Към днешна дата е спорно каква част от Афганистан е под влиянието на талибаните. Aко биват гледани териториите на страната, които попадат под контрола на ислямистката организация, се добива една представа. Ако критерий обаче са хората, които са под установената юрисдикция на талибаните, картината става по-различна. Според физическия периметър талибаните контролират по-голямата част от Афганистан; според населението - по-малката част от страната.

По-важно от това обаче е тенденцията, която се е формирала на терен. А тя е в следната посока: разрешаването на конфликта между фундаменталисткото движение и правителството в Кабул се редуцира все повече до военните средства (за сметка на преговорните и дипломатическите такива) и инициативата в този процес е на страната на талибаните. Последното е особено криво развитие на обстоятелствата с оглед на това, че редовните военни формирования на официалните власти имат числено преимущество спрямо талибаните (307 хиляди общо кадрови състав на сухопътни и военно-въздушна сили, полиция, специални части и разузнавателни служби, работещи за правителството, срещу между 55 и 85 хиляди талибани; данните са на ООН/SIGAR, цитирани по AFP). Разбира се, сухите числа не ни казват всичко - когато става дума за военни конфликти, мотивацията и снаряжението също имат значение (специалните части на Афганистан са най-добре екипираната и подготвена бойна единица на терен, за разлика от редовните сили на страната).

Така или иначе, през последните седмици балансът на силите във военния конфликт между въоръжените сили на правителството в Кабул и ислямистката организация се променя в полза на вторите. Това се случва заради въвеждането на три нови елемента и техния съвкупен ефект.

Първият елемент е, че талибаните успяха да разширят влиянието си не само върху селските райони в страната, но и да получат контрол върху някои от областните градове (към момента на писане на текста, това са десет такива града, най-важният от които е Кундуз в Северен Афганистан). Оттук нататък въпросът е ще успеят ли талибаните да задържат тези градове под влиянието си (тъй като те и преди са добивали достъп до областни градове, включително Кундуз, но впоследствие са губили тези урбанистични центрове).

От геостратегическо значение тук е важно да се уточни, че успоредно на завладените градове, талибаните установяват контрол и върху съответната пътна инфраструктура (една от спецификите на Афганистан е кръговата форма на основната пътна инфраструктура на страната; при пробив на талибаните в даден областен град, тази окръжност, съставена от главен път, се нарушава). Последното пък стеснява логистичните възможности за отговор на Кабул.

Вторият елемент е, че талибаните установиха контрол върху редица от граничните пунктове на Афганистан с Иран, Таджикистан, Туркменистан и Пакистан (най-важният от които е този край град Зарандж, разположен на границата с Иран, понеже оттам минава част от търговията с опиум, а опиумът е един от основните източници за финансиране на талибаните). Контролът върху ключови граничните пунктове позволява на талибаните да получават митнически такси, лишавайки правителството в Кабул от тези средства.

И третият елемент е намаляващата активност на американската бойна авиация срещу талибаните, която досега, ако не друго, поне правеше по-трудно реализирането на сезонните военни кампании срещу позициите на афганистанското правителството от страна на фундаменталистката организация.

Има редица причини, за да се стигне до това, на което сме свидетели тези седмици в Афганистан: "огъването" на официалните власти в Кабул под натиска на талибаните.

Корупцията на официалното правителството, например, продължава да ограничава и без това свитата легитимност на ръководения от президента на страната Ашраф Гани кабинет.

Успоредно на това, властите в Кабул продължават да бъдат разделени на различни лобита, основните от които са тези около споменатия Ашраф Гани, от една страна, и на Абдула Абдула, председател на Върховния съвет за национално помирение на Афганистан, от друга. Зад всеки един от двамата стои мрежа от интереси, организирани около икономически зависимости, военни формирования и етнически групи.

А от липсата на консолидация около централната власт по принцип успяват да се възползват добре и местните феодали (като Ата Мохамед Нур, Рашид Достум, Исмаил Хан и т.н), които, на базата на утилитарния си интерес и етническата си принадлежност, вдигат значението си пред правителството, когато то започва да ерозира под натиска на талибаните. В такива ситуации правителството е принудено да делегира защитата на различни части на страната на тези феодали (Северът на Достум и Нур, Западът на Хан и прочее). Но тези местни феодали придават и друго значение на ролята си в страната: те често са проводници на интереси на чужди държави (например, Рашид Достум на турско, а Исмаил Хан на иранско влияние).

Оттеглянето на американците (и изобщо на силите на НАТО от страната) също допринася за това, че инициативата е в ръцете на талибаните.

Но за подема на фундаменталистичната организация има причини, които не зависят само от вътрешни за Афганистан фактори.

Един такъв фактор има рамково естество: това е споразумението, сключено с талибаните от предишната американска администрация на Доналд Тръмп през месец февруари 2020-та година. Това може би е най-лошата сделка, осъществена от бившия президент за целия му четиригодишен мандат, доколкото тя бе ориентирана не към резултати, а към време. Така например САЩ обещаха на талибаните да изтеглят своите и съюзническите сили в период до 14 месеца, а оставиха договарянето на примирие и пътна карта за политическото развитие на Афганистан да бъде обект на разговори между талибаните и правителството в Кабул. Последното даде следния резултат: талибаните започнаха да тупат топката на разговорите в Доха, Катар, давайки си сметката, че ще могат да преговарят от позицията на силата, когато американците се изтеглят от Афганистан.

Опитът за Соломоново решение от страна на администрацията на Джо Байдън - хем да не преустановява поетия вече от САЩ ангажимент за изтегляне, хем да направи по-плавно напускането на страната - по-скоро влоши положението в Афганистан, доколкото талибаните използваха това, за да обвинят Вашингтон, че нарушава своята част от сделката в Доха (според която до май месец тази година в Афганистан не трябваше да има повече контингенти на НАТО). Именно май месец започна повсеместната активизация на талибаните, вследствие на чиято военна кампания те създават нови реалности в Афганистан.

И ако е вярно това, че американците не могат да останат вечно в Афганистан, то не по-малко вярно е и друго: че от събарянето на режима на талибаните през 2001-ва година, Афганистан никога не е бил по-близо до изходната си точка и собствения си крах.

Стотици хиляди животи, над два трилиона долара и 20 години по-късно - явно никой не обърна внимание на една поговорка, която може често да се чуе по изкълваните от снаряди улици в Афганистан: кръвта с кръв не се мие.