Белград отвръща на удара в Хага

Сърбия предприе дипломатическа офанзива, за да оспори независимостта на Косово. Белград поиска Общото събрание на ООН да реши какво да е бъдещето на бившата сръбска южна провинция.

Ходът последва след решението на Международния съд в Хага през миналата седмица, че отделянето на Косово от Сърбия през 2008 г. не е в нарушение на международното право. В проекторезолюцията на сръбското правителство се признава решението на съда, но се посочва, че „едностранното отделяне не може да е приемлив начин за разрешаване на териториални въпроси".

„Правителството призовава замесените страни да достигнат до приемливо за всички тях решение... чрез мирен диалог и в интерес на мира, сигурността и сътрудничеството в региона", пише в проекторезолюцията.

През миналата седмица сръбското правителство обяви, че ще изпрати свои дипломатически представители в 55 страни, за да спре други държави да признаят независимостта на Косово. Посланиците в още 40 столици ще направят същото.

В проекторезолюцията сръбското правителство иска Общото събрание на ООН да включи в дневния ред на своята 66-та сесия въпроса за „бъдещи действия след решението на Международния съд в Хага, което няма задължаващ характер".

На 28 юли 2010 г. сръбският външен министър Вук Йеремич замина за САЩ, за да се срещне с генералния секретар на ООН Бан Ки-мун.

В същото време властите в Косово съобщиха, че ще подновят кампанията си и ще лобират за признаване от още държави, за да може да бъде осигурено членство в ООН. До момента независимостта на Косово са признали 69 страни, включително България.

Косовският зам.-министър на външните работи Вльора Читаку заяви, че Сърбия трябва да се откаже от „манталитета си от миналото и да признае новата ситуация".

„Ние повтаряме своето предложение към Сърбия за сътрудничество и диалог по въпроси от взаимен интерес, но Белград трябва да знае, че независимостта и териториалната цялост на Косово са недосегаеми", каза тя и по този начин за пореден път, макар и индиректно, обяви случая Косово за „уникален".

Оценка за „уникалност" би могло да се даде на всеки отделен случай, засягащ искане за сепаратизъм, сецесия или самоопределение, ако на преден план се изтъкнат отделни аргументи от историческо, етническо, верско или политическо естество.

Когато става въпрос за признаване на правото на самопределение и независимост обаче, необходими са не само достатъчно силни аргументи, но и достатъчен брой субекти на международните отношения, които признават тези аргументи, включително водещи велики сили - гаранти на международния правов ред.

Какви са „аргументите" на Косово?

Първият от тях е, че областта влиза в границите на сръбската държава през 1913 г. с „доминиращо албанско население", което възприема сръбската власт като „окупатор".

След разпадането на Кралска Югославия по време на Втората световна война това население се включва в съпротивата с желание за присъединяване към Албания. На проведената антифашистка национално-освободителна конференция за Косово (31.12.1943 - 02.01.1944 г., Буяни) е приета резолюция, с която се изразява „волята на албанския народ" за обединение чрез самоопределение.

По решение на ЮКП обаче това желание е осуетено. Под натиска на сръбските комунисти, Тито изпраща през 1945 г. няколко дивизии в Косово, които решават въпроса за оставането на областта в рамките на Сърбия.

Вторият аргумент е, че в рамките на СФРЮ и СР Сърбия албанците са признати като народ, а не като малцинство или малцинствена група. Това легитимира техните искания за „равнопоставеност" с другите народи във федерацията. Частично те се осъществяват с конституцията на СФРЮ от 1974 г.

Но придобитият по-благоприятен статут - Социалистическа автономна област, е замислен от Тито и неговото обкръжение с цел не толкова да се отговори на интересите на албанците, колкото да се ограничи сръбското влияние в Косово и да се балансират междурепубликанските отношения във федерацията в духа на т. нар. братство и единство.

Третият аргумент е, че сръбската политика по отношение на албанците в Косово е била „ксенофобска" през целия период на съвместно съжителство. Според Прищина от 1913 г. до средата на 60-те години на миналото столетие в областта е вършено „нечувано насилие и терор".

В отговор на сръбската политика в областта, постепенно с годините ескалира „албанският отпор". Отначало той е спонтанен, а от 80-те години на 20 век става организиран и целенасочен.

Конфликтът на етнонационална основа между албанци и сърби достигна своя връх след като в края на 80-те години, в началото на разпадането на Югославия, Милошевич отне автономията на областта и започна „етническо прочистване". Това предопредели и неуспеха на всички опити за постигане на решение на конфликта чрез преговори между Прищина и Белград.

Както е известно, противоречията на етнонационална основа между сърби и албанци ескалираха в края на 90-те години на 20 век до въоръжен конфликт. Сърбия изгуби контрола си над Косово през 1999 г., когато НАТО проведе бомбардировки, за да сложи край на войната в областта.

След девет години като международен протекторат мнозинството от косовските албанци обявиха независимостта си от Сърбия с подкрепата на САЩ и ЕС, но Белград заяви, че никога няма да приеме това. В същото време Белград блокира членството на Прищина в регионални организации и спира стоки и хора с косовски документи да влизат на сръбска територия.

Ако запази тази своя позиция по Косово обаче, Сърбия рискува възможността да постигне прогрес при постигане на целта си да се присъедини към ЕС. Ето защо подсказваните на международния фактор и желани от Белград алтернативни решения са: широка автономия на Косово в рамките на Сърбия или разделяне на областта.

Що се отнася до разделянето на Косово, следва да се има предвид, че разделянето на град Митровица и района около него по река Ибар би засегнало сърцевината на икономиката на областта. Там се намира металургичният комбинат „Трепча" и принадлежащите му залежи на въглища и рудни богатства. (Преди разпадането на СФРЮ в комбината "Трепча" са работили към 20 - 22 000 работници. През 1999 г. същият е затворен. Сега само в северната част на областта, населена главно от сърби, чакат работа 3 000 души.) За албанците тази опция е абсолютно неприемлива.

Съществува и вероятността при посочените алтернативни на независимостта решения албанците да предприемат радикални ходове, включително и въоръжени действия вътре и извън областта. При това, следва да се има предвид, че става въпрос за въоръжени и обучени хора, които разполагат и със свои легални и нелегални военни формирования.

Подобен въоръжен конфликт несъмнено би имал рискови последици за Македония, Босна и Херцеговина и в по-широк план.

Отказът да се признае Косово, да се настоява за запазване на статуквото и да се поддържа мнението, че е възможно постигането на договор между сърби и албанци за компромисно решение, би означавало и замразяване на конфликт с потенциална опасност от албанско-сръбска (не косовско-сръбска) война.

Защото, реално погледнато, след интервенцията на НАТО и фактическото положение на Косово като международен протекторат извън юрисдикцията на Сърбия и символичната граница с Албания, по същество, териториалното и духовното „обединение на албанския народ" в голяма степен вече е свършено.

Затова и въпросът относно възможността за обединение на Косово с Албания, кога и как би се осъществило, не би следвало да се разглежда като актуален. Той не се обсъжда нито в Тирана, нито в Прищина.

Но страховете и съмненията, лансирани в политическото пространство, че подкрепената в Хага независимост на Косово би била прецедент в международните отношения остават. Подхранват ги Южна Осетия и Абхазия...