Сега, когато вече го няма, възможно ли е Демократическата партия на САЩ да се смири и да погледне в очите Джими Картър? Съмнявам се, защото дълго преди 39-ият президент на страната да склопи своите очи, тези на демократите вече бяха затворени.

Да, Джими Картър бе защитник на правата на чернокожите и жените, което никога не е лесно, когато идваш от южняшка Джорджия. И да, той води външна политика, основен акцент на която бяха правата на човека и демокрацията, в името на които той дори проблематизира отношенията на САЩ с близки до Вашингтон авторитарни лидери от Южна Америка.

Но Джими Картър бе и човек на дерегулациите: и спрямо медийната среда, и спрямо икономиката. Той бе защитник на свободата на словото и повтаряше на американците, че правителството няма да им разреши проблемите. Днес може да напсуваш американския президент в медиите, без Белия дом да стовари ада върху теб, благодарение отново на промените в медийните регулации, които Картър въведе през своя мандат.

А външната му политика, с този специфичен за американския либерализъм фокус върху човешките права и демокрацията, бе филтрирана през призмата на християнския реализъм на Райнхолд Нибур. Всъщност, който иска да разбере Картър, трябва да познава Нибур. Според последния човекът е грешен и живее в несъвършен свят, отделните крайници на който винаги ще враждуват помежду си. Но това не може да е алиби за отказ от ценностно и стоящо на принципна основа ангажиране: християнството е тук, за да ни дава друга, алтернативна перспектива, в която човекът и държавата няма да бъдат освободени от порочността и егоизма си, но ще знаят как да ги адресират и санкционират. Никога няма да се освободим от щетите и от нашата морална вдлъбнатост, но тези щети могат да бъдат контролирани. Моята вяра изисква да правя каквото мога, където и да съм, когато и да съм, толкова дълго, колкото мога, с каквото разполагам, за да се опитам да променя нещо, пише Картър. Благодарение на Нибур той ще успява да парира и наивитета на либералния идеализъм, и угодничеството на реализма. Така Картър нито бе утопист, нито циник в международните отношения.

А тези международни отношения той полагаше в концептуалните рамки на възпирането на експанзията на Съветския съюз (доктрината "Труман") и ангажирането с всякакви инструменти за целта (доктрината "Картър"). На практика това означаваше усилване на възпиращия потенциал на НАТО спрямо Съветския съюз чрез разполагането на допълнителни ядрени ракети със среден обсег на действие на територията на Стария континент (всъщност още тогава Картър настоява всички членки на Алианса да инвестират 3% от БВП-то си в отбрана) и финансиране на муджахидините в Афганистан срещу потенциалната последваща съветска експанзия спрямо Западна Азия. Именно събитията в Кабул всъщност правят така, че Картър окончателно да изостави политиката на разведряване на отношенията със Съветския съюз. Всъщност външната политика на Картър бе тази на протегната ръка, която, когато не среща реципрочно отношение, се свиваше в юмрук.

Въпреки че бе само един мандат начело на Белия дом, наследството на външната политика на Картър се оказа по-трайно. Благодарение на неговото посредничеството, Израел и Египет установиха дипломатически отношения (Кемп Дейвид от 1978-ма г.). Всъщност Картър има изключителни заслуги за преориентацията на външната политика на Кайро от просъветска към проамериканска. А неговото постижение бе надградено десетилетия по-късно, чак през 2020-та година, когато се официализират отношенията на Израел с ОАЕ, Бахрейн, Мароко (и евентуално Судан). Релативизирането на антиизраелския вектор като консолидиращ фактор на арабския блок е протяжно и споделено усилие, основните успехи на което бяха постигнати именно при Джими Картър и Доналд Тръмп.

Провалите на Картър обаче сякаш са по-добре известни: в процеса на протести, предхождащи революцията в Иран през 1979-та година, неговата администрация изглежда блокирана от противоречия, което спомага идването на власт на аятолах Рухола Хомейни в Техеран. Последвалият опит за освобождаване на държаните като заложници американски дипломати от новата власт в Иран също претърпява фиаско (операция "Орлов нокът").

Ако Джими Картър трябваше да влезе в идеологическата центрофуга на Демократическата партия днес, вероятно той щеше да бъде изплют като отровен ядрен отпадък. Сам той признава, че въпреки че либералите по-често гласували с него, той се чувствал "повече у дома" с консервативните демократи и републиканците. Макар после Картър да определя републиканците като "хора с ограничено виждане, които се страхуват от бъдещето". Всъщност приживе той такъв и си остана: винаги критикуван от консерваторите, никога не признат от либералите. Едва при смъртта си той получи двупартийно уважение. Джо Байдън видя в своя предшественик "човек с принципи, вяра и смирение", а Доналд Тръмп заяви, че "всички ние му дължим благодарност".

Но основното наследство на Джими Картър сякаш има чисто човешки характер. Бог мъдро е проектирал човешкото тяло така, че да не можем нито да се потупваме по гърба, нито да се ритаме твърде лесно, казваше 39-тият американски президент. Това е категорична реплика и възражение на времето, в което живеем днес, когато властимащите се заобикалят с хора, които да ги потупват по гърба, и в същото време с лекота раздават ритници.

А трябва да е иначе. "Трябва да живеем така, сякаш Христос ще дойде днес следобед."