В течение на месец малката балтийска държава с около 2 500 000 души население за втори път предизвика вниманието на световните медии. Двете събития, провокирали международния интерес и може би бъдеща намеса във вътрешните работи на страната, са отглас от Втората световна война, която специално за Латвия изглежда не е завършила. Защото латвийското мнозинство не може да се примири с нейните резултати, а рускоезичното малцинство - с тези от „перестройката" и разпадането на СССР.

На 18 февруари етническите латвийци почти единодушно гласуваха на референдум против даването на руския език на статут на държавен, заедно с латвийския. Според лидера на руската общност в Латвия Игор Шишкин, резултатите от референдума са погребали латвийската държавност, или най-малкото нейния европейски характер.

Той подчертава следващите планирани инициативи на латвийските националисти, които, по неговите прогнози, ще доведат страната до кръвопролития:

Лишаване на гражданите на страната от правото да променят някои членове на Конституцията, които латвийците определят като „свещени"

  1. Забрана за използване на руския език в детските градини.
  2. Даване на руските деца на възпитание в латвийски семейства.
  3. Водене на отчет на учениците, празнуващи 9 май - Деня на Победата.
  4. Изключване от училищата на учениците „нелоялни към държавата".
  5. Лишаване от гражданство на гражданите „нелоялни към държавата".

Игор Шишкин подчертава и вината на високопоставените руски политици за създалата се ситуация, на първо място на действащия президент Дмитрий Медведев. На журналистически въпрос за нарушаването на правата на рускоезичното малцинство в Латвия, последният е отговорил, че този въпрос трябва да бъде зададен на латвийския му колега Андрис Берзинш, тъй като става дума за „вътрешни работи на Латвия". Обвинява се в незаинтересованост и директорът на „Россотрудничество" Константин Косачов, който демонстрира пренебрежение към руснаците в „близката чужбина".

Специално в Латвия живеят около 1 000 000 рускоезични (руснаци, украинци и белоруси), от които 300 000 са без гражданство, тъй като са се заселили там след Втората световна война и местните власти ги смятат за окупатори. Другите 700 000 са с ограничени граждански права, възприемани като „потомци на окупаторите".

Коментарът по този повод на председателя на Комисията по външните работи на латвийския Сейм Вайра Паеле е следният: „Ако се откажем от концепцията за окупацията, ще поставим под заплаха нашата политика по отношение на гражданството, по отношение на негражданите и на техните права". Тоест, концепцията преследва преди всичко политически цели.

Игор Шишкин беше в първите редици на контра-митинга срещу юбилейното шествие на 16 март на оцелелите ветерани от СС „Ваффен" - латвийските националисти, воювали заедно с немците срещу Съветската Армия. Според сегашните раздути изчисления, те са били около 140 000. Забелязвам, че нещо взеха да се увеличават като нашите активни борци по времето на социализма.

Преди 12 години бяха изчислени на 100 000, като 60 000 бяха обявени за загинали в боевете със Съветската армия. Между другото, точно 100 000 са били и съветските войници от латвийски произход, като и сред тях са загинали 60 000. Възниква въпросът на чия страна все пак е била Латвия като цяло, по време на тази най-кървава в историята на човечеството война?

Тук е мястото да припомним: по време на Октомврийската Революция именно полкът на латвийските стрелци завзема властта в Москва от името на болшевиките и след това осъществява личната охрана на Ленин до края на живота му. Впоследствие повечето от оцелелите бойци от полка се издигат на най-високите длъжности в партията, армията и специалните служби, до чистките през 1937-1938гг.

Специално репресиите срещу латвийците от този период са описани и анализирани подробно от българския посланик в Москва Никола Антонов, който след това спешно е преместен от цар Борис в Анкара.

Тук се набива в очи съвпадението на фамилиите на сегашния латвийски президент с двамата висши чекисти Ян Берзин и Павел Берзин. Имайки предвид, че Андрис Берзинш произлиза от старата съветска номенклатура и е бил заместник-министър в последното латвийско-съветско правителство, съвпадението едва ли е случайно...

Така или иначе, той призова „да склоним глави пред ветераните"!

По време на шествието на тези ветерани, в Москва се проведе изключително интересна кръгла маса по проблемите на руско-латвийските отношения. На нея парламентарният секретар на латвийското външно министерство, етническият руснак Андрей Макаров (явно че все пак не всички руснаци в Латвия са репресирани) обяви че шествието на 16 март е инициатива на отделни лица и няма отношение към латвийската държава. Думите му обаче се опровергават от факта, че сред ветераните имаше представители на всички партии от управляващата коалиция.

Доцентът-историк Иварс Иябс от Латвийския Университет назова марша „отглас от събитията през 1942г. (репресии над руското население от страна на СС „Ваффен") и 1944г. (репресии над латвийското население от страна на Съветската армия и НКВД).

Колегата му Каспар Зелис посочи 1945г. като „край на една и начало на друга окупация". Най-премерено беше изказването на журналиста Гиртс Викманис. Той обяви, че ветераните и от СС „Ваффен" и от Съветската армия са се борили за свободна Латвия така, както те са я разбирали. Затова трябва да се даде възможност паметта им да се почита и на 16 март, и на 9 май!

Тази тема търпи развитие, тъй като напрежението в латвийското общество бързо нараства.