Капсула на времето: Лидерът от Студената война, който отказва да си тръгне

Преди кабелната телевизия, преди интернет и социалните мрежи, светът влизаше в домовете през радиото. В късните вечери на Студената война, между пукането на късовълновия сигнал и равния глас на говорителя, се чуваха думи, които за едни бяха далечни, а за други - съдбоносни: Никарагуа, сандинисти, контри, ЦРУ. Това бяха новини от един друг фронт на глобалното противопоставяне - далеч от Берлин и Москва, но не по-малко важен. Латинска Америка беше лабораторията, в която идеологии, революции и контрареволюции се сблъскваха без милост.

В началото на 70-те години, когато в Иран още управлява шахът, а ислямската революция е немислима, в Никарагуа вече се оформя движение, което ще промени страната завинаги. Сандинстите - млади, радикални, вдъхновени от Куба и антиимпериалистическата реторика на времето - се изправят срещу дългогодишната диктатура на семейство Сомоса. Сред тях е един сравнително незабележим, нехаризматичен на пръв поглед човек, който не прилича на типичен революционен романтик, но има едно ключово качество: търпение.

След победата на революцията през 1979 г. Даниел Ортега излиза на преден план. Управлението му преминава през възход, международно признание, тежка война с подкрепяните от САЩ контри и икономически срив. В началото на 90-те губи властта и мнозина го смятат за част от миналото - за политик, останал в радиото от Студената война, заедно със старите лозунги и черно-белите новинарски кадри. Но историята не приключва. Напротив - тя прави завой.

Днес, десетилетия по-късно, Даниел Ортега все още е там. По-възрастен, по-плешив, без революционната романтика, но с концентрирана власт, каквато рядко се вижда в XXI век. Управлява заедно със съпругата си, контролира институциите и не търпи несъгласие. Протестите от преди година, потушени с жестокост и оставили стотици жертви, показаха, че Никарагуа живее не в миналото, а в капсула на времето - място, където лидер от епохата на Студената война продължава да управлява с методи, които светът уж беше оставил зад себе си.

Испания и Никарагуа изгониха посланиците си

Ново изостряне на отношенията

Трансформацията: от революционер към архитект на властта

Загубата на властта в началото на 90-те години не се превръща в край, а в урок. Докато други лидери от епохата на Студената война изчезват - погълнати от прехода, изборите или историята - Даниел Ортега избира различен път. Вместо открита конфронтация, той преминава към дълга фаза на политическа мимикрия. Реториката се смекчава, революционният език отстъпва място на думи като "помирение", "стабилност" и "традиционни ценности". Това не е идеологическа еволюция, а тактическа.

Ключов елемент в тази трансформация е сближаването с Католическата църква - институция, с която сандинистите дълго време са били в открит конфликт. Ортега започва да говори за вяра, морал и семейство, подкрепя рестриктивни закони срещу абортите и внимателно изгражда образ на "отговорен държавник", а не на революционер. Това му отваря път обратно към властта - първо чрез коалиции, после чрез изборни победи, които постепенно губят състезателния си характер.

Но истинската промяна не е само в образа на самия Ортега, а в структурата на властта, която започва да изгражда. Постепенно около него се оформя затворен кръг, в който институциите се подчиняват на лична лоялност, а не на правила. Именно тук на преден план излиза фигурата на Росарио Мурильо - поетеса по образование, дългогодишен говорител на сандинисткото движение и в крайна сметка съвладетел на държавата.

Мурильо не е просто съпруга или символично присъствие. Тя контролира публичната комуникация, държавната пропаганда и идеологическата рамка на режима. Нейният език - смесица от религиозна мистика, революционна символика и персонализирана лоялност - се превръща в официален тон на държавата. Докато Ортега концентрира формалната власт, тя управлява наративите, медиите и ежедневния ритъм на режима. Това е двуглава власт, в която границата между държава, партия и семейство е целенасочено заличена.

Тази симбиоза прави режима устойчив. Когато единият мълчи, другият говори. Когато единият е болен или отслабен, другият компенсира. Така властта престава да бъде временно политическо явление и се превръща в семеен проект с историческа памет, започнал в разгара на Студената война и продължил в ерата на социалните мрежи и интернета.

