След постната съботна програма вторият ден на Elevation festival традиционно започна ветровито. И трезво.

Повече от 2 часа да се сдобиеш с напитка или нещо за хапване, се оказа мисия невъзможна. Защото вътрешната валута, с която се оперираше на Elevation, била фалшифицирана. Феновете се бяха струпали на опашки пред касите за обмяна на пари все едно чакаха някакви помощи. Странното обаче не бе само това, че те даваха парите, а че нямаше кой да им ги вземе...

Като добавим закъснението в графика за излизане на групите заради падналия дъжд, началото на втория ден си беше направо обещаващо. И докато новодошлите на феста обикаляха от гише на гише и бар на бар, докато се ориентират в изненадващата ситуация (впоследствие се оказа, че разни хора влезли на феста с миналогодишните гривни - не че контролът бил лош, а просто гривните от 2011 г. - абсолютно същите), на главната сцена излезе YouTube сензацията Walk Off The Earth.

Канадската банда изпълни доста свежи авторски парчета и с усмивка посрещаше феновете пред сцената. Настроението обаче осезаемо се покачи, когато бандата дружно застана зад една-единствена китара.

Всеки, който в последната една година е ползвал интернет, добирал се е до социални мрежи или най-малкото е преглеждал YouTube, знаеше какво следва - а именно най-популярният кавър на превърналата се в тотален хит „Somebody That I Used To Know" на Gotye. Две преработени песни по-късно канадците напуснаха сцената по същия начин, както се качиха на нея - с усмивка и с подскоци.

А през това време на Euroinstage се дочуваха първите акорди от изпълнението на една от най-свежите родни банди в последно време - SouthWick. Групата успя за отрицателно време да напълни пространството с хора, танцуващи, пеещи, радващите се на качествения и много фънки ритъм и звук.

С малко закъснение и доста смрачаващи се облаци на главната сцена към 18:30 се качи Nneka. Ударна. Буйна. Пълна с енергия. Презареждаща. Певицата наелектризира тълпата. Но не само това - нигерийската изпълнителка сякаш успя да спре дъжда, който се очакваше да се излее с литри.

Когато зазвучаха първите акорди на „Heartbeat", магията се случи - капките спряха, слънцето грейна, а феновете като в транс припяваха припева „Can you feel my heart is beating, can you see the pain you're causing".

Няколко бири по-късно и почти по залез слънце главната сцена бе превзета от толкова количество ритъм, танци и ямайско настроение, че телата сами започваха да танцуват, дори когато песента не е до болка позната. А главният виновник за цялата картинка бе Sean Paul.

Ямайската сензация за отрицателно време ни върна назад към годините, в които „Get Glue" и „Get Busy" оглавяваха класациите. Едно след друго следваха все познати мелодии, напомнящи ни за гимназията, летните лагери и първите морета, на които сме били без родителско тяло наоколо. Макар и не по вкуса на всички, рага звездата и неговите танцьорки успяха с лекота да раздвижат тълпата пред главната сцена.

Омаломощени, но доволни, изпратихме Sean Paul и зачакахме. Минутите се редяха, чашите се пълниха и унищожаваха за отрицателно време. Жужене от гласове и погледи вперени към сцената. Закъснение. Малко, но наелектризиращо кожата. А поводът - броени минути деляха родните фенове на арендби и соул музиката от първата среща на българска територия с една от иконите в жанра. Две думи - Ерика Баду. Една дума - велика!

С финес, красиво интро, пелерина и шапка на главата госпожица Баду се качи на сцената и ни поведе в своя си свят. А той е нежен, ефирен, приказен, изпълнен с толкова много емоция и преплетени стилове в музикално отношение, че преизпълва сетивата. Чухме „On and On", влюбихме се наново с „Love of My Life", притихвахме на всяка една импровизация и всеки следващ семпъл. Защото музиката, която Ерика създава, е любов. От първата до последната строфа.

За финал звездата остави може би едно от най-разкошните си парчета - „Didn't Cha Know". „Love is life, and life is free, take a ride on life with me" нежно се разля от колоните. Песен по-късно приказката посрещна своя финал. Ерика напусна сцената по същия фин и изпълнен с грация начин. Заметна се с пелерината, сложи шапката и помаха на феновете, обещавайки им, че „There will be a brighter day". Повярвахме й.

Малко след полунощ с много бас и тежък ритъм Cypress Hill превзеха военното летище в Доброславци. Ако някой преди само десет години бе казал на родните фенове, че едва на 15 километра от столицата ще се срещнат с едни от гурутата в хип хоп-а, едва ли щяха да му повярват. И точно затова енергията, която за отрицателно време нажежи въздуха до почти пъклено парене, бе така силна и наситена.

Защото момчетата (или по-скоро вече мъжете) от Cypress Hill не правят поредния мазен, гангстерски хип-хоп за ланци и коли. Тяхната музика е бунт, поезия и китарни жици в едно. Класики като „Insane in the Brain", „When The Shit Goes Down" и „Boom Biddy Bye Bye" ни върнаха толкова назад, че ни оставаше само да подскачаме, а гласните струни да изпитат максимума си в неистов вик.

Разбира се, не минахме и без преглед при „Dr. Greenthumb", а за бис бе оставена „(Rock) Superstar", която закри изпълнението им по възможно най-взривяващия начин и изцеди и последните ни капки енергия.

Доволни, с пулсиращи крака, прегракнали гърла и толкова спомени, че направените снимки са само малко парче от фестивалния пъзел, се отправихме към не толкова дългия път към дома.

Е, който беше с кола, трябваше търпеливо да постои в задръстването в поизсъхналото кално поле, наречено за по-удобно „паркинг", но вече бяхме преживели толкова неща, че това не беше такава драма.

До следващата година!