Продължаваме разговора с проф. Самуил Рефетов за големите предизвикателства в науката, за искрата на любопитството и... за внуците.

Когато дава интервюта, все го питат за номинацията му за Нобелова награда, но в професионалния си път многократно е получавал признание от научните среди.

Носител е на близо 30 отличия от научни институции и асоциации.
Удостоен е с наградата за цялостен принос в науката, присъдена от американското Дружеството на ендокринолозите - организация, на чиито годишни конференции идват около 8000 специалисти от различни краища на света.

Автор е на над 500 научни труда.

През тази година се навършват 50 години от публикуването на първата му научна статия. Дружеството на ендокринолозите в САЩ и организацията по заболяванията на щитовидната жлеза отделят специално внимание на събитието.

Проф. Рефетов е доктор хонорис кауза на университета в италианския град Каляри и на Свободния университет в Брюксел. Канен е като лектор в университети в Канада, Великобритания, Италия, Белгия, Япония и други страни.
Член е на 15 професионални организации и асоциации. От 2011 г. е редовен член на Българската академия на науките и изкуствата.

Сега е сред основателите на научния център за компетентност по био- и нанофотоника "Джон Атанасов", който ще обедини усилията на утвърдени български учени от чужбина, Софийския университет, научни групи от БАН, Медицинската академия и младите ни надежди в науката. Начинание при което учени с международен опит и признание планират да развиват и управляват изследователски проекти у нас заедно с българските си колеги.


Проф. Рефетов, през последните години все повече се говори за връзкта между бизнеса и науката. Но какво става с фундаменталната наука? Бизнесът не винаги има интерес да подкрепя изследвания, които нямат директно приложение.
Начинът да напредне науката в области, надхвърлящи интересите на бизнеса, е да има независимо финансиране - от държавата, но също и частно, с дарения. Да има независим комитет, който да разпределя фондовете. Самите фондове да са извън организацията. Да кажем, има богати хора, филантропи, които казват конкретно за какво дават пари. Но даже да се финансира каквото те искат, решението кой ще ги получи трябва да бъде независимо от, да кажем, фондацията, която дава парите. В армията например дават пари директно за продукт, който ги интересува. Аз съм против това. Но ако успешният бизнес каже - ще дадем пет на сто от приходите за развитие на науката, и се направи такъв фонд, това ще помогне. Това рядко става.

Все пак фундаментални открития намират приложения в практиката...
Да, така е. Или обратното - практиката влияе на фундаменталната наука.

Какъвто е случаят с открития от Вас Синдром на Рефетов...
Изследване, свързано с практиката, даде фундаменталното откритие - че има рецептор за хормона на щитовидната жлеза. Защото нивото на хормона беше високо, но действието беше ниско. Как може да има много хормон и ниско действие? Първото нещо, което направихме, беше да изследваме хормона дали е нормален. Не само химически, но и структурата му дали е нормална. Анализирахме с хроматографи и разбрахме, че химическата форма беше нормална. След това използвах отрова от змия, която атакува само L-аминокиселините - само ляво въртящите форми, а не D-аминокиселините. За да проверим дали хормонът влиза в клетките, направихме тъканни култури. Влизаше в клетките, но пак не действаше. Така се стигна до идеята, че има рецептори. Възможно е и обратното. Сега има възможности да се откриват нови гени, нови белтъци - без да знаем каква е функцията им. Можем да вземем даден белтък, да го извадим от една мишка и да видим какъв ефект има. Виждаме ефекта и си казваме - има един човек, който е точно като тази мишка. И така се намира причината за болестта.

Как се постига тази свързаност между фундаменталната наука и практиката на организационно ниво?
Това става с групи - да има в групата хора, дето се занимават с фундаментална наука и такива, които се занимават с практическа. И да могат на намерят общ език. Защото обикновено едните не разбират какво правят другите. Ако не се срещат - да се учат едни от други, нищо не става.

