Виртуозно свирене, нестандартно чувство за хумор, неизчерпаема енергия, кубинки и пънк прическа.
Това не стига за портрет на Найджъл Кенеди, но става за начало.  

Ексцентричният цигулар е пълен с изненади.

Зала 1 на НДК се пука по шевовете, хората се суетят, ръкопляскат нетърпеливо. Накрая всички са по местата си, оркестърът на „Класик FM" излиза на сцената и публиката е в очакване да чуе Моцарт (Концерт за цигулка и оркестър №4) и Бетовен (Концерт за цигулка и оркестър в ре мажор).

Вместо това Найджъл Кенеди излиза небрежно на сцената и започва абсолютно „немузикален" разговор:

„Казаха ми, че за концерта ми във Варна хората са плащали по 55 лева за билет. Вашите колко струват? Деветдесет ли казвате? Ооо! Благодаря ви, че дойдохте! За толкова пари ще трябва да изсвиря още нещо."

И най-неочаквано изсвирва зашеметяващо соло от Бах. После Моцарт. След това ни изненадва с Хендел, после - Бетовен. Между изпълненията продължава със закачките.    

Свири като за последно. В рамките на половин минута може да накара цигулката да звучи по десет напълно различни начина. И въпреки че през повечето време е със затворени очи, успява да поддържа непрекъснат контакт с публиката. Може да те разплаче, да те разсмее, да те прати на друго място и в друго време.   

Никак не е чудно, че легендарният сър Йехуди Менухин не само е приел Найджъл Кенеди в училището си, но и лично е поел разноските по обучението му.

Странното е, че след като влага толкова страст във всяка нота, с такава лекота превключва на шеговита вълна. При това с типичното английско чувство за мярка.

Двата часа концертно време минават като две дихания.

Публиката пощурява и не го пуска да си тръгне. И правилно! Защото това, което следва после, ни скрива топката в буквалния смисъл.

Кенеди се връща на сцената с истинска топка и с професионален футболен шут я праща някъде към средата на залата. Човекът, който я хвана, сигурно ще я показва на внуците си.

След щурото „изпълнение" не следват класически композитори, а Джими Хендрикс, „Дийп пърпъл", Майлс Дейвис - изсвирени по безумен начин. Който не вярва, че „Smoke on the Water" може да звучи като диалог между цигулка и виола, или че Майлс Дейвис може да се изпълнява от цигулка и контрабас, трябва да чуе Найджъл Кенеди.

Не съм сигурна дали Джими Хендрикс някога е скачал от сцената без да спира да свири, но Кенеди го направи. Без да допусне и една фалшива нота. От този момент в залата имаше не класически цигулар, а рок звезда.

Дотолкова влезе в жанра, че се обърна към контрабасиста с „mother fucker".  

Успя да ни убеди, че рок музиката с пълно право може да бъде титулувана като класиката на 20 век.

В същото време изпълнява класиката с такава енергия и свежест, като че ли е написана вчера. Съвременниците на Моцарт и Бетовен може би са я усещали по различен начин, но сигурно са я свирили със същата страст.