Проф. Самуил Рефетов получава световна известност с откритие, което променя основни представи в медицината при диагностика и лечение на заболявания на щитовидната жлеза. Синдромът на Рефетов е познат на специалистите и заради него е носител на престижни международни награди. Номиниран е за Нобелова награда, но предпочита да говори повече за изследванията си, отколкото за получените признания. От средата на миналия век живее и работи в Америка, желанието му да помогне най-вече на младите учени у нас е все така живо.

Роден е на 11 юли 1937 г. в Русе, където учи във френското католическо училище "Санта Мария". Семейството му е принудено да емигрира, когато е едва 12-годишен. Първоначално се установяват в Белгия, където бъдещият учен завършва лицей. Остават там пет години, след което заминават за Канада. В Монреал завършва биохимия, а след това медицина. По-късно любовта към науката го отвежда в Лос Анджелис, в Бостън - в Харвардския университет, а от 1969 г. живее и работи в Чикаго.

Голямото му откритие се ражда преди половин век, от срещата на огромната му любознателност и необяснимо към онзи момент заболяване. Мексиканско семейство страда от болест на щитовидната жлеза, която буди недоумение сред лекарите. Симптомите са като при ниско ниво на хормоните, но изследванията показват, че нивото е високо. След поредица от проучвания младият учен открива, че хормонът не действа директно върху тъканите, а съществуват рецептори, чрез които той се усвоява. Оказва се, че в случая с мексиканското семейство те не функционират нормално. Това променя съществуващите тогава представи в ендокринологията. Сега заболяването се нарича Синдром на Рефетов.

Но, за да се стигне до това откритие, години наред проф. Рефетов изучава механизма му. През 1989 г. установява, че то се причинява от генетична мутация, нарушаваща фунцията на рецептора за хормони на щитовидната жлеза. Значимостта на откритието е съществена и естествено му носи номинация за Нобелова награда, която поради процедурни особености е направена от датски учени. Попитан за това проф. Рефетов споделя: "Номинациите в медицината и физиологияга са тайни, не се знае. Те се публикуват 50 години след номинацията. Така често хората умират преди да знаят че са номинирани. Но това не е важно."

Той продължава да изследва нови генетични мутации.

От 1977 година е редовен професор по медицина, също и експерт по ендокринология, педиатрия и генетика.

През годините пази скъпи спомени за родината си. След промените неведнъж идва в България и поддържа контакти с научните среди с надеждата да помогне за развитието на българската наука. Смята, че проблемът е не толкова във финансирането, колкото в системата, която трябва да се промени.

Сега е сред основателите на научния център за компетентност по био- и нанофотоника "Джон Атанасов", който ще обедини усилията на утвърдени български учени от чужбина, Софийския университет, научни групи от БАН, медицинска академия и младите ни надежди в науката. Начинание при което учени с международен опит и признание планират да развиват и управляват изследователски проекти у нас заедно с българските си колеги.

Щастлив е, че отново е намерил своя приятел от детството инж. Веселин Петров, с когото са били разделени в годините на Желязната завеса.

Баща е на три деца (вече имат българско гражданство) и се радва на петима внуци.

Когато започваме разговора, се удивявам на това че е съхранил българския си език (след десетилетия в чужбина!), в който понякога прозвучават красиви старинни думи.
Проф. Рефетов обяснява с усмивка:

С родителите си разговарях на български. Те се поминаха. Майка ми живя 91 години. Сега имам съученик, с когото си говорим един път на седмица. С Веселин Петров бяхме съученици във френското училище в Русе, бяхме приятели. Загубихме се, след като напуснах България. Ние си пишехме, но имаше цензура. Отначало писмата започнаха да идват със заличени редове, с черни линии. Но какво толкова си пишехме? Ние бяхме на 14 години! След това писмата спряха. Петдесет години по-късно той ме намери. Излезе една статия за мен, той я видял и ми се обади по телефона. Оттогава си говорим по веднъж на седмица. Виждаме се. В музея в Русе на 9 юни откриха изложба, посветена на училището ни. Бях там.

