преди избори. Всеки тегли чергата към себе си. И Доган, и Сидеров. Защото и двамата нямат молитвено килимче. Техният бог е властта. За нея живеят и за нея са готови на всичко. Но както много вярно отбелява руският публицист Виктор Шендерович: Опиянените от властта лекуват махмурлука си с кръв. Да не допуснем това трябва да се превърне в цел на всички нас. Не на държавата, която за пореден път преди седмица, че и седмица подир това показа, че пак никаква я няма. На всички нас. Защото и Доган, и Сидеров ще си отидат (Борисов също), но Иван и Ахмед ще продължават да садят - кой пипера, кой тютюна - един до друг. Всеки забравен от своя бог. Но отправил молитвите си за по-добър живот. На своето си молитвено килимче...

В ислямския свят има хубава хигиенна практика. Нарича се ибрик. Ако някой не му е ясно - да си отвори Гуглето. Тя ще е много полезна за политиците, които за кой ли път се опитват да заиграват със съкровените чувства на онези, към които отправят молитвен взор само по избори. Да хвърлят запалена клечка кибрит в туба с бензин, за да може пламъка на пожара да освети физиономиите им, а дима да покрие насраните им задници. Да подлагат на поредно изпитание търпението на българите - независимо как се казва техния бог.

Нека си подмият сурата, който през последните години все повече заприличва на онова, за което мюсюлманите по предназнечение използват горепосочения съд...