Парирането на геополитическото влияние на Китай е споделен външно-политически приоритет на последните няколко американски администрации. Този преход към Индийския и Тихия океан бе концептуализиран от Барак Обама (т.нар. "завой към Азия"), но той започна да бъде изпълван със съдържание през първия мандат на Доналд Тръмп и последвалия такъв на Джо Байдън.
Това колосално "пренастройване" на външно-политическия фокус на американската държава обаче е съпроводено със сериозна промяна, касаеща концептуалната рамка, на базата на която Вашингтон проектира своята дейност в Азия, с акцент Югоизточната и Източната част на континента.
"Системата от Сан Франциско", по-скоро известна в популярната си формулировка като "център и спици" (Hub and Spokes), постепенно бива снемана, за да отстъпи място на "мрежовата система". Този преход представлява следното: на мястото на единен йерархичен център се появява децентрализирана и хоризонтална структура от различни регионални субекти. Това е трансформация, в която една Велика сила започва да отстъпва функции на други сили, някои от които регионални. С други думи, Вашингтон вече не е регулировчик на дипломатическото кръстовище в Азия, който самосиндикално да определя посоката на придвижване, а е един от участниците в движението. Американските партньори на място са насърчени да си сътрудничат взаимно: центърът е релативизиран, а спиците се пресичат, образувайки мрежа от партньорства.
Тази концептуална промяна в американската външна политика спрямо Индийския и Тихия океан е породена от това, че САЩ вече не притежават необходимия ресурс, за да продължават да носят подобна отговорност. Последното не означава, че силата и влиянието на Вашингтон трябва да бъдат подценявани в региона. Напротив, просто присъствието на САЩ в местната геополитическа тъкан трябва да бъде полагано в контекста на икономическите, дипломатически и политически вибрации на друг силен субект, Китай.
Именно геополитическото набъбване на Пекин се очертава като основен фактор за опредметяване на необходимостта на Вашингтон да въведе промени в концепцията си за контактуване с държавите - съюзници, партньори и конкуренти - в Югоизточна и Източна Азия.
Тази промяна във външната политика на САЩ е съпроводена с друга такава - все по-сериозното налагане на минилатерализма като формат.
Последното е компромисен вариант между амбициозните многостранни и ограничените двустранни отношения (нещо подобно е плурилатерализмът на Индия, който диктува постигане на разбирателство в ограничен формат от държави спрямо ограничен набор от теми). Тази рефлексия в американската външна политика произтича от две обстоятелства.
Първото е общосподелено: многостранните формати често са тромави и не водят до преки резултати, включително поради това, че при широк набор от държави консенсус между тях се постига по-трудно. Второто обаче е свързано с американския президент Доналд Тръмп, който предпочита двустранните отношения пред многостранните.
Оттук произтече и това, че през първия му мандат ръководителят на Белия дом изтегли САЩ от Транстихеокеанското споразумение за свободна търговия, а през втория си той е мотивиран да преследва търговски споразумения на двустранна основа (по примера на това между Вашингтон и Пекин от първия му период като президент и спрямо това, което водят в момента САЩ и Индия, прогрес в постигането на което обяви вицепрезидентът Джей Ди Ванс в своето текущо посещение в Ню Делхи).
Конкретен и образцов пример за минилатерализма на Вашингтон видяхме буквално в края на миналия месец, когато Държавния секретар на отбраната Пийт Хегсет посети Филипините и Япония.
В рамките на посещението си в Манила ръководителят на Пентагона се е договорил за допълнително разширяване на обема на сътрудничеството между двете държави в сферата на отбраната и сигурността. Става дума за допълнителни инвестиции в управляваните от американците военни бази на филипинска територия и за дислоцирането на още военен хардуер при провеждането на ежегодните военни обучения "Баликатан" между двете страни - анти-корабни установки NMESIS, безпилотни летателни апарати и дори втора батерия на ракетната система със среден обсег на действие "Тайфун". Впоследствие Вашингтон одобри и евентуална продажба на 20 броя изтребителя F-16 на Манила.
В Токио пък ръководителят на Пентагона обяви, че отговорностите на местния американски военен щаб ще бъдат разширени. Последното се прави с двояка цел. Един път, преорганизацията на американското командване, която иначе бе инициирана през мандата на Байдън, се прави в посока увеличаването на способността му да извършва по-сложни задачи в оперативен и спешен порядък. Втори път, промените предвиждат повишаване степента на сътрудничество и координация с Японските сили за самоотбрана.
Разширяването на партньорството между Вашингтон и Токио в областта на сигурността и отбраната получи и друго измерение при посещението на Пийт Хегсет в държавата на изгряващото слънце: задълбочаване на сътрудничеството им във военната индустрия (като съвместно производство на ракетите със среден обсег "въздух-въздух" АMRAAM).
Но всъщност визитата на американския секретар на отбраната в Токио стъпва на една добра основа, която положиха Доналд Тръмп и Шигеру Ишиба, когато вторият бе на посещение в Белия дом през февруари месец тази година. Тогава Япония получи това, което европейските държави-членки на НАТО не успяват: добра междуправителствена комуникация с Тръмп и недвусмислени американски гаранции за сигурността на Япония, включително и спрямо оспорвания от Китай остров Сенкаку.
Именно Филипините и Япония - и двете държави имат сключени споразумения за взаимна отбрана със САЩ - се очертават като най-близкия кръг от партньори на САЩ в региона на Югоизточна и Източна Азия.