Никарагуа освобождава затворници

След натиск от САЩ

Репресиите: Когато съюзът с Църквата престава да бъде полезен

След като политическата мимикрия изпълнява ролята си и властта е възстановена, балансът започва постепенно да се променя. Католическата църква - доскорошен тактически партньор - отново се превръща в проблем. Причината не е идеологическа, а структурна: Църквата остава единствената институция в Никарагуа с реална мрежа, обществено доверие и морален авторитет извън контрола на държавата.

Когато през 2018 г. избухват масови протести срещу управлението на Даниел Ортега, именно католически свещеници и епископи отварят храмовете за протестиращи, посредничат между власт и общество и говорят открито за репресии и жертви. От този момент нататък ролите са окончателно разпределени: Църквата престава да бъде полезен декор и започва да бъде възприемана като алтернативен център на легитимност.

Следва целенасочена кампания: арести на свещеници, обвинения в "подривна дейност", затваряне на католически медии, експулсиране на епископи, включително лишаване от гражданство. Това е качествена промяна - не просто репресия срещу опозиция, а удар по моралния гръбнак на обществото. В логиката на режима всяка институция, която не може да бъде напълно подчинена, трябва да бъде или сломена, или изтласкана извън страната.

Отношенията с Русия - компас от времето на Студената война

В днешния геополитически контекст отношенията на режима на Даниел Ортега с Русия придобиват все по-ясен идеологически и символен характер. Манагуа официално призна Абхазия и Южна Осетия, нареждайки се сред малкото държави в света, които легитимират руската интерпретация на постсъветските "замразени конфликти". По отношение на Украйна Никарагуа последователно заема позиция в подкрепа на Москва, включително фактическо признаване на руския контрол върху Крим. Тези ходове не носят на страната икономически дивиденти, но затвърждават образа на Ортега като лидер, останал верен на логиката на Студената война - свят, в който геополитическата лоялност е по-важна от международната легитимност, а конфронтацията със Запада се превръща в елемент от вътрешната легитимация на властта.

Икономиката: защо режимът оцелява въпреки всичко

На пръв поглед икономиката на Никарагуа не изглежда като здрава основа за дългосрочно авторитарно управление. Страната е бедна, силно зависима от външни фактори и уязвима към санкции и международен натиск. Именно тук обаче се крие парадоксът на режима: бедността не подкопава властта на Ортега - тя я стабилизира.

Икономическият модел, изграден през годините, не разчита на растеж, иновации или институционално развитие, а на контрол и минимална предвидимост. Огромна роля играят паричните преводи от емигранти, които поддържат милиони семейства и действат като социален амортисьор, без държавата да поема реална отговорност за социална политика. Така оцеляването на хората се случва извън държавата, но не и извън нейния контрол.

Селското стопанство и износът на суровини осигуряват базови приходи, без да изискват сложни институции или прозрачни правила - достатъчни са контролът върху земята и достъпът до търговските канали. Паралелно с това режимът поддържа ограничен, но лоялен бизнес елит, който получава предвидимост и защита в замяна на политическа вярност. Това не е икономика на конкуренцията, а на договореното оцеляване.

Към тази картина се добавят и външни партньори, които не поставят условия, не задават въпроси за човешки права и демокрация, а търсят геополитическо присъствие или прагматични икономически ползи. В такава среда санкциите удрят обществото далеч по-силно от управляващите и често имат обратен ефект.

Този модел не създава просперитет, но създава зависимост. Държавата не е източник на благоденствие, а на разрешение за оцеляване. А когато хората живеят на ръба, страхът да не загубят и малкото често надделява над желанието за промяна.

Затова оцеляването на режима не се дължи на харизма, идеология или масова подкрепа. То е резултат от съвпадението на три фактора: системно изчерпване на обществото чрез репресии, емиграция и икономически натиск; целенасочено унищожаване или подчиняване на институционалните алтернативи; и крайно персонализирана власт, концентрирана в тесен семеен кръг, който не зависи от изборни цикли.

В крайна сметка Ортега остава на власт не защото е силен, а защото държавата около него е умишлено направена слаба. Ортега не е реликва. Той е функциониращ анахронизъм - капсула на времето, която не е замръзнала, а е еволюирала, за да оцелее.

Втори опозиционер в Никарагуа почина в ареста

Президентът затяга репресиите