Как започна пътят Ви в науката?
Като студент мислех да стана лекар мисионер в Африка. Моят герой беше Алберт Швайцер. Но стана друго. Получих една стипедния (бях в Канада и вече имах канадско гражданство), за да уча тропическа медицина в Лондон. Но в парламента един от депутатите попита: "Ние имаме ли тропически болести? Като нямаме, защо даваме стипендии на канадци да специализират тропикална медицина?" Получих едно писмо от министерството, в което казваха - съжаляваме, но блокираме стипендията Ви. Трябваше да си намеря работа, гледах обяви в научните списания и намерих едно място в Лос Анжелис. Отидох там и по случайност попаднах на мексиканско семейство с болест, която не можеше да се разбере каква е. За това беше първата ми научна статия - с идеята, че има рецептори на хормоните. Преди това се смяташе, че хормоните действат директно, отиват направо в тъканите.

Това е голямото Ви откритие...
Това беше моето откритие, нарекоха го Синдромът на Рефетов. През 1964 г., бях млад на 27 години - стажант. И си давам сметка че ако не ми бяха дали възможността да продължа работата, нямаше да постигна успех. В болницата имаше един лекар, Лорен Де Унд. Разбра, че е нещо интересно и ми помогна да получа малко финансиране (не си спомням точно колко, около 500 долара), за да мога да правя анализи. Тогава нямах лична лаборатория и трябваше да се плати на други лаборатории. Така, когато се преместих в Бостън, в Харвард, вече имах научни резултати.

Какво е необходимо на младите учени, за да постигнат успех? Освен интелект. Разбира се, нужна им е възможност да реализират знанията си, да ги приложат в практиката. За това, разбира се, България трябва да им даде възможност. Те могат да отидат в чужбина, да научат нови техники, нови идеи, но трябва да има условия, за да желаят да се върнат. Като отидат в чужбина и ги видят, че са много добри, им дават възможност там. И те си казват - защо да се върна, след като мога да напредна по-добре където съм? Това е проблемът. Младите хора трябва да имат възможност да се развиват самостоятелно, да не бъдат напълно зависими от професорите, каквато е сега системата не само в България, но и в Европа. В Чикаго, в моята научна група аз имам асистент-професор. Тя поиска финансиране и го получи. И аз поисках, и аз получих. Но в случай, че не получа финансиране, тя взема моята лаборатория. Това разбира се не е добре за мен, но мисля, че за системата е много добре. Така в подобна система, когато бях млад, успях да се развия и да напредна.

Какво друго трябва да се промени в системата?
Възможностите за научни изследвания не бива да зависят от политическите партии. Единственият начин това да стане е чрез финансова независимост. Парите да се разпределят от независим комитет, само на научна база, да се извади всякакво политическо пристрастие. В България има БАН и БАНИ. Едните получават пари, другите не получават. Това не съществува в други страни. Аз не казвам, че БАНИ е по-добра от БАН и въпросът не е толкова в парите. Защо една страна от 7 милиона души да има две академии? Това показва че, има нужда системата да се смени, да има един пример на високо ниво. Академията да даде пример. Разбира се, по-важното е в България да се изгради система в подкрепа на младите и активно работещите. Мисля, че в медицината към 50 на сто от младите напущат страната. Медицинското образование е добро в България, те са много добре подготвени. Познавам поне петима, които са работили с мен - имат много хубава подготовка. Но те нямат надежда за бъдещето в България. За да им кажем "останете в България", трябва да има нещо конкретно. България трябва да помогне чрез фондове и не само с това, а с изграждане на цялостна система, която да дава на младите и талантливи учени перспектива за бъдещето. Това е, което трябва да се подобри. И това е нещо, за което аз бих искал да помогна.

Как бихте искали да помогнете?
Не да ги привличам да дойдат в моята лаборатория, да излязат от България, а обратното - аз да дойда в България. Аз съм готов да направя каквото мога, да помогна. Моят интерес е повече да видя младите тук да се развиват, да си създадат път. Моята програма не е толкова важна, важно е България да започне тази програма, защото аз няма да бъда тук още много години.

Това ли Ви накара да подкрепите създаването на бъдещия научен център за компетентност по био- и нанофотоника "Джон Атанасов"? Защо станахте част от инициативата?
Защото вярвам, че мога да помогна. с участието си в тази инициатива. Начинанието е добро, за да може учени с опит извън България да се обединят с учените, които работят в момента тук. Да правят заедно проекти, в които да включват млади хора, предимно от България. Целта е българската наука да напрeдне. Младите хора в България, които са способни, да продължат и да помогнат за напредъка на българската наука. Това е желанието ми от 15 години, откакто идвам в България. Защото без млади хора нищо в науката няма да напредне, старите си отиват а изграждането на нови е кадри е дълъг процес.

Следва продължение.