Гледам от прозореца на хотела в центъра на Минск и не вярвам на очите си: нима това е същият център на Минск, по който се разхождах през последната седмица? С деловите мъже и красивите, елегантни жени: всичките добре облечени, като в повечето западноевропейски столици? С невероятната чистота и подреденост, нехарактерни за източните славяни? С приветливото и вежливо отношение към всички и най вече към чужденците? С незабележимото присъствие на силите за сигурност, които по принцип никога и никъде не се натрапват без повод и причина в тази страна? Не е за вярване!

Столицата на Беларус се промени неузнаваемо буквално за часове. Така, както София за около година - от началото на „голямата екскурзия" в края на май 1989г., до „гражданското неподчинение" през юли 1990г. И тогава бяхме свидетели как от един сплотен народ, готов да се бори за патриотичната кауза и да защити националните си интереси, се превърнахме в две озлобени и настървени една срещу друга тълпи.

Това, което става на Октомврийския Площад и на Площада на Победата в Минск, очевидно е добре режисирано от тъмните сили, заинтересовани да съсипят тази прекрасна страна. Това вече се признава даже и от интелигентните представители на опозицията, свикнали по принцип да обвиняват за всички отрицателни явления в държавата бившия председател на колхоз и сегашен президент Александър Лукашенко.

Една от тях е моята приятелка Наталия Кутузова - ръководител на Центъра за религиозни изследвания и Главен редактор на хуманитарното списание „Иппокрена", публикациите в което се признават от беларуската ВАК при защита на дисертации.

Младата дама е със заслужено самочувствие на елитарен представител на страната си като цяло и на хуманитарната научна общност в частност. Тя ме съпровожда през цялото време на пребиваването ми в Минск и се грижи нищо да не ми липсва и да приключа успешно мисията си тук.

Според нея, подпийналите младежи, щурмували дома на правителството са провокатори, изпратени от специалните служби на президента, с цел да се даде повод за арести и побой над протестиращите.
Тъй като се намираше в първите редици на протестния митинг, може да й се вярва, че седемте пишман-кандидати за президент са се опитвали с всички сили да предотвратят провокацията, но въпреки това са попаднали сред арестуваните. Най-вероятно наистина е така.
И все пак ми се струва, че съответните пишман-кандидати, получили (с изключение на Андрей Санников) между 1 и 2 %, а някои дори по-малко на изборите, щяха да постъпят по-добре, ако бяха парирали навреме самия митинг, тъй като и за слепия е ясно, че недоволството на опозиционерите неминуемо щеше да бъде използвано от местните маргинализирани лумпени (такива има винаги и навсякъде - марионетки в невидими чужди ръце), които търсят къде да реализират натрупаната отрицателна енергия.

А неизбежната в този студ употреба на евтин и едновременно качествен алкохол (какъвто тук не липсва) сваля всички задръжки. Това, което обаче видяхме и аз, и Наталия, и останалите присъстващи е, че отрядът от специалните части „Беркут" респектираше всички с присъствието си, без да му се налага да употребява сила. И в крайна сметка, има стотици ранени, но няма жертви, а това е главното. Ако обаче тези здрави момчета си бяха изпуснали нервите, последствията щяха да бъдат много трагични и непредсказуеми.

Що се отнася до самия изборен процес, истината е следната: всички, които бяхме свидетели на ставащото в Минск в неделя, а също и в предните дни можем да заявим само едно: изборите протекоха в спокойна обстановка, без никакви признаци на насилие или подстрекателство от нито една страна, почти без провокации на избирателните участъци и съответно без намеса на милицията.

Това беше признато от всички наблюдатели, поне от тези, с които аз имах възможност да разговарям или да слушам изказванията им. Мога да посоча колеги от различни страни, с полярна политическа ориентация: литовката Кажимйера Прунскене (бивш министър-председател), поляка Анджей Лепер (бивш вицепремиер), словака Юрай Марушяк (политолог, с когото разговаряхме най-дълго, тъй като ни настаниха в една стая), унгареца Дюла Турмер (дългогодишен лидер на крайната левица), арменеца Александър Искандарян (ръководител на Института „Кавказ" в Ереван), руснака Сергей Кара-Мурза (направил най-брилянтния анализ на предизборната ситуация и изборния процес) и т. н.

