Всеки трябва да даде нещо на света. На тази прастара максима явно са се подчинили и първите ни държавни мъже, след като изобретиха българския модел за “подаването на оставка”.

Основните му принципни моменти са, че личност с широка публична популярност в един момент (тук се търси ефектът на изненадата) си подава оставка. Следва шокиране, след това безброй коментари, анализи – “за” и “против”, като това продължава N-брой дни - между 5 и 15, след което оставката бива отхвърляна от премиера. Това се случи с генерал Борисов.

Настоящата сага около Милен Велчев внесе фактора вариативност в този модел. В случая финансовият министър не изчака оставката му да бъде “скъсана”, а сам я оттегли.

Ако си припомним колко много бяха мотивите, с които Велчев обяви оставката си, изниква въпросът какво ли се е случило с тях, че финансист №1 реши да остане.

Пряк отговор имаме единствено за “яхтения кахър” на Велчев. С пределна експедитивност министър Петканов информира обществеността, че Милен Велчев е чист, на което младият министър отговори, че е удовлетворен.

За това добре. Но другите знайни и незнайни причини, довели до “бомбата” от 6 август?

Ситуацията около тях остава неясна, защото от формулата “получил подкрепа по време на разговорите си с премиера, Ахмед Доган, с колеги от Министерския съвет, както и с водещи политици от управляващото мнозинство от НДВС и ДПС” нищо не става ясно.

А като прибавим към това и все още мъглявите моменти около самото подаване на тази оставка, сигурно е, че ще трябва да изчакаме да дойде септември, ръководителите ни да се върнат от морета и балкани и тогава да видим Велчев ли е тропнал по масата, или е станало обратното.

Но при всички положения, от подобен род мероприятия взе да навява скука. Никак не е добре да се случва все това, което очакваш.

И без да имаме желанието да мислим апокалиптично, все трябва да дойде моментът, в който ще бъдем изненадани и някой ще си тръгне, без да има опасност от връщане.