News.bg публикува мненията ви без редакция

Когато бяхме малки, в София се разпространяваше такъв виц:
„Най-лудите луди са руските луди, най-болните болни са руските болни, а най-голямото джудже е руското джудже".

Е, сега вече най-голямото джудже е китайското джудже!

Защо? - ще попита някой. Ами, ясно защо. Както навремето в СССР всичко беше „най" на всяка цена, същото е сега в Китай и особено местните организатори и спортисти.

След грандиозното откриване сега ни се готви още по-грандиозно закриване.

Е, че това красиво момиченце от откриването не било онова истинското с кривите зъбки, или че тези фойерверки от телевизионното предаване не били онези по-мижавите - кой ти гледа? Важното е всичко да е „най"!

А спортистите?

И тук директивата е ясна - отново „най" - злато и само злато - другото няма значение.

Всъщност това не бива да ни учудва. Китай е държава, чиято политическа система е от традиционно комунистически тип. Тя е еднопартийна и цялата държава се ръководи така, както в близкото минало се ръководеше и нашата държава.

В спорта успехите се приписваха и бяха неразделна част от „величието" на социалистическата държава. В последна сметка те легитимираха Партията като универсален творец (демиург) и на тази важна част от социалния живот (надстройката), каквато е спортът.

Сега нещата в Китай са още по-деформирани. Изглежда, че тази страна с цената на всичко иска да увери света, че модерен Китай е не само велика държава, че има бързоразвиваща се икономика, но и че под мъдрото ръководство на знаете кой китайците правят всичко „най".

И всичкото това в момента важи с пълна сила за олимпийските игри в Пекин. Това за съжаление напомня за една друга олимпиада от 1936 г., когато „възродена Германия" се опита да превърне олимпийските игри във витрина на един режим.

Къде сме ние? Точно на мястото си! Спортът се влияе от много фактори - както от материалните условия в страната, така и от други - организационни похвати, човешкият фактор и прочие.

Ние сме средна европейска страна и в никакъв случай не бива да хипертрофираме развитието на спорта към високо спортно майсторство, а по-скоро трябва да наблягаме на масовия спорт и особено за „раздвижването" на хората по всякакъв начин.

Вече виждаме, че в редица големи европейски страни - Италия, Англия и др. спортните успехи и олимпийските медали не непременно са част от „националното величие". Все повече властта се грижи обикновеният човек да има повече възможности да живее пълноценно, включително и да спортува (да се движи редовно).

Може би в бъдеще, с развитието на по-сериозна европейска идентичност на континента, спортът ще стане част от величието на обединена Европа.

Ако спортните сили на страните-членки на ЕС се обединят, вкл. в общи отбори по игрите, може да стане така, че те ще бъдат първа световна сила и ще превъзхождат сегашните хегемонии Китай и САЩ.

Но все пак по-полека!
По- добре е европейското джудже да бъде най-мъдрото джудже, а не най-голямото!