"Шарли Ебдо" стигна дъното

Какво нещо е чувството за хумор? Няколко думи казани в различен контекст, пред различна аудитория и в различни условия могат да бъдат възприети като в големия диапазон от невероятно смешни и оригинални до пълна простотия.

Затова мисля, че е изключително трудно да намериш смешното в ежедневния живот и да успееш да го предложиш на читателите. Хумористичните издания са призвани да правят това. Под техния прицел попадат всички публични личности - политици, хора на изкуството, спортисти, учени и т.н. Те за това са публични, за да бъдат предмет на всякакви публикации на средствата за масова информация. Могат и трябва да бъдат осмивани всякакви идеологии, концепции, схващания и заблуди. Именно това е свободата на словото.

Едно нещо трябва да остане тема-табу. И това е човешката трагедия, човешката болка и страдание. И това го казвам не за да ограничавам свободата на словото. Става въпрос за морала и вътрешния мир на пишещия хумористичния материал.

Повод да напиша тези думи ми даде една поредица от карикатури публикувани във френския хумористичен седмичник "Шарли Ебдо" и препечатана и у нас. (Само искам да отбележа, че съм читател на хартиеното издание на една от тези медии практически откакто съществува. А то струва 1 (един) лв. всеки ден).

„Репертоарът на хора на Червената армия се разширява“

Не мога да преценя какво е мястото на "Шарли Ебдо" във френския обществено-политически живот, вероятно съществено. За пореден път обаче то премина всякакви допустими граници. В световен мащаб това е едно незначително издание. Надали много хора извън Франция бяха чували за него преди невероятната трагедия, която се случи в негова редакция преди почти две години. На 7 януари 2015 г. двама маскирани, въоръжени с автомати "Kалашников", пушка и противотанков гранатомет, нападнаха седалището му в Париж, откриха огън и убиха редактора Стефан "Шарб" Шарбоние, девет служители на вестника, двама френски полицаи, раниха 11 други, преди да избягат.

Целият свят тогава потъна в скръб. В знак на съпричастност милиони хора по света си сложиха значки "Je suis Charlie" (Аз съм Шарли).

Какво става сега две години по-късно. Същият този "Шарли" си позволява вулгарна подигравка с паметта на жертвите, с болката и скръбта на роднините и близките на загиналите. Публикуваната карикатура може да предизвика само омерзение. Разбира се оставям тона на съвестта на авторите и издателите.

„Лоша новина… Путин не беше вътре“

Само искам да отбележа, че тези французи вероятно са забравили (или не са чели) великолепната пиеса на техния велик сънародник Виктор Юго "Кралят се забавлява", увековечена в безсмъртната опера на Верди "Риголето". През нея преминава темата за проклятието и отмъщението, което те постига, когато си позволиш да се подиграваш със скръбта на другите.

„След катастрофата: Червената армия завладява нови почитатели“