Милион и половина българи все пак упражниха правото на пряка демокрация. Въпреки създадените с всеобщи усилия условия тя да не цъфне и върже.

Сега поне седмица социолози и социопати, телевизионери и телеманиаци, културтрегери и обикновени диреци, анализатори и пропагандатори, народопсихолози и психиатри ще се упражняват в дисекция на мъртвороденото явление референдум. Ще разчленяват вота по населени места, социални и демографски характеристики, по партийна и безпартийна принадлежност.

От всички телевизори ще ни облъчват „говорещи глави", които ще гадаят дали резултатите от туй допитване са генерална репетиция за парламентарните избори и ще хвърлят боб какъв аджеба да бъде следващият въпрос, с който да погъделичкат народното въображение и да тестват народното дълготърпение. С едничък резултат - покачване на рейтинга на Animal planet и National geographic. Където дават за битието на едни други маймуни.

Предсказанието, че този референдум ще е една всеобща победа, се сбъдна. Знае се - победата има много бащи. Не е тайна обаче, че когато на опашка се наредят мнозина, рогоносецът все пак е един. В следизборния водевил на партиите (а уж зад референдума стояха инициативни комитети) нито една не се припозна в последната роля. Но окичени в позамръзнали поради атмосферните условия лаври - бол.

И ако самият референдум бе подигравка с избирателите, то политическото говорене след него си бе направо гавра с волята им. Социологическите проучвания ясно дадоха да се разбере, че с малки изключения (потвърждаващи правилото) електоратите не са се вслушали в призивите на партийните гурута, а май за първи път са гласували по съвест и разбиране. Това не попречи от вси политически амвони да се чуят благодарствия за гласувалите с „да", с „не", че и за тези, останали на топло, се намериха.

Амбицията за присвояване на победата (а с нея и неприсвоимата народна любов) примири непримирими като БСП, „Атака" и ВМРО; ГЕРБ, онова мъничкото нещо, което се синее като коалиция, Костов, Кунева и някоя си Капон; съвмести несъвместими като Станишев и Първанов.

От теглене ляво-център-дясно шарената черга на вота малко се прокъса, но това не попречи на наблюдателните да разберат, че въпреки очевидните мераци призьори няма. Ако не бяха тъжни, подобни изхвърляния можеха да оставят без хляб комиците. Но пък не мина без отличници.

Тезата, пусната под сурдинка от Б. Б., подхваната акапелно от Цветанов, че 80-те процента, които не са гласували на референдума, всъщност са против Белене, по малоумие е съизмерима с популярното навремето „Кой не скача е червен!". Червен-син, как да скачаш, щом те е стегнал ишиасът?

В безсилието да си припише директно поредна победа в обширните си телевизорни изяви Борисов впрегна махленското си чувство за хумор и спортните си пристрастия. За да може сред потока несмислени думи да скрие разочароването от непослушните гербери, позволили си да не чуят поне едно от трите му „не"-та.

Ами полуидиотското решение на „Брад Пит с очилата" да иска оставка на Станишев като председател на БСП. Дянков едва ли се усети, че това е почти толкова уместно, колкото да апелира за оставка на Уго Чавес като президент на Венецуела. Но то, момчето, толкова си може.

Медиите също не останаха безразлични към профанизацията на очевидно непозволимия за страната ни лукс, наречен референдум. Социологическите разбивки показаха, че към урните са се запътили предимно интелигентни и високообразовани хора. Но телевизорите се надпреварваха да показват полуграмотни мургави избиратели и откровени маргинали, за които самата дума „референдум" е непостижима като Питагорова теорема, енергетиката е равнозначна на краден ток за битови нужди и които и не подозират що за чудо е това „ядрена" и дали се яде с лъжица, а изборите изконно са средство за допълнителен нетрудов доход.

Друг медиен хит се оказаха водените под ръчичка към урните от състрадателни „съдедки" сенилни подмокрени старци на пределна възраст, които трудно оправят лява и дясна обувка, но с малоумни беззъби усмивки обясняват пред камерите как ще гласуват „за тока" (както са ги напътствали) или по-откровено - „за БСП-то" (както им изплува из мъглявините на спомените).

Един въпрос остана да тревожи будната гражданска съвест след първия демократичен (предишните два не ги броим за такива) референдум: за какво ли ще ни питат следващия път. И още непреброени бюлетините от туй допитване, започна наддаването за другото. Идеите се люшкаха от безумни и ексцентрични до популистки и невъзможни.

Виден социолог моментално отхвърли мисълта народът да се пита за връщане на смъртното наказание. Прав е: с нагласите в нашето общество, а сме попитали, а се наложило да търсим европари за закупуване и осигуряване на денонощен режим на работа на изобретението на Жозеф-Игнаций Гилотин.

Ако запитаме българина в компания на маса какво мисли за гей браковете, ще чуем напоителни и откровени отговори, от които и Азис би се замислил за верността на сценичния си имидж. Но да отиде до урните заради нечий задник - зàбрави.

Екологичните теми будят интерес в строго специфични кръгове. Едните любят искрено природата майка, но са малко и гласът им остава заглушен от шума на моторни резачки и багери из защитените зони. Другите също я обичат, но като крава - ако може да я издоят до капка: много са, но за сметка на това имат силни лобита.

Единственото реално нещо, хвърлено в пространството, е мисълта за допитване за пушенето. Хем няма неутрални, хем не е сложно интелектуално упражнение като енергетиката. А сред меркантилната малцинствена част от населението агитацията може да се остойности в натура.

Всред многогласието на следреферендумния шум потънаха важните въпроси, които този плебисцит породи. Но които поради липса на политически интерес отново ще останат без отговор.

Кога най-после, щом дойдат каквито и да било избори, ще спрем да говорим за „мъртви души" и „фантоми" в избирателните списъци? Кога мястото и ролята на застъпниците, наблюдателите и медиите ще бъдат регламентирани така, че да не се стига до батални сцени в избирателните секции? Защо темата за купуването и продаването на гласове не подмина и това уж неполитическо мероприятие референдума?

Дали не е крайно време наистина да се замислим за въвеждане на образователен ценз за гласуване, за да не може неграмотни неандерталци с един пръст чело, но с ясно разбиране за цената на вота си да се превръщат в определящи съдбините на държавата? А защо не и горна възрастова граница за избирателни права? Защото, съгласете се, нелепо е един млад човек на 16-17 - много „по в час" с нещата, с достатъчен „багаж" от познания, култура и собствено мнение, да не може да гласува, а един 85-годишен, който си спомня Първата световна и погребението на последния цар, но не и какво е ял на закуска, напълно податлив на внушение и манипулации, да може.

Тъжни мисли. Но надежда има. Тя е в онези милион и половина българи, които не си спестиха труда да гласуват. Без значение как. Това може би е първата лястовица, която не прави пролет, но ни показва, че ледниковата епоха не е за вèка.

Може би не е светлината в тунела, но първият признак, че поне тунел има. Може би не е капката, която с още една и още една ще направят вир. Но може и да е онази, която ще прелее чашата на търпението и недоволството на разумните ще накара политическата класа да спре да се любува на собствения си лик в огледалото и да се огледа кой стои зад гърба й.

А там доказано вече има милион и половина с мнение. Засега.