Нуждаем се от Чърчил, не от Чембърлейн

Годината е 1938-а! Хитлер току-що е извършил аншлуса на Австрия и е посегнал на Судетите, област с немскоезично население, намираща се в Чехословакия. Ръководителят на нацистка Германия вече се е проявил като агресор и това обстоятелство не може да бъде пренебрегнато нито във Великобритания, нито във Франция.

По това време Обединеното кралство се управлява от премиера Невил Чембърлейн, който подписва т.нар. Мюнхенско споразумение. То включва прехвърляне на Судетите на Германия, а Хитлер обещава на Чембърлейн, че няма да окупира други територии и ще сложи край на своята експанзия.

Премиерът се завръща в Лондон и обявява, че носи дълготраен мир. Той е приел думите на Хитлер на доверие. Липсват каквито и да било гаранции, че германският автократ ще спази обещанието си, но Чембърлейн е много доволен от това, за което се е договорил.

По време на парламентарен дебат по темата обаче думата взема Уинстън Чърчил, който към онзи момент е обикновен депутат в британския парламент. И Чърчил, и Чембърлейн са от Консервативната партия, но очевидно разбиранията им по отношение на гаранциите за сигурността и превенцията спрямо евентуален пълномащабен военен конфликт, са съвършено различни.

Чърчил заявява на Чембърлейн, че е имал възможност да избира между войната и позора, избрал е позора и точно поради това сега ще получи и войната. И се оказва напълно прав. По-малко от година след подписването на Мюнхенското споразумение нацистка Германия атакува Полша и поставя началото на Втората световна война.

А сега годината е 2025! Вече три години и девет месеца продължава пълномащабната руска война срещу Украйна.

През този дълъг период от време определено имаше динамика на бойното поле. Армията на агресора беше стигнала почти до Киев, беше окупирала Херсонска област, както и доста голяма част от Харковска област.

Всичко това сега е под украински контрол. Понастоящем бойните действия са съсредоточени основно в Донбас, като има спорадични сблъсъци и на други места по фронтовата линия, която е дълга повече от 1000 км.

Руската страна твърди, че има превъзходство във военните действия. Това обаче в момента изразява по-скоро нейното желание, отколкото реалността. Така, например, вече мина един месец откакто руснаците обявиха, че са превзели Покровск, но това още не се е случило.

Защо военният Шенген е неизбежен за сигурността на ЕС

ЕК даде старт на военния Шенген. Процесът ще е продължителен и труден, но е необходим.

Очевидно Русия се нуждае от време за прегрупиране и възстановяване на силите. Тя най-вероятно точно за това ще използва едно евентуално примирие, ако такова бъде постигнато.

Аргументи в тази посока могат да се намерят и в годините между 2014 и 2022. След окупирането на Крим, от Кремъл неведнъж са заявявали, че не желаят да рушат украинската държавност и че нямат планове за пълномащабна война срещу нея. Руската страна твърдеше, че просто искала да защити рускоезичното население в Източна Украйна.

Да, в Украйна има рускоезично население, точно както през 1938 г. населението в Судетите е немскоезично. Русия дори се опита да представи окупирането на Крим и сблъсъците в Донбас като инициатива на местното население.

Ако беше така обаче, нямаше да е нужно полуостровът да бъде милитаризиран в максимална степен. Колкото до Донбас, в случай че Кремъл имаше симпатиите на хората от региона, то мъките по неговото превземане нямаше да продължават вече 10 години.

Руските твърдения са силно неустойчиви. Тяхната цел е да въвеждат в заблуждение и да създават нестабилност в съседните държави и въобще в системата на международните отношения. Освен това такъв тип поведение е важен за вътрешнополитическата ситуация в Русия.

При наличието на авторитарен режим, експанзията води до обединяване на обществото около режима, защото всички други въпроси отпадат от дневния ред и остават единствено въпросите на войната.

Това се случва в нацистка Германия през 1938 г. Това се случва и в путинова Русия сега.

Колкото повече един авторитарен режим се нуждае от война, за да държи обществото обединено около себе си, толкова по-малка е вероятността режимът да приеме примирие и трайно да спре военните действия. Просто войната се превръща в ключов вътрешнополитически фактор.

Повърхностно погледнато винаги демократичните общества изглеждат по-разделени от авторитарните. През 1938 г. Чърчил и Чембърлейн водят публичен дебат в парламента, докато на Хитлер никой в Германия не му задава никакви въпроси.

Сега в Украйна има разногласия по определени въпроси. Това ясно личи от работата на украинската Рада. В Русия обаче никой нищо не пита. Там всеки, който не вярва на режима, се смята за противник на държавата. Ето това е напълно завършеният авторитарен режим. Той изцяло е поставил знак за равенство между себе си и държавата.

Поуките от 1938 г. не са само за Великобритания или само за Европа. Те са световно наследство. Във Великобритания и Европа обаче те вече са добре осмислени и лидерите на континента ни се съобразяват с тях в процеса за вземане на решение.

От 2014 до 2022 г. имаше известни колебания и лъкатушения между Чърчил и Чембърлейн. Сега обаче водещите европейски фактори се намират много по-близо до Чърчил, отколкото до Чембърлейн. Това само по себе си прави Европа по-сигурно място и дава надежди, че тя е способна да осигури превенция срещу потенциални опасности и заплахи.

В случая първата гаранция за сигурността е жизнеността на украинската армия. Всякакви ограничения за Въоръжените сили на Украйна и всякакви искания за неутрален статут на Киев са неприемливи. Такъв тип подход уврежда не само украинската, но и европейската сигурност като цяло.

Що се отнася до американската страна, то тя показа много динамика относно темата за руската война срещу Украйна. По време на администрацията на Джо Байдън отношението беше ясно. Тогава САЩ бяха на страната на Украйна.

След идването на Тръмп нещата станаха много по-неопределени и непоследователни. Докато се стигне до сегашното положение, при което въпросите около тази война се превърнаха в част от борбите вътре в администрацията на Тръмп.

Разликата в отношението към военния конфликт на държавния секретар Марко Рубио и вицепрезидента Джей Ди Ванс е голяма и вече ясно разпознаваема. Липсата на единство вътре в американската администрация я прави податлива на множество влияния.

Дори отделни нейни представители съзнателно са се поставили в ролята на проводници на влияние. Това се отнася най-вече за Стив Уиткоф, за когото водеща световна медия разпространи информация, че е участвал в телефонен разговор с руски представител и го е съветвал как руските интереси да бъдат представени на президента Тръмп при изработването на план за примирие между Украйна и Русия.

На този етап може да се каже, че от гледна точка на разбирането за сигурността, в Европа има много повече единство, отколкото в САЩ. Макар и Старият континент да се състои от отделни национални държави, а САЩ са една федерална държава.

Френски експерт за плана на Тръмп: Искат да наложат мир на страна, която не е загубила войната

Според Франсоа Хейсбург украинският президент е изправен пред невъзможен избор

Устойчиво примирие би било възможно единствено ако в него има повече Чърчил и по-малко (или по възможност никакъв) Чембърлейн.

Политическото наследство на Чърчил има способността да обединява. Съвременна Европа може да се възползва от това и вече го прави. В тази трудна ситуация Чърчил трябва да бъде обяснен и на администрацията в САЩ. И това отново се пада на Европа да го направи.

А в Америка базата все пак е добра. Това ясно личи от реакциите на все повече републикански сенатори и конгресмени.

Повече Чърчил означава повече гаранции за сигурността. А примирието или мирът се нуждаят точно от това както през 1938 г., така и през 2025 г.