За мене най-ценна беше срещата и разговорът с габровския бизнесмен Валентин Йорданов, открил ресторант „Габрово" в самия столичен център, на 50м от нашия хотел. Валентин заяви, че си работи нормално, никой не му създава пречки в бизнеса и е претрупан с поръчки, поради което се кани да отвори още един ресторант.

В потвърждение на думите му видях, че ресторантът работи предимно по предварителна заявка, свободни места има рядко и най-важното - сред най-честите клиенти на заведението са учените от Националната Академия на Науките на Беларус, които си правят в него корпоративните вечеринки! Като си помисля за съдбата на учените от БАН и я сравня с тази на беларуските колеги, ми става жално...

Разбира се, чух и други разкази. Моята стара приятелка Надя, живяла доста години във Варна, съжалява, че не е останала в родния ми град. Оплака се, че неотдавна данъчната полиция е конфискувала цялата стока от нейните магазини за бижута и часовници и е изхабила много нерви, за да си ги върне.

А новият ми приятел Сергей изля злобата си върху управляващите, начело със сина на Лукашенко, отнели кафенето му в централния парк „Горки".

За бизнеса ситуацията в страната наистина е сложна. При реализацията на всеки един голям социално-икономически проект президентът Лукашенко изисква от олигарсите сериозни пожертвования „в името на народа". Ако някой има неблагоразумието да откаже (както неотдавна е направил собственикът на най-големите търговски комплекси Жданович), може да попадне в затвора, а от там излизането става още по-скъпо...

Не е така обаче за държавните служители и другите обикновени хора. На всички работата, заплатите, социалните придобивки са гарантирани. На младите семейства се раздават жилища и социални помощи. Държавата поема почти изцяло отглеждането на децата.

Затова в Беларус няма демографска криза като в Русия, Украйна и другите славянски и балтийски държави (с изключение на Полша). Е, вярно е, че там няма и нежелани малцинства - в страната, освен беларуси, живеят, поляци, руснаци, украинци, литовци.

Затова не е случайно, че ако преди половин година 36.58% от беларусите са били готови да вземат селскостопанска земя под аренда, сега това биха направили едва 11.52%.

А за активизиране на започналия процес на формиране на средна класа, освен либерализация на икономиката, е нужно създаване на стимули за повишаване на професионалното равнище и производителността на труда, съчетани с необходимите социални гаранции, особено в сферата на науката и образованието.

Тези процеси неизбежно ще създадат и предпоставки за развитие на социално-политическата структура в страната. На този етап едва 4% от беларусите смятат, че участието в политическия живот ще им помогне да се справят с жизнените си проблеми и да преодолеят последствията от кризата. Останалите предпочитат да прехвърлят тази отговорност на Александър Лукашенко.

Оттук идва поредният рекорден резултат в негова полза. Именно той е символът на властта за беларуските граждани. Популярността на Националното Събрание, Министерския Съвет, Конституционния Съд и т. н. - за разлика от тази на Президента - е под 20% и нараства много бавно. А на политическите партии предстои да пада, тъй като Министерството на Правосъдието в Минск вече взе решение за забрана на тези от тях, приели решенията за участие в събитията на 19 декември.

В последните месеци Лукашенко запълни в общественото мнение последната празнина в своя имидж. Романът му със съпругата на президента на Азербайджан - Мехрибан Алиева, вече придоби гласност в беларуското общество (както и навсякъде в бившите съветски републики), благодарение на една от последните им срещи в Берлин.

Явно немските папараци и светски журналисти си разбират от работата. Независимо дали го осъждат, или му се възхищават, беларуските мъже и жени вече не гадаят коя е жената до него.

Мотивите на красавицата Мехрибан са ясни: навремето се е съгласила да се омъжи за Илхам Алиев, въпреки слуховете и явните признаци за неговата нетрадиционна сексуалност (някога три от най-елитните бакински семейства са взели едно след друго нелекото решение да откажат на баща му - всесилния Гайдар Алиев, дъщерите им да се омъжат за наследника на династията, за да не ги обрекат на робство и позор), за да се измъкне от низините на азербайджанското общество.

Александър Лукашенко, от своя страна, след толкова години, отдадени на политиката, от които 15 на управлението на една немалка за Европа страна и след като е в състояние да осигури „достойно съществуване" на майката на децата си (последната се разхожда с „Бентли" из Минск), реши най-накрая да си поживее по президентски. Защото сигурно още дълго време ще може да си позволи да има всичко, което поиска, освен отминалата младост.

И така показа на беларусите, че е нормален, земен човек. Един от тях.