Последното изказване на турския посланик в София Мехмет Гюджюк пред Атлантическия клуб, преди официалното му отпътуване от страната, съдържаше и фразата, че "макар Анкара да е с лице на Запад, това не означава че е обърнала гръб на Изтока"! Тези думи са многозначителни и следва да бъдат разтълкувани.

Защото от една страна, по същото време премиерът Реджеп Тайип Ердоган осъществи брутална намеса в турската съдебна система, невъзможна в истинска западна демократична държава. А от друга, външното министерство разкрива 15 нови посолства именно в Африка, с официална цел - инвестиции.

Както отбеляза Соломон Паси, това става по време на криза, когато другите страни затварят посолства. Оставяме настрана схоластичния спор дали, след като в географски смисъл Африка е на Юг, в политически е на Запад или на Изток. По-важно е какво се крие зад откриването на посолствата?

Истинската причина е противостоенето на френските икономически и политически интереси във франкофонските мюсюлмански държави. Както заяви самият външен министър Ахмет Давутоглу, "в която и африканска държава да се появи Саркози, той трябва да види там турско посолство и турското знаме". Така френският президент ще усети на своя гръб последствията от последователната си политика на блокиране на турското членство в ЕС и ограничаване на евроинтеграцията на Анкара. Опитите му да ги смекчи с предложението Руската федерация, Украйна и Турция да играят ролята на външен източен пояс на сигурност за ЕС и с инициативите в тази насока са неудачни, най-вече поради рестриктивната вътрешна политика, която провежда спрямо мюсюлманското население във Франция (част от което е от турски произход). Освен това, те подозрително съвпадат по време с продажбата на вертолетоносците "Мистрал" за руския военноморски флот и на технологиите за тяхното производство.

Така че в Анкара едва ли някой ще му повярва, въпреки внушенията на прокремълския влиятелен руски анализатор Станислав Тарасов - специалист по региона, затворен между Босфора, Черно, Егейско, Средиземно и Каспийско морета. Той вижда в тези твърдения на френския президент потвърждение на хипотезата за руско-турски стратегически алианс, към който включва и Украина (с еднозначно проруска външна политика, след победата на Виктор Янукович на последните президентски избори).

Дори този външен пояс да съществува, той едва ли ще гарантира сигурността на ЕС, а по-скоро ще генерира нова надпревара във въоръжаването и ще донесе огромни печалби на оръжейните компании във всички изброени страни. И това ще стане въпреки нищожната вероятност от военен конфликт на европейска територия!

В Мала Азия и в Южен Кавказ обаче без нови войни няма да се размине. Това е така, защото тепърва предстои преформатиране на границите в региона. Втората война за Карабах може да избухне всеки момент и тя ще се води и от двете страни с такова ожесточение и пределно напрежение на силите, за да няма нужда от трета. Макар че според военните експерти ще бъде пределно кратка като времетраене.

Кървавият разпад на Грузия неминуемо ще продължи, въпреки уверенията от страна на официални представители на Вашингтон и Брюксел за подкрепа на нейната териториална цялост.

Иракските кюрди - заедно с асирийците, отдавна вече се стремят да се откъснат от своите съседи араби - сунити и шиити и вече са на път да го постигнат. След изтеглянето на американската армия от Ирак, няма да има кой да им попречи. А ако турските ръководители се опитат да потушат в зародиш разгарянето на огнището на кюрдската независимост, като издадат заповед за военно нахлуване в Иракски Кюрдистан и за водене на пълномащабна война, това със сигурност ще бъде началото на края на Република Турция.

Засега обаче сме свидетели на прокламираната от Ахмет Давутоглу неоосманистка доктрина за "нулеви проблеми със съседите", а и турските генерали едва ли са готови да си сложат главите в торбата заради управляващите ислямисти. Тази доктрина до такава степен официално демонстрира склонност към компромиси и миролюбие, че Анкара е дала разрешение на Москва през нейна територия да прелитат руски военно-транспортни самолети, за да зареждат с муниции и продоволствие военната база в арменския град Гюмри! Въпреки че е ясно срещу коя страна може да се използва тази база - единствено срещу Турция!

Сред арменските съседи Техеран поддържа близки приятелски отношения с Ереван, а от грузинска или азербайджанска страна военна агресия срещу Армения е изключена - и двете страни нямат нито сили, нито възможности за такава. Както вече отбелязах, съвременните въоръжения и разрастващата се армия на Азербайджан ще стигнат единствено за кратка, но пълномащабна война в Нагорни Карабах. Тоест, турските жестове към Москва са достигнали дотам, да се дава възможност за презареждане на военна база, която в определен момент може да се превърне в заплаха за турската национална сигурност.