И ако дипломатическата активност на Вашингтон спрямо Манила и Токио може да е пример в посока на системата "център и спици", то ускоряващото се партньорство между Филипините и Япония е показателно за "мрежовата система" (миналата година двете държави подписаха споразумение, което позволява на всяка една от тях да разполага свои военни на територията на другата, а в началото на тази година се разбраха да задълбочат допълнително военното си сътрудничество).
Особено Япония е много активна в разширяването на сътрудничеството си в сферата на отбраната и с Австралия. А в държави като Виетнам и Индия, където подобен подход може да бъде интерпретиран като насочен срещу Китай, Токио акцентира върху увеличаването на обема на икономическото си партньорство. Страната на изгряващото слънце прие и протегната ръка на Южна Корея, която само Сеул знае колко бе трудно да бъде подадена изобщо.
Всъщност това е тема, която повдига друг въпрос: дали пък именно Япония не се опитва да въведе една своя система на "център и спици" - така, както именно Токио се ангажира да създаде Всеобхватно и прогресивно споразумение за транстихоокеанско партньорство (CPTPP),след като Тръмп оттегли САЩ от Транстихоокеанското партньорство (TPP) през 2017-та г.?
Разбира се, посещението на Пийт Хегсет във Филипините и Япония бива предхождано от други успешни примери на минилатерализъм, реализирани от предишната американска администрация в региона: Триадата от Кемп Дейвид (САЩ, Япония, Южна Корея) и Триадата от Източната стая (САЩ, Япония, Филипините). Макар да бе осъществено тромаво и на гърба на Франция, подобен пример е и сключването на AUKUS (САЩ, Великобритания, Австралия).
Именно Япония остава държавата, за която постоянно се коментира, че може да се присъедини към втория стълб на AUKUS, предполагащ сътрудничество във високите технологии сред държавите от споразумението. Иначе още в първия си ден като Държавен секретар, Марко Рубио участва в Четиристранния си диалог по сигурността (т.нар. Quad, съставен от САЩ, Япония, Индия и Австралия).
Рискът в това положение на различни дипломатически мембрани в Източна и Югоизточна Азия е Южна Корея да не "изпадне" от процеса на задълбочаване на отношенията между Вашингтон, Токио и Манила.
Предпоставки за това съществуват, обуславяни от политическата криза в Сеул след отстраняването от длъжност на президента Юн Сук Йол. Ако се стигне до преустановяване на прогреса в отношенията между Южна Корея, от една страна, Вашингтон и Токио, от друга, то това би било парадоксално на твърде много нива. Все пак Южна Корея е лидер при високите технологии и е такъв в производството на боеприпаси, така дефицитни включително и за Вашингтон.
А поне на теория Доналд Тръмп би трябвало да изгради добри отношения със Сеул, доколкото южнокорейската външната политика е базирана на принципа на "търгуващата държава" (но това означава задълбочено икономическо партньорство в Китай, поради което Южна Корея може отново да влезе в критичното полезрение на Доналд Тръмп, както се случи и при първия мандат на американския президент). Още повече, че ако минилатерализмът е бъдещето на американската външна политика в региона, именно Сеул има опит в провеждането на дипломатически срещи в тристранен формат.
Ако е налице приемственост между администрациите на Байдън и Тръмп във възпирането на Китай, придружено с делегирането на по-голяма роля и отговорност на споделящите подобен интерес държави от региона на Югоизточна и Източна Азия, то разликата между тях идва от това, че текущият ръководител на Белия дом успява сам да затрудни осъществяването на подобно целеполагане.
Това той прави, един път, чрез заплахата за налагане на мита на свои партньори (25% за Южна Корея) и съюзници (24% за Япония). Втори път, разбирането на Тръмп за иначе сложната геополитическа констелация на региона е твърде опростено и бинарно, изразяващо се в директивата за избор между САЩ и Китай (ако изключим политическата конюнктура към момента във Филипините - в лицето на президента Фердинанд Маркос-младши - няма друга страна от Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия, която да може да направи подобен "чист" избор. Обикновено това се дължи на факта, че Китай е най-големият търговски партньор на тези държави и техният икономически растеж зависи на първо място именно от Пекин).
Китайските власти успяват да се възползват от този тромав подход на администрацията на Тръмп.
В своята първа дипломатическа обиколка за годината Си Дзинпин посети Виетнам, Камбоджа и Малайзия, като с всяка една от тези държави подписа десетки многосекторни споразумения. По-важното в случая обаче е, че китайският президент използва тези посещения, за да развие концепцията си за "Азиатско семейство". В основата й стои призив за солидарност и споделена съпротива срещу "чуждото вмешателство".
В известен смисъл тя е продължение на вече няколко изразени от Поднебесната империя концепции, които чертаят представа за съвместно съществуване в многополюсен свят. Но в случая Пекин използва тежкия подход на американската администрация, за да изпъкне като визионер за общ цивилизационен хоризонт, за разлика от партикуларистичния поглед на Вашингтон, базиран на "Америка на първо място".
Тепърва времето ще покаже до каква степен и колко успешно ще се осъществи преходът на американската външна политика спрямо Китай (и Азия) от холограмата "център и спици" към "мрежовата система".
На този фон, Поднебесната империя сякаш практикува успешна симбиоза между тях в Индокитай: Китай е центърът, Камбоджа и Лаос - спиците, докато Китай и Виетнам съществуват в "мрежов" режим. От толкова мрежи обаче най-лесно е късото съединение.
USD
CHF
EUR
GBP
