Войник е новият роман на Калин Терзийски с премиера на 14.11 от 19.00 ч. клуб Студио 5.

Войник е роман за израстването на мъжа. Двама приятели пътуват заедно из зимна България и си спомнят военната служба, която са изкарали заедно точно на ръба на новото време - 1988-1990-а. Двамата са на средна възраст - възрастта на обезсърчаването и колебанията. Пред тях има неясно бъдеще. Представители са на това поколение, което загуби всички стабилни ценности и устойчиви ориентири в живота си.

И отчаянието винаги дебне зад гърба им - съвсем близо. Преживявайки премеждия, разговаряйки и спомняйки си, те стигат до основанията на своя живот. До идеята за смелостта и мъжеството - въпреки всичко. Смелостта, която не чака награда от живота, която е готова да се надсмее и над самия живот, за да го накара накрая сам той да тържествува. Над страха, отчаянието и безсмислието. Двамата приятели са истински Герои на нашето време, израстващи от собствената си пепел. В която естествено пробляскват и въглените на миналото.

Търсенето им - на смелостта и на надмогването над отчаянието - минава през екзистенциализма, християнството и личния спомен, за да стигне до прости, изкристализирали житейски истини. Не случайно романът носи подзаглавие -  Упование за обезсърчените. Той е едно препускане през времето и през съдбите  - с търсене на нови устои за разклатения от бурите на съвремието Живот.

Но освен това - романът е и документ на последните 30 години - изпълнен с горчив хумор, лютива ирония и сладка тъга. Както и музиката на Дорс и Джими Хендрикс.

Откъс:

- Знаеш ли от какво сме зависими? - попита ме Джими и подскочи. Хвана се за лоста и се набра, после се отпусна с цялото си тегло и ръцете му страшно се изпънаха.

Точно като въжета. Беше съвършено изпечен мъж.
Представих си Господ, докато прави такива творения като Джими. С една тънка шпакличка. Взема съвсем малко пръст, замесва я с оцет и селитра и прави най-жилавата глина за направа на хора. Лепи по съвсем малко. След това с тънката и остра шпакличка обира всичко излишно. След това пече творението си в адска пещ. Получава се жилав, як, тънък и проклет мъж. Джими. Само сухи жили и тънки, железни мускули, върху които е опъната светла кожа, за да не ръждясват от есенните ветрове.

Джими започва да прави коремни възлизания. Тия упражнения, които като млади наричахме просто „коремни". Джими ги прави бързо, отривисто и като на шега. Докато неопитните гимнастици се опитват да правят това упражнение, като първо се набират, то Джими направо издига краката си и едновременно с това се набира. Краката му минават пред лоста, главата и тялото му отлитат назад; после целият се пречупва на две върху лоста и след миг вече се е преметнал над него. Всичко това прилича на задно кълбо, но върху лост.
Накрая спира да прави коремни, спуска се бавно на земята, усмихва се и кашля мъчително. Може би кашля, от една страна, от хилядите цигари, но от друга страна - от неудобство, задето си е позволил да се изфука със силата си. Защото аз стоя и го гледам със съвсем нескрито възхищение; даже завист няма в погледа ми.

Та той е на четиресет, колкото мене - а се върти на лоста като момче, като пумпал и като луд гимнастик! Все едно е петнайсетгодишен спартански атлет, отхранен със сушено козе месо и отвара от камъни! Затова Джими кашля - за да отбегне моето възхищение.

За сериозния четиресетгодишен мъж възхищението на неговите събратя е като вода за сухо растение. Може да го съживи, но и да го задави. Сигурен съм, че му е много приятно да го гледам с възхита, но в същото време - ужасно се смущава.

- Та какво питаш - казах аз, за да го накарам да престане да се смущава. После сам продължавам, защото помня въпроса му: - Викаш - какво ни прави зависими? Мхм. Мнението на другите ли имаш предвид?

Сещам се какво има предвид, защото вече бяхме говорили за същото. За зависимостта ни от мнението на другите.

- Точно това... - каза Джими и престана да кашля, захвана се да пали цигара.
- В края на краищата нали все пак живеем в общество? - казах аз и го погледнах как драска клечки кибрит, троши ги и върти агресивно кибрита в ръце; така прави всички дребни неща, все едно светът ей сега ще свърши и ще останем в мрака с незапалени цигари.