Но това е нищо, в сравнение с проектите за установяване на руска военна база в района на Ерзурум, откъдето минават стратегическите енергийни тръбопроводи и ще завършва ж.п. линията, започваща от Баку и минаваща през цялата грузинска територия, включително и през размирния град Ахалкалаки. Между другото, според български турци, работещи в истанбулския Билкентски университет, в момента неговият собственик реализира много образователни програми с държавно участие и командирова много свои подчинени именно в Ерзурумския Вилает!

Това означава, че последният става стратегически за Република Турция. Защото, ако се издигне образователното ниво на неговото предимно кюрдско население, то все по-трудно ще бъде мотивирано да участва в самоубийствени акции срещу турската държава. И все пак, да не забравяме, че съвсем наскоро лидерът на ПКК Абдуллах Йоджалан повтори заплахите от хилядолетна война и потвърди, че за кюрдите "автономията е по-важна от водата и храната"!

Естествено, във висшите турски военни и политически кръгове си дават сметка, че след постигането на автономията, ще последват искания за пълно отделяне на населените с кюрди територии. Върху тях със сигурност ще има претенции и арменската диаспора, след евентуално признаване на геноцида над арменците от страна на Анкара. Затова доктрината за "нулеви проблеми със съседите" и стратегически съюз с Москва се съчетава с по-нататъшно превъоръжаване и оптимизиране на турската армия и разрастване на военната промишленост. Обявяването и нарушаването на примирията от страна на ПКК ще продължават да се редуват и сериозният сблъсък в Югоизточна Турция тепърва предстои.

Вътрешното напрежение в страната се изразява в нова външна политика на възстановяване на влиянието в тези съседни страни, намирали се най-дълго под властта на Османската империя. Никак не е случайно рязкото подобряване на отношенията със Сирия и Иран, станало изключително по инициатива на турската страна след упорита работа и на Реджеп Тайип Ердоган, и на Абдуллах Гюл, и на Ахмет Давутоглу.

Когато през миналата година Ердоган посети Техеран, той напук на Вашингтон нарече Махмуд Ахмадинеджад "пацифист", обвини Западния свят, че се отнася "неправилно и несправедливо" към Иран и обяви петте постоянни членки на Съвета за Сигурност на ООН за "лицемери".

Турските амбиции за лидерство в бившите владения и в целия ислямски свят се подкрепят от рязкото влошаване на отношенията с Израел и поемането на защитата на палестинската кауза. Инцидентът с турската флотилия, пътуваща за Газа явно е бил добре планиран от турска страна и изигра ролята си на катализатор за нарастването на напрежението в турско-израелските отношения, които превръщат Анкара в един от претендентите за лидерство поне сред държавите, населени с мюсюлмани - сунити. А това вече издава глобални амбиции!

В състояние ли е Турция действително да има такива и да ги реализира? Тук трябва да припомним едно изявление на Абдуллах Гюл, че "увеличавайки икономическата си мощ, Турция, на практика, укрепва и въоръжените си сили". А имайки предвид, че страната до голяма степен избегна икономическата криза,и вече е шестата икономика в Европа и 18-та в света, няма съмнение че е в състояние да поддържа и въоръжените си сили на съвременно ниво.

От друга страна, в качеството си на съпредседател на Алианса на цивилизациите, Турция играе много активна роля в световен мащаб и се опитва да формира около себе си атмосфера на доверие. Според видния български евразист д-р Александър Тодоров обаче недостигът на ресурси фатално ограничава глобалните амбиции на Анкара. Затова тя може да се издигне единствено до ролята на религиозен лидер на сунитите, или най-много на всички мюсюлмани. Това от своя страна ще означава край на светската държава на Мустафа Кемал Ататюрк.

Има още един, неблагоприятен за Турция фактор: противодействието от страна на САЩ. Противостоенето между двете държави вече стигна дотам, за да се наложи на 28.07.2010 Комисията за външни отношения на американския Конгрес да проведе под председателството на сенатор Хауърд Берман дебат на тема "Новата посока на външната политика на Турция - последици за американо-турските отношения". Дебатът беше призван да определи новата външна политика на Вашингтон към Анкара в новите условия, след като умерените ислямисти и неоосманистите окончателно погребаха старата политическа система, създадена по времето на Ататюрк.

По време на дебата специалистът по Турция и Близкия Изток Майкъл Рубин изнесе доклад, в който заяви, че "Ислямска Република Турция е реалност. И заплаха". Той посочва, че "завинаги остана в миналото светската турска държава". Според него, "днешна Турция е по-тясно обвързана с Иран, отколкото със западните демокрации". Тежка констатация, идваща от високопоставен американски анализатор!

Това означава, че Анкара вече не може да очаква нищо добро от Вашингтон! Сдържането и ограничаването на геополитическите й амбиции е най-малкото, което може да й се случи! И това е само началото!