Често чуваме, че България е твърде малка страна, за да развива фундаментална наука. Правилно ли е подобно мислене?
Не, защото за фундаменталната наука не винаги са необходими големи фондове. Може и с малко пари да се правят интересни нови изследвания. Ще ви кажа за Чикагския университет. Сега в Чикаго има осем университета, пет медицински факултета. В нашия университет нямаме отделен медицински факултет. Ние принадлежим към биологическите науки. В ендокринологията само половината сме медици, другата половина са PhD, но заедно работим в лабораториите. Това ни помага много. На всеки няколко години искат да ни разделят по финансови причини. Защото медиците в практиката получават по-големи заплати от тези, които се занимават с наука. Значи медиците трябва да приемат по-малка заплата, ако решат да се заемат с научни изследвания. Но този проблем може да се реши с различни компромиси. Има различни механизми да се задържат медиците. Нашият университет плаща таксите за висшето образование на децата - около 40 000 долара на година. Аз имам три деца, всички следваха безплатно за мен. И също имаме добри пенсионни осигуровки. Не са държавни, това са частни пенсии. Университетът внася десет на сто върху нашата заплата, ние внасяме пет на сто. И това е без данъци, плащаме данъци само след като започнем да получаваме пенсиите. Така без да дава директно големи заплати, университетът индиректно дава стабилност за в бъдеще. Това не е навсякъде в Щатите, но е един пример. Важен е и интересът към науката. Ако си отворят частна практика, медиците ще получават 4-5 пъти по-големи доходи, но хората, които отиват в университета, имат интерес към науката.

Може ли без такъв интерес да има постижения?
Човек, който не се интересува от науката, който няма любопитство, не може да бъде изследовател. Трябва да има любопитство. И един път като го има, то става много силно. Аз не съм млад, защо продължавам да работя? Моето семейство казва - спри да работиш, ти си работил достатъчно, какво ти трябва? Защото има няколко неща, които предизвикват любопитността ми от много години, искам да ги довърша. Но когато свършиш едно, изниква нов въпрос. Няма край. Интересът към науката е малко като пристрастяване.

С такива хора ли бихте искали да работите в България?
Това са хората, които ние трябва да намерим - призваните да носят живо любопитството към непознатите ни още неща и които са готови да изберат пътя на изследователя, да не ги загубим. То се вижда много рано. В САЩ също има такъв проблем - специално сега, когато фондовете намаляват. Младите хора, даже да се интересуват от наука, си казват: "Ще влезем в университета, ще започнем самостоятелно изследване и след три години какво ще правим, ако не получим ново финансиране? Ще трябва да отидем в индустрията. Защо ще губим три години или пет години? Да отидем веднага след като завършим образованието." Това е големият проблем - сигурността. Много студенти, които имаха големи възможности да станат самостоятелни в науката, ни напускат. Това е проблемът в Щатите - същият, както в България. Затова казвам, че хора като нас, които сме по-напреднали, трябва да опитаме да съхраним младите.

Някак естествено разговорът за интелекта и надареността отива в полето на генетиката и няма как да не заговорим за внуците на проф. Рефетов, за които той разказва с оживление:
Моите внуци... Първата ми съпруга беше датчанка. Тя се помина млада, на 40 години. От другата страна - на съпруга на дъщеря ми, са от Иран и от Англия. Имаме Иран, Англия, България и Дания. И не само това - различни религии. Наследство. И разбира се, (не го казвам понеже съм дядото) те са много интелигентни. Мисля, че идва от генетическото смесване.

А в обратния случай - при еднообразие на гените?
При бракове между роднини често има генетични болести заради рецесивни гени, които децата наследяват от родителите. Получава се при малки населения. Генетическите болести се прояввяат, когато се наследи един и същи болен ген от бащата и майката. Той е рецесивен - трябва да го има от двете страни, за да се прояви. При малко население тези рецесивни гени се увеличават. Изследвах две групи амиши. При едното население имаше 7-8 генетични болести. При другото нищо нямаше. Отначалото не можахме да разберем защо. И след една-две години, когато започнах да ставам по-близък с населението, ми казаха, че през 18 век са били атакувани от индианците. Индианците пленили някои от мъжете и ги направили роби. След няколко години, според тяхно правило, ги освободили, но един от мъжете се оженил за индианка и останал при племето. Вече освободен, той влязъл в конфликт с вожда. Тогава вождът го изгонил с жената и децата. Той се върнал при общността на амишите. Техните деца останали в общността и така, с въвеждането на индиански гени, населението е било спасено от генетични заболявания. Защото хомозиготите (един и същи ген, наследен от бащата и майката) са станали по-редки.

Завършваме интервюто със съзнанието, че има още много интересни неща, които си струва да бъдат разказани. На тръгване споделя, че има малко интереси извън науката. Грижи се за добрата си форма. Не играе голф, а всеки ден пробягва между 3 и 6 километра.
Семейството му вече го очаква. Зет му, който е пристигнал от Холандия, вече е обикнал България и иска само тук да прекарва ваканциите си.