На 27 февруари 1870 г. /11 март нов стил/ с ферман на султан Абдул Азис е създадена Българската екзархия.

Това е едно от най-значимите постижения на българите през Възраждането. Освен религиозните задължения Екзархията има и важни светски пълномощия - съдебни, административни и финансови.

С последователност, търпение и непреклонност духовници и много светски лица десетилетия наред водят борба за автономна църква. Защото самостоятелната църква по онова време е равностойна на културна независимост - изключително важна за опазването на българското самосъзнание.

Ферманът на султан Абдул Азис признава съществуването на отделна българска нация в рамките на християнското население в империята - до този момент поставяно под един знаменател и представлявано от Вселенската патриаршия.

След създаването на Екзархията българите вече имат свой представител както пред Високата порта, така и пред Великите сили /в лицето на техните посланици/. По този начин нацията е призната не само от Османската империя, но и от Европа.

Очертани са и границите, в които живее българското население, с което се предначертава на картата на Европа една бъдеща национална държава: /с много малки изключения/ границите на Санстефанска България, останала в историята ни само като един непостигнат идеал.

Южна Тракия и Македония, като области със смесено население, са включени към диоцеза на Екзархията след допитване до населението, самоопределило се в голямата си част като българско. Турските власти и Вселенската гръцка патриаршия контролират плебисцита.

Вселенската патриаршия естествено е против създаването на Екзархията и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична. Това се променя чак през 1945 г.

До Освобождението Екзархията е единствената официална институция на българите в Османската империя. В края на Руско-турската война 1877-1878 г. е на път да се превърне и в една от първите институции в новата държава.

Берлинският конгрес обаче бързо слага край на националния триумф след Сан Стефано 1878 г. Част от диоцеза на екзархията остава в пределите на Османската империя. Там църквата съсредоточава своята дейност и до Балканските войни пази българското самосъзнание.

В началото на XX век сръбската и гръцката пропаганда в Македония и Одринско става все по-настъпателна. Борбата срещу нея е новото предизвикателство, пред което е изправена Екзархията.

След края на Междусъюзническата война българските свещеници и учители са принудени да напуснат новоприсъединените към Гърция и Сърбия земи. Българското населението е подложено на гонение и насилствена асимилация. И новото робство е по-страшно от старото, защото да си българин вече е престъпление.