Навръх националния ни празник 3 март мой приятел се отказа от България. Взе американско гражданство. Положил клетва, че е американец.

Признавам си, стана ми кофти, заболя ме, замислих се.

Аз не бих го направила, защото за мен това е все едно да се откажа от детството си, от родителите си, от приятелите си.

Висенето по спирките в столицата София, при нула градуса, в очакване на автобуса спасение, който така и не идва, освен че е физическо изпитание, дава повод и да се замислиш, да понаблюдаваш наоколо...

Колко още млади, интелигентни и образовани хора ще потърсят мястото си другаде и ще изтриват спомените си? И какво остава тук - оскотени, вдебилени, първосигнални хора...

Продължавам да чакам автобуса и да наблюдавам... Локви, кал, преобърнато кошче за боклук, 3-4 бездомни кучета, гора от панелки.

Замислям се дали пък моят приятел не е използвал правото си на избор по най-добрия начин.

Махам с ръка, хващам такси и си казвам: Няма проблем, шъ съ